Златимир Коларов: Извънреден разказ*

Брой № 1 (49) / февруари 2019, Въздухът, който дишаме

„Извънреден“ защото разказът се „случи“ седмица преди книгата да влезе за печат и ме тормозеше да го опиша, въпреки твърдото ми намерение да не разказвам повече автентичните лекарски истории. „Извънреден“ и заради случката. И обстановката…

 

…Двигателят ту буботеше, ту затихваше и свистеше в зависимост от вятъра и височината. Самолетът се разтрисаше от внезапни турбуленции, пътниците се сепваха, затягаха коланите и отдъхваха, когато турбуленциите стихваха, дори тези, които привидно нехаеха и гледаха отегчено филми и музикални клипове от мониторите срещу тях. На екрана пред мен се сменяха на италиански и английски данните на полета – височина 11 200 м, скорост 900 км/час, скорост на вятъра – 115 км/час, продължителност 12 часа и 45 минути… Тънка линия с малко самолетче чертаеше върху земното кълбо траекторията от Буенос Айрес до Рим. Бързо подминахме Монтевидео и Уругвай и навлязохме във въздуха над Бразилия. За два часа прелетяхме над Порто Алегре, Сао Паоло, Рио де Жанейро, Салвадор, траекторията описа дъга, подмина сушата и самолетът навлезе в небето над океана.

 

Денят бързо се смени с нощта. Стюардите и стюардесите сервираха вечерята, избутаха количките с празните чаши и кутии по тесните коридори между седалките, изгасиха лампите и седнаха в офиса в края на салона да отдъхнат.

 

Бразилия остана далеч назад, турбуленциите стихнаха и настана онази специфична сънлива тишина, характерна за дългите междуконтинентални нощни полети, нарушавана от равномерното свистене на двигателя и моментните леки разтрисания. Самолетчето от екрана измина първата трета от полета над океана и се устреми към Дакар и Северна Африка. Пред погледа ми се мержелееха картини от Аржентина – залите на хотел Хилтън, където се проведе ежегодния конгрес на PANLAR (Панамериканската лига за борба с ревматизма), докладите на испански със симултанен превод на английски, срещите с колеги и познати от Аржентина и Европа, разходката из „най-европейския“ град на Южна Америка Буенос Айрес с туристически автобус „Hop and Off“ (Качи се и слез), разходката с корабче по река Ла Плата, полегатите й брегове с гъста субтропическа растителност и вилички на високи основи заради приливите на реката, „Танго-шоу“ в театъра на Пиацола – създателят на съвременното аржентинско танго – символ на страната, хотела в гората и водопадите Игуасу в далечината, изгледът им от страната на Аржентина и Бразилия, „Огнената земя“ на Патагония, заснежените планински върхове, сивите ниски облаци, ниското слънце, краткия дъжд и краткия ден на Ашуая и табелката „Краят на света“, краят на трансамериканската магистрала в Националния парк на Ушуая, която започва от Аляска и свършва тук, безбрежните аржентински ляноси – еквивалент на американските прерии и руските и монголски степи, обрасли с ниски кълбовидни храсти и жълтеещи треви, пасящи на воля крави и гуачоси с кожени шапки и гамаши на дорести коне с дълги опашки и лъскав кафяв и черен косъм пред дървени ниски къщи, градчето Ел Калафате на брега на езерото Аржентина, разходката с катамаран по спокойното, зелено езеро, приближаващата се ледена стена на ледника Перито Морено в края на езерото и айсберги с причудливи форми и призрачна синя светлина, искряща зад бялата ледена повърхност, срутващите се с грохот колони лед от високия шейсет метра ледник… – красиви и вълнуващи детайли от единайсетдневния ни престой в Аржентина с девет полета и четиридесет и два часа престой във въздуха…

 

Неусетно се унесох и заспах.

Много неясно и много отдалече чувах равномерния шум на двигателя и неясния глас на стюардеса, която съобщаваше нещо по радиоуредбата на самолета. В следващия миг се сепнах и разбудих -„…doctor on board…“ – бе казала тя.

