За Лозан Лозанов, новата и „старата“ българска архитектура

Брой № 1 (59) / февруари 2021, Предизвикателствата на КОВИД-19

Арх. Анета Василева*

 

В края на януари 2021 г. архитект Лозан Лозанов ми каза: „Няма идеи, няма настроение сред колегите. Гледаме сгради правени – недоправени“. Говорихме си няколко дни, след като по Българската национална телевизия беше излъчена церемонията по награждаване на победителите в националния конкурс „Сграда на годината“. Събитието се организира от 2002 г. до днес и се предполага, че прави стойностен преглед на съвременната българска архитектура. Разделен в няколко категории по типове сгради (жилищни, образователни, спортни, офисни, производствени, градски пространства), това е любимият конкурс на българските инвеститори. Той е престижен, статуетките са популярни, броят на номинираните обикновено е почти равен на броя на победителите (заедно с всички специални награди). Но въпреки тържествената церемониалност и пищната архитектурна мозайка, Лозан Лозанов беше прав.

 

 

Архитект Лозан Лозанов е роден през 1929 г. В София. Завършва архитектура в Архитектурния факултет при ИСИ в София през 1954 година. Започва работа като проектант в държавната архитектурна проектантска организация „Софпроект“, където впоследствие ръководи ателие. Сред най-значимите му сгради са: хотел „Плиска“ в София (заедно с арх. Христо Цветков), Дом на българските профсъюзи – днес сграда на КНСБ, Дом на борците против фашизма – днес Централа на БСП, сграда на Министерство на външните работи в София, правителствена вила „Калина“, правителствена резиденция и ресторант „Шатра“ в Правец, Дом на филмовите дейци в Лесидрен, храм „Св. Петка Българска“ в Рупите и много други (в екип с арх. Богдан Томалевски). Участвал е в много архитектурни конкурси и е носител на много награди, включително Наградата на София през 1976 г. и 1983 г.  

 

 

Конкурсът „Сграда на годината“ всъщност прави болезнен разрез на съвременната култура и е ярко доказателство защо новата ни архитектура остава тясно регионална, далеч от иновативна, силно подчинена на инвеститорските интереси и като цяло неадекватна на проблемите на днешния ден. Рядкост в този конкурс са сградите, които говорят на нов архитектурен език, които показват чувствителност към контекста или вълнуват – по онзи начин, по който вълнува всяко добре овладяно пространство. В условията на глобална пандемия от COVID-19 „Сграда на годината“ 2020 беше съвсем необичайно издание. На живо, от Операта, с очевидно желание да имитират нормалност и да правят същата церемония както винаги, организаторите и журито изглеждаха абсурдни в усилията си да награждават сгради като от друга ера – офисни кули с десетки хиляди метри застроена площ във времена, когато офисите стоят празни вече 9 месеца, гигантски градски и морски хотели в година, в която туристическата индустрия бележи рекорден спад.

 

 

Хотел „Плиска“. Архивна снимка

 

 

Но да се върнем на Лозан Лозанов. Той е една от живите архитектурни легенди на близкото ни минало и всеки разговор с него приземява и ни връща към смисъла на истинската архитектура. „Архитектурата не е работа за самотници“ е негова известна реплика, която обича да повтаря. През далечната 2004 г. в интервю с Лило Попов за вестник „Култура“ Лозанов обяснява: „Нашата професия не е самотна (…) Това е голямо качество – да намериш мястото си в една система. Аз винаги казвам „ние“, избягвам „аз“. Трябва да намериш начин всеки в екипа да има чувството, че допринася, че е съавтор. (…) Понякога дори случайна забележка или мисъл на човек от колектива могат да дадат отпечатък върху крайния резултат“. 

 

Работи винаги в екип и така осъществява най-значимите си сгради: хотел „Плиска“ в София (заедно с арх. Христо Цветков), Дом на българските профсъюзи – днес сграда на КНСБ, Дом на борците против фашизма – днес Централа на БСП, сграда на Министерство на външните работи в София, правителствена вила „Калина“, правителствена резиденция и ресторант „Шатра“ в Правец, Дом на филмовите дейци в Лесидрен, храм „Св. Петка Българска“ в Рупите и много други (все в дългогодишен колектив с арх. Богдан Томалевски). Лозанов казва: „Аз съм имал голям шанс в живота си с две личности: едната е Олга (арх. Олга Станева, съпругата на арх. Лозанов – б.а.), другата е Богдан (арх. Богдан Томалевски – б.а.). Те са оказали влияние не само върху цялото ми творчество, а върху целия ми живот“.** 

 

Лозан Лозанов е от лицата на следвоенния архитектурен модернизъм у нас. Неговата първа най-важна сграда е именно хотел „Плиска“ (1965) – една интернационална кутия, която става символ на новата епоха след стагнацията от края на 1940-те и особено от 1950-те години у нас. Всъщност цялото архитектурно развитие на България след Втората световна война обичайно (и още преди 1989) се дели на два отчетливо различни периода: преди и след официалното развенчаване на „култа към личността“ (1956), когато се дава старт на процеса на десталинизация. Съответно имаме период на „сталинизъм“ или ортодоксален социалистически реализъм (1948 – 1956) и „постсталинизъм“ или налагане на езика на интернационалния следвоенен модернизъм с всички негови вариации, противоречия и опозиционни течения.

 

В един момент интернационалният стил предопределя вида на почти всички нови обществени и административни сгради в България. През 1964 г. е проведен конкурс за нова сграда на Енергопроект в София. Резултатът е българският вариант на интернационалните растерни стъклени кутии, които след завършването на „Сийграм билдинг“ (1958) в Ню Йорк постепенно заливат целия свят и формират облика на административните центрове на големите градове и до днес. Сградата на „Енергопроект“ ще се превърне в емблема на „безличния космополитизъм“ (по думите на критиците), залял българските градове***. Това е наричаният от някои изследователи „героичен период на утвърждаване ценностите на модернизма“, който далеч не е плавен и освен това съвпада с проблемите и опозиционните течения, които стават все по-видими в рамките на глобалния следвоенен модерен проект в края на 1960-те****. Именно края на това героично десетилетие бележи другият важен проект на Лозан Лозанов, проектиран в тандем с Богдан Томалевски и с голям колектив от „Софпроект“ – сградата на Министерството на външните работи в София.

 

Сградата на Министерството на външните работи е проектирана след конкурс, проведен през 1970 г. и спечелен от колектив на „Софпроект“ с ръководител арх. Богдан Томалевