Арх. Анета Василева*
В края на януари 2021 г. архитект Лозан Лозанов ми каза: „Няма идеи, няма настроение сред колегите. Гледаме сгради правени – недоправени“. Говорихме си няколко дни, след като по Българската национална телевизия беше излъчена церемонията по награждаване на победителите в националния конкурс „Сграда на годината“. Събитието се организира от 2002 г. до днес и се предполага, че прави стойностен преглед на съвременната българска архитектура. Разделен в няколко категории по типове сгради (жилищни, образователни, спортни, офисни, производствени, градски пространства), това е любимият конкурс на българските инвеститори. Той е престижен, статуетките са популярни, броят на номинираните обикновено е почти равен на броя на победителите (заедно с всички специални награди). Но въпреки тържествената церемониалност и пищната архитектурна мозайка, Лозан Лозанов беше прав.
Архитект Лозан Лозанов е роден през 1929 г. В София. Завършва архитектура в Архитектурния факултет при ИСИ в София през 1954 година. Започва работа като проектант в държавната архитектурна проектантска организация „Софпроект“, където впоследствие ръководи ателие. Сред най-значимите му сгради са: хотел „Плиска“ в София (заедно с арх. Христо Цветков), Дом на българските профсъюзи – днес сграда на КНСБ, Дом на борците против фашизма – днес Централа на БСП, сграда на Министерство на външните работи в София, правителствена вила „Калина“, правителствена резиденция и ресторант „Шатра“ в Правец, Дом на филмовите дейци в Лесидрен, храм „Св. Петка Българска“ в Рупите и много други (в екип с арх. Богдан Томалевски). Участвал е в много архитектурни конкурси и е носител на много награди, включително Наградата на София през 1976 г. и 1983 г.
Конкурсът „Сграда на годината“ всъщност прави болезнен разрез на съвременната култура и е ярко доказателство защо новата ни архитектура остава тясно регионална, далеч от иновативна, силно подчинена на инвеститорските интереси и като цяло неадекватна на проблемите на днешния ден. Рядкост в този конкурс са сградите, които говорят на нов архитектурен език, които показват чувствителност към контекста или вълнуват – по онзи начин, по който вълнува всяко добре овладяно пространство. В условията на глобална пандемия от COVID-19 „Сграда на годината“ 2020 беше съвсем необичайно издание. На живо, от Операта, с очевидно желание да имитират нормалност и да правят същата церемония както винаги, организаторите и журито изглеждаха абсурдни в усилията си да награждават сгради като от друга ера – офисни кули с десетки хиляди метри застроена площ във времена, когато офисите стоят празни вече 9 месеца, гигантски градски и морски хотели в година, в която туристическата индустрия бележи рекорден спад.
Хотел „Плиска“. Архивна снимка
Но да се върнем на Лозан Лозанов. Той е една от живите архитектурни легенди на близкото ни минало и всеки разговор с него приземява и ни връща към смисъла на истинската архитектура. „Архитектурата не е работа за самотници“ е негова известна реплика, която обича да повтаря. През далечната 2004 г. в интервю с Лило Попов за вестник „Култура“ Лозанов обяснява: „Нашата професия не е самотна (…) Това е голямо качество – да намериш мястото си в една система. Аз винаги казвам „ние“, избягвам „аз“. Трябва да намериш начин всеки в екипа да има чувството, че допринася, че е съавтор. (…) Понякога дори случайна забележка или мисъл на човек от колектива могат да дадат отпечатък върху крайния резултат“.
