Все пак има нещо хубаво в цялата тази работа
(Фрагмент)
Много е просто. Понеже тя иска той, нейният глупчо и безсмъртна обич, да си мие съдовете и тъй като всеки път, когато той го прави там, в кухнята, на нейна територия, всичко трябва да свети като в бижутериен магазин, той се натъжава, сякаш от недоизказан упрек. Имало е времена, когато е мил чинии в нейното свещено пространство, старал се е да се представи в несвойствена светлина, дори веднъж излъска кухнята до блясък; сега обаче не му остава нищо, освен предвидливо да реди измитите ножове с острото надолу, в презряно-сладостно мъжко самосъжаление. Тя, нехайната и непостижима тя, го е победила, обзела, винаги реди ножовете с острото нагоре; само нощем, докато бебето спи с ръчичка на челото, сякаш денят е бил твърде изморителен, той винаги връща един по един ножовете в естествено, разумно, мъжко състояние.
В момента, ако се питате къде е, тя е с бебето в градинката на Дънов, поглъщат на едри хапки късното есенно слънце заедно с логореята на дъновистките бабички, сестра ми умря от рак, обаче съпругът й, православен идиот, извинявайте, не ме допусна на погребението. Докато си я представя с неописуема обич, която уж дреме, но когато си иска, го обзема на талази, той не измива нито една чиния, нито една лъжица и дори нито един нож, само зяпа в ТВ-екрана, готварско предаване по италианската телевизия, изпитът на готвача. Улавя се, че се разсейва и мисли за татуировката й малко над левия хълбок – архангел Гавраил от онази картина на Фра Анджелико, сещате се, кацнал с лице към светата й утроба, за да й съобщава благо, всеки ден, без глас, че ще имат и други бебета, а може би и нещо друго важно. Тя се казва Магдалена и той обича да й казва, че човек трябва да се мисли за нещо много голямо, нещо, на което му предстои минимум разпъване на кръст, за да си избере жена с нейното име; а после да си набележи момент, в който нещата са изстинали и злорадо да й каже „ноли ме тангере“. Според него това е крайно сполучлива шега.
Засега обаче, а може би завинаги, я обича решително, непоклатимо, спокойно и много. Чака я вкъщи, в сладко бездействие, няма нищо за пренареждане, позволява си лукса да бъде неспокоен, да предвкусва нейното завръщане, дори да седне да почете вестник. Вестникът скоро го изморява и той се навежда, за да изхвърли онова, което ей така може да срине подредения с толкова усърдие неин свят, когато се прибере с бебето от слънчевата екскурзия в градинката – едно-единствено листенце, капнало от нейния лемайреоцереус.
Той чувства, че ако не вдигне листенцето лемайреоцереус, то може да торпилира любовта им.
Връхлита го страх, за миг му идва да избяга от този нов и непонятен живот, в който трябва да обичаш и чисто нов човек освен нея, след толкова усилия, след толкова съобразяване. В киселината на моментния ужас дори му хрумва да се прекръсти на Гантенбайн, но скоро отпъжда и тази мисъл.
Тя иска всичко да е нелепо чисто, сякаш живеят на пейка в лондонски парк. Изхвърля картофите от майка му, заедно с поникналите им бели пипалца, а списанията от миналия месец изчезват тъй бързо, че само дето не се чува “зжшшш”. В момента, ако още четете, той седи в стол-люлка, дъвче дъвка с горчива жилка и я чака, предвкусвайки с любов сладкия упрек, че не е дошъл в градинката да поноси бебето.
- Муши-муши – казва тя гальовно, на “японски”, когато се връща, в добро настроение, малко поуморена, обута в смъкнат под талията анцуг (сладкото коремче!), и му връчва бебето. Всичко й се получава, дори най-малките жестове, или реплики, или бебета.
Така де, тя е всичко. Минутите са поносими благодарение на нея.
Той би дал парче от душата си тая късна октомврийска утрин, синкавосиня заради автомобилното движение, красива и уникална заради липсата на внезапно умрели близки, да продължи вечно; тя – все така единствена, сдържана, сякаш нарочно и отново девствена след бебето, есенна по своему. Но сезоните впрочем нямат значение – в София всичко е два сезона, или сухо и мръсно, или мокро и мръсно.
Да върнем малко. Ето ги, отново се прибират. Анна, съвършеният миничовек, го разпознава и протяга малките си ръце към него. Доскоро той не е знаел нищо за бащинството, смятал го е за любопитно приключение – но след този жест за пръв път го залива титанична любов и той се чувства незначителен, радостна, чувствителна плетеница от плът, сухожилия и кости, която най-сетне придобива смисъл, вижда с хиляда очи като бог Индра, и обича с хиляда сърца като истински татко. Готов е на всичко за тях двете – да пише, да товари каучук на Сточна гара, да убие, да открадне монетите от очите на мъртвец. Хрумва му, че за пръв път от собственото си детство насам е истински жив.
След това, само някакви си секунди след това, без друга кулминация, животът се размърдва и заскърцва напред, възторжен, възгорчив и оранжев като октомври