 

Сънен и замаян се надигнах.

– Отивай! – кимна жена ми към средата на самолета, за да ми покаже посоката.

 

На странична седалка между първи и втори сектор на салона седеше възрастен мъж и се държеше за сърцето. До него бе жена му и две стюардеси. Млад колега, италианец, ме изпревари, надвеси се над болния и го заразпитва. Аз се отдръпнах, почаках, колегата измерваше пулса и кръвното налягане на болния. Нямаше какво да правя и се върнах на местото си.

 

След няколко минути болният, подкрепян от стюардесата и жена му, минаха покрай мен. Лекарят ме помоли да ги придружа. Каза, че е гинеколог и е затруднен, попита ме за моята специалност. Бе напрегнат. Казах ревматология и кардиология.

– Това е много добре – въздъхна той.

Казах да заведат болния в офиса на стюардите, да постелят няколко одеяла и да легне. Той притискаше с длан гърдите си, все едно че искаше да намали болката с натиск върху сърцето. Каза, че го боли и дясната ръка от рамото до лакътя. Симптомите бяха категорични за сърдечна криза. Въпросът бе дали е стенокардия, която е преодолимо състояние, или сърдечен инфаркт.

Подадоха ми слушалка и апарата за кръвно налягане. Коленичил, прегледах и прислушах болния на фона на свистенето на двигателя и разтрисането, което най-силно се усеща в опашката на самолета, където бе офисът. Пулсът и кръвното налягане бяха нормални, нямаше белези за кардиогенен шок. Дойдоха още две стюардеси и един стюард. Главният стюард ми подаде блистер с изосорбид динитрат. Казах да дадат една таблетка под езика на болния. Главният стюард се наведе над мен и пошепна:

– Капитанът пита дали да продължи към Рим или да кацне някъде преди това. Вие да решите.

Държеше слушалката на телефона за връзка с капитанската кабина и гледаше напрегнато. Така ме гледаха и другите членове на екипажа.

– Колко време е до Рим? – попитах.

– Пет часа – отговори той.

– А най-близкото летище?

– Някъде във Франция – отговори той.

– А до Франция?

– Три часа и половина – отговори той.

– А Дакар? – попитах аз.

– Там няма да помогнат. Същото е и в Тунис и Мароко – отговори той.

– Ще изчакаме няколко минути – казах и осъзнах колко голяма отговорност поемам спрямо болния, другите пътници, авиокомпанията, екипажа. Болката не намаля. Дадохме втора таблетка.

Болката леко се усили.

– Сърдечен инфаркт – казах аз. – Капитанът да кацне на най-близкото летище – отсъдих аз.

Главният стюард предаде думите ми на капитана. Подадоха ми бутилка с кислород и маска. Сложихме маската на лицето на болния и включихме кислорода. Болката не намаля. Колегата и стюардесите ме гледаха с тревога, мълчаливи, готови да изпълнят за секунда всяко нареждане. Дойде и д-р Бойчо Опаранов от Военна болница. Болният се сгърчи, изхриптя, посиня и спря да диша. Ударих го няколко пъти с юмрук в гърдите и започнах сърдечен масаж. В офиса връхлетя млад тридесетина годишен мъж. Оказа се аржентинец, парамедик. Избута ме и продължи със сърдечния масаж, колегата от Италия обдишваше болния с амбу. Тялото на болния натежа и посиня. Една стюардеса разтвори ампула кортизон и подаде спринцовката на д-р Опаранов. Той сръчно намери вената на болния и инжектира кортизона. Подадоха ни апарат за електрошок. Залепихме лепинките върху гърдите на болния и направихме четири електрошока през пет минути. Без ефект. Продължихме реанимацията половин час, каквито са правилата. Докато се борехме са живота му, жена му гледаше отстрани, стиснала длани пред гърдите си. Помолих я да си седне на мястото. Мълчалива и тревожна, тя се отдръпна и седна зад завесата на офиса.

– Край! – отчетохме с д-р Опаранов след половин час активна реанимация.

Жената на болния изхлипа зад завесата.

– Продължаваме към Рим – обърнах се към главния стюард.

Колегата от Италия каза, че болката се е появила два часа преди болният да се обади на стюардесите. В началото била слаба, чакал е да премине. Ако се бе обадил, когато още бяхме в небето над Бразилия, би имал шанса да му се помогне. Щяхме да кацнем на най-близкото летище, с линейка да го извозят до най-близката кардиологична клиника, да му направят коронарография, да му поставят стент… Въпрос на късмет – спогледахме се с д-р Опаранов.

Върнахме се на местата си. Другите пътници ни гледаха с любопитство и тревога.

Не можех да заспя.

Изпитвах забравено в последните години гранящо чувство – смес от гадене, умора и безсилие. И леко главоболие. Мислех си, че за трийсет и шест-седем години лекарски стаж много пъти съм държал в ръцете си живота и смъртта, в буквалния смисъл. Много пъти животът е отлитал от ръцете ми и е оставала смъртта – хладна, тежка, сиво-синя, както преди малко. По-рядко се е случвало обратното и от смъртта животът се е завръщал в ръцете ми – плах, порозовяващ, едвам дишащ, на пресекулки, с широко отворени питащи очи – къде съм, какво се случи, кои сте вие… Човек трябва поне веднъж да го види, за да обуздае страстите си, да осъзнае смисъла, да не се мисли за недосегаем, да се радва на живота – най-голямото благо, с което съдбата ни е дарила, да се наслаждава на мига и на това, което има и да не ламти за още… – мислех си.

 

С колегата от Италия помогнахме на главния стюард да напише рапорта до летището в Рим. Той го изпрати по Интернет. Въпреки протеста ни, че си изпълнихме дълга, на тримата лекари и парамедика от Аржентина подари по един ваучер от 150 евро за следващ полет с Ал Италия.

– Скромен жест от капитана и екипажа – каза той.

Д-р Опаранов каза, че това е третият медицински случай по време на полет – първият път е била лека сърдечна криза, вторият път шестнайсетгодишна арабка шест дни след цезарево сечение с коремни болки пътувала за Истанбул. Мъжът й, двайсетина годишен арабин, не давал мъж да разголи и прегледа жена му. Екипажът настоял, мъжът натискал корема на жена си, дърпал конците от операцията. Бойчо го изгонил и помогнал с лекарства да се успокои болката. Върхът във въздушната му спешна медицинска практика бе сегашният случай. В тази насока аз започнах направо с летящ старт – помислих си с горчива лекарска ирония пред безсилието да помогна на дванайсет километра височина и четири хиляди километра от най-близкото летище.

Видимо разстроени, стюардите и стюардесите сервираха закуската. Притеснени и напрегнати бяха и пътниците. Главният стюард ме попита дали желая нещо по-специално за закуска. Казах нищо, само едно кафе. Гадеше ми се, нямах апетит. Донесе ми еспресо, което се сервира в бизнес класата.

По някое време съпругата на починалия се надвеси над мен. „Благодаря“ – тихо каза тя и се отдалечи – прегърбена, объркана, невярваща.

В Рим отведоха самолета на странична писта. Там чакаше линейка, полицейска кола и две коли с емблемата на Ал Италия. Лекар, двама парамедици, няколко полицаи и летищни служители обследваха случая. До летището ни извозиха с автобуси. Вечерта пристигнахме в България.

Винаги съм знаел, че на улицата съм безсилен да помогна при спешен случай. Най-многото да измеря пулса на болния и да позвъня на 112 за линейка. Оказа се, че същото важи не само когато съм на улицата, но и във въздуха. Шансовете там може би са малко по-големи – има лекарства, амбу, кислородни маски и бутилки и апарат за електрошок. И стюардеси и стюарди да помагат. Останалото е късмет.

 

* От цикъла „Нови лекарски разкази. Автентични лекарски истории“, Изд. КЛМН ЕООД, 2018

 


 

Вашият коментар