Работи винаги в екип и така осъществява най-значимите си сгради: хотел „Плиска“ в София (заедно с арх. Христо Цветков), Дом на българските профсъюзи – днес сграда на КНСБ, Дом на борците против фашизма – днес Централа на БСП, сграда на Министерство на външните работи в София, правителствена вила „Калина“, правителствена резиденция и ресторант „Шатра“ в Правец, Дом на филмовите дейци в Лесидрен, храм „Св. Петка Българска“ в Рупите и много други (все в дългогодишен колектив с арх. Богдан Томалевски). Лозанов казва: „Аз съм имал голям шанс в живота си с две личности: едната е Олга (арх. Олга Станева, съпругата на арх. Лозанов – б.а.), другата е Богдан (арх. Богдан Томалевски – б.а.). Те са оказали влияние не само върху цялото ми творчество, а върху целия ми живот“.**
Лозан Лозанов е от лицата на следвоенния архитектурен модернизъм у нас. Неговата първа най-важна сграда е именно хотел „Плиска“ (1965) – една интернационална кутия, която става символ на новата епоха след стагнацията от края на 1940-те и особено от 1950-те години у нас. Всъщност цялото архитектурно развитие на България след Втората световна война обичайно (и още преди 1989) се дели на два отчетливо различни периода: преди и след официалното развенчаване на „култа към личността“ (1956), когато се дава старт на процеса на десталинизация. Съответно имаме период на „сталинизъм“ или ортодоксален социалистически реализъм (1948 – 1956) и „постсталинизъм“ или налагане на езика на интернационалния следвоенен модернизъм с всички негови вариации, противоречия и опозиционни течения.
В един момент интернационалният стил предопределя вида на почти всички нови обществени и административни сгради в България. През 1964 г. е проведен конкурс за нова сграда на Енергопроект в София. Резултатът е българският вариант на интернационалните растерни стъклени кутии, които след завършването на „Сийграм билдинг“ (1958) в Ню Йорк постепенно заливат целия свят и формират облика на административните центрове на големите градове и до днес. Сградата на „Енергопроект“ ще се превърне в емблема на „безличния космополитизъм“ (по думите на критиците), залял българските градове***. Това е наричаният от някои изследователи „героичен период на утвърждаване ценностите на модернизма“, който далеч не е плавен и освен това съвпада с проблемите и опозиционните течения, които стават все по-видими в рамките на глобалния следвоенен модерен проект в края на 1960-те****. Именно края на това героично десетилетие бележи другият важен проект на Лозан Лозанов, проектиран в тандем с Богдан Томалевски и с голям колектив от „Софпроект“ – сградата на Министерството на външните работи в София.
Сградата на Министерството на външните работи е проектирана след конкурс, проведен през 1970 г. и спечелен от колектив на „Софпроект“ с ръководител арх. Богдан Томалевски. Инвеститор е БОДК към Министерство на Външните работи, а проектирането се извършва до периода 1974 – 1975 година. През 1975 г. започва строителството на сградата, което продължава до 1983 година. Именно този дълъг период от 13 години между началния идеен конкурсен проект (1970 г.) и реално завършения обект (1983 г.) определя някои важни характеристики на сградата и нейния относителен архитектурен еклектизъм и невъзможността тя да бъде причислена към определен чист стил или към спецификите на определено архитектурно десетилетие.
Министерство на външните работи. Архивни снимки.
Източник: „Министерство на външните работи“. 1984. Архитектура (7/8)
Все пак едно нещо е ясно. Сградата е сред най-видните примери за директен пренос на „западни“ влияния в социалистическата ни архитектура. Впоследствие тези влияния ще засегнат особено силно сградите на властта в социалистическа България. Разчленяването на фасадата и еркерно наддадените етажи (макар и без видимия бетон на първообразите) ще бъдат експлоатирани още в Дом 1 на Резиденция Бояна (завършен през 1974 г.) и ще предопределят образа на поредица от партийни домове в цялата страна (Видин, Бургас, Пазарджик, Троян, Русе и др.).
Фигура 3. Министерство на външните работи. Актуална снимка – скулптурна градина. Снимка: Ива Хасъмска, 2020 г.
Архитектурно Министерство на външните работи използва няколко отчетливи похвата, които водят до характерния образ и обемно-пространствено въздействие – последователното еркерно наддаване на структурата, удребняването на членението във височина, ритъмът на конструктивните елементи и на изявените декоративни колони около прозоречните отвори. Очевидна е връзката с кметството в град Бостън – „Бостън сити хол“ на Колман, Маккинъл и Ноулс (1969), който се счита за класически пример на архитектурен брутализъм, а през тази сграда – и връзката с манастира „Ла Турет“ на Льо Корбюзие, завършен през 1960 година. В интервюто си за в. „Култура“ през 2004 г. арх. Лозан Лозанов споделя, че при проектирането на сградата наскоро се е бил върнал от Бостън и сградата на тамошното кметство му е направила изключително силно впечатление. Тогава тя е била пример за абсолютна новост.
