Змей Горянин – отшелникът

Брой № 1(49) / февруари 2019, Въздухът, който дишаме

Никола Иванов, литературен критик

 

Змей Горянин, с което име е известен в писателските и читателски среди, е псевдоним на Светозар (Светлозар) Акендиев Димитров. Той има и още няколко други псевдонима, но остава в литературата със Змей Горянин.

 

Роден е в Русе на 11 януари 1906 година в чиновническо семейство. До 1930 година е чиновник в родния си град в Общинското земеделско стопанство и в печатница „Учител“. По-късно същата година се премества в София, където работи като счетоводител в Дирекция на „Храноизнос”. По-късно през 1942 година е за кратко време цензор в Дирекция по печата към Министерството на външните работи и вероизповеданията, след което се отдава изцяло на литературна дейност.

Първите литературни опити на Змей Горянин са от 1923 година, когато печата своите ученически стихотворения в списанията „Ученическа мисъл“, „Изгрев“, „Светли зари“. Сътрудничи със стихове, критически текстове, хумор и сатира на списанията „Българска мисъл“ и „Хиперион“, на вестниците „Светлоструй“ и „Литературен глас“, на литературните страници на вестниците „Пладне“, „Зора“, „Време“, „Земеделско знаме“ и други.

 

Змей Горянин пише разкази, повести, романи и пиеси предимно на историческа тематика, в които пресъздава главно българските националноосвободителни борби. Дебютните му разкази са отпечатани през 1929 година в пловдивското юношеско списание „Детски живот“. Участва с отделни исторически разкази в библиотека „Герои“, чиито редактор е Лъчезар Станчев. Издава книжки за деца и юноши в библиотеките „Златна библиотека“, „Отбрани приказки“, „Златен клас“, „Завети“, „Родно гнездо“, „Древна България“ и други. Автор е на над 50 книги, сред които „Червеният хотел“ (автобиографична повест), историческите романи „Бачо Киро“, „Дунавът тече“, „Силата на робите“, „Кнез Иван Кулин“, „Звезда керванджийка“ и други. Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание „Българска марка“. Любимо занимание му е резбарството.

 

Змей Горянин има разностранни интереси, които го сприятеляват с известни писатели, художници, скулптори, музиканти. Той дружи с Елин Пелин, Александър Балабанов, Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел и други. Сближава се с Васил Стоилов, Данаил Дечев, Кирил Буюклийски, Марко Марков, Георги Златев-Черкин, Асен Балкански и други.

 

Поради няколкомесечното му цензорство в Дирекцията по печата, след 1944 година е преследван. Обвинен е от Народния съд във „великобългарски шовинизъм“, поради интереса си към българската история, който нараства във връзка с издирването на материали за художествените му творби. През април 1945 година го осъждат на една година затвор. Книгите му попадат в „Списъка на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Не може и да си помисли за печатане на творбите му.

 

Когато творецът излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев неколкократно го съветват да се разкае публично, за да получи реабилитация. Змей Горянин отказва категорично с думите: „Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.“

 

 

Последните години от живота си Змей Горянин прекарва в манастира „Седемте престола“, Софийско. Избягва всякакви публични изяви, животът му преминава в самота до самата му смърт. На 25 август 1958 година умира при неизяснени обстоятелства. Съпругата му Соня Горянин в интервю с Георги Тахов през 1991 година описва арестуването на Змея, както и смъртта му, за която й съобщава архимандрит Йоан. Погребан е в двора на манастира до гроба на приятеля си Христофор Клопов, езотерик, който е игумен на манастира. Двамата са имали богата обща езотерична библиотека. Съпругата на поета Соня Горянин прави дълги години опити да изведе от мълчанието на забравата името и творчеството на Змей Горянин, но среща мълчание и непреодолими пречки. Доста по-късно със съгласието на Светия синод и на Врачанския митрополит и със съдействието на игумена, който успява да постегне манастира, съпругата успява да подреди гроба на Змея и да постави плоча с неговото четиристишие, което стои на надгробния камък:

 

Душата ми копней за тишина,

сърцето ми тупти безспир за мир.

Зове го горда Стара планина

и сгушения в нея манастир.  

 

Змей Горянин има трагична съдба на човек и писател. В живота му има случки и епизоди, които са потресаващи. Ето какво споделя Васил Балевски като съставител на книгата „Майчина вяра“: „Името на Змей Горянин за мен беше неизвестно до 1957 година, когато аз за пръв път посетих манастира „Седемте престола“, свързан в моето съзнание със стихотворението на Вазов „Клепалото бие“. Тогава от единствения монах, който обитаваше още манастира, ми бе показана килията, където Змей Горянин е прекарал много от месеците през последните години от живота си. Подът беше глинен, прозорчето тясно. Самият манастир беше в окаяно състояние. Цареше пълна немара. Освен името на Змея така и не научих нищо повече, с изключение на това, че е писател. Никакви други коментари.“ Манастирът „Седемте престола“, където приключва трагичната човешка съдба и изпълненият с любов към Бога творчески път на Змей Горянин, е сгушен в полите на Стара планина, близо до Елисейна.

 

 

През целия си живот Змей Горянин е принципен, не прави компромиси, живее тежко. За да изкара насъщния си, се занимава с най-различни неща: изработва цяла колекция от модели на къщи в дърворезба, дворци, пантеони, прави и овчарски геги, завързва контакти с представители от средите на лекари, аптекари, филателисти. Изучава народната медицина и се появява цикъл стихове на тази тема. Змей Горянин посещава много манастири и черпи вдъхновение. Сътворява стихосбирката с религиозни химни „Пред празника“, с което е един от първопроходците-продължители в нашата поезия по темата. Подготвя и друга стихосбирка „Нощ и ден“, пропита със символика и тъга. Когато работи в Бачковския манастир, където написва и хрониката на манастира, сътворява и стихотворния цикъл „Православие“.

 

Змей Горянин е образец на човечност и доброта, беден, бездомен. Всичко това той преодолява, без да се пречупи и да загърби моралните норми, които са вътре в човека. Изявява енциклопедичните си умения в живота и творчеството си, което е изпълнено с хуманизъм. В голяма част от живота си той е дете на природата. В книгата си „Почит към литературата“ Иван Динков е записал следният фрагмент: „В градинката при министерството на земеделието на една от зелените пейки лежи възрастен мъж, облечен в сини дочени дрехи. Наблюдавам го от близката пейка. Явно мъжът е изнервен, през кратки интервали се надига, оглежда градинката и отново ляга. При едно от поредните надигания той ме забелязва, задържа погледа си в лицето ми и раздразнено пита: „Ти какъв си, бе?“ „Анонимен тип съм – отвръщам, – нещо като българския народ.“ – „Аз пък – избоботва възрастният мъж – съм Змей Горянин, писател!“ Свивам рамене: „С това име е по-добре да се лежи пред министерството на горите.“ Змей Горянин избухва в гърлен смях: „Бас държа, че си литератор! Тия думи друг човек не може да ги каже!“ – Той е погребан в манастира „Седемте престола“. Дано там е намерил покой.“ Дано.

 

На нивата

 

Ще стана раничко в зори,

ще се прекръстя и помоля,

и моят дух ще се смири:

- да бъде Божията воля!

 

На къра ще изляза, там

ще найда Божията нива

и житните зърна ще ям

и от росата ще отпивам.

 

И може би ще ме съзре

Христос, край него като мина.

И всичко той ще разбере!

 

И ще ме викне, като Рут

глава на неговия скут

да сложа и да си почина.

 

Змей Горянин, из „Майчина вяра“


 

Вашият коментар