Сградата на българското Министерство на външните работи обаче не е чист пример за архитектурен брутализъм като Бостънското кметство. Тя не носи честните видими материали, преливащите се отворени публични пространства и егалитарната архитектура на следвоенния брутализъм. По своята същност това е еклектична сграда, която носи белезите на всички десетилетия, през които е била проектирана, строена и завършена – 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Официалните й зони са издържани във версия на тежката декорация и с лукса на тъмния мрамор и месинговите детайли, които правят връзка с тежката представителност на софийското Ларго от 50-те. Формално архитектурният образ повтаря характерни модели на следвоенния модернизъм от 60-те, но довършителните работи и каменните облицовки носят високото ниво на демонстративен лукс, приет за норма в сградите на властта на НРБ – като резиденция „Бояна“ например. А синтезът на архитектурата с другите изкуства, както и авторските колективи, които са работили в тази сграда (много от които са работили и в редица от най-представителните архитектурни обекти на социалистическа България, включително Дом-паметник на БКП на връх Бузлуджа) са характерни за културните политики от втората половина на 1970-те и 1980-те години*****.
Фигура 4. Министерство на външните работи. Декоративни мозайки. Снимка: Анета Василева
Министерство на външните работи е знакова сграда, с много характерен архитектурен образ и с изключително високо ниво на архитектурен детайл. Такива са повечето представителни сгради от втората половина на ХХ век у нас, което още по-осезателно поставя въпроса за тяхното дефиниране и опазване като културно наследство. Всъщност в Националния регистър на недвижимите културни ценности са вписани едва няколко обекта, изградени в страната след 1944 година. Това поставя в риск от разрушение или щети ценни образци от близкото ни архитектурно минало в територията на цялата страна.
Една епоха е в състояние да проумее постиженията на друга, по-ранна епоха, при натрупване не само на времева дистанция, но и на достатъчно познание. Но това е тема за отделна, много по-дълга статия, в която Лозан Лозанов отново би играл една от водещите роли.
Литература
- Рахнев, Иван. (1964). „Безличен космополитизъм или ярка социалистическа архитектура“. Архитектура (8)
- „Министерство на външните работи“. (1984). Архитектура (7/8): 6-11
- Попов, Лило. (2004). „Лозан Лозанов: Архитектурата не е работа за самотници“. Разговор с [арх.] Лозан Лозанов [по повод неговата 75-год.]. Култура, (XLVIII/ 32), 30 юли 2004: 8
- Stiller, Adolph. (2007). Bulgarien: Architektonische Fragmente/ България: Архитектурни фрагменти. Salzburg: Verlag Anton Pustet: 91 – 142
- Василева, Анета. (2017). Архитектурата на България от втората половина на ХХ век. Външни влияния и развитие на идентичността. Дисертационен труд за присъждане на образователно-научна степен „доктор“. София: УАСГ
- Архив на ДА „Архиви“
* Арх. Анета Василева е архитектурен критик и публицист, доктор по история и теория на архитектурата с фокус върху архитектурата от втората половина на ХХ век, преподавател в Катедра „История и теория на архитектурата“ на УАСГ
** Вж Попов, Лило. 2004. „Лозан Лозанов: Архитектурата не е работа за самотници”. Разговор с [арх.] Лозан Лозанов [по повод неговата 75-годишнина]. Култура, (XLVIII/ 32), 30 юли 2004: 8
*** Вж Рахнев, Иван. 1964 „Безличен космополитизъм или ярка социалистическа архитектура”. Архитектура (8): 17 – 19
**** Изразът е с автор Тодор Булев и визира архитектурата след 1956, когато се появяват първите сгради в откровено „модерен” стил, с универсално звучене и с минимална степен на регионализация. Вж Булев, Тодор, „Българската архитектура след втората световна война до наши дни – етапи в развитието”. В: Stiller, Adolph. 2007. Bulgarien: Architektonische Fragmente/ България: Архитектурни фрагменти. Salzburg: Verlag Anton Pustet: 91 – 142
***** В сградата на МВнР са работили художниците: Антон Дончев, Божидар Йонов, Йоан Левиев, Иван Кирков, Иван Кожухаров, Иван Урумов, Кънчо Цанев, Михаил Недков, Мито Гановски, Никола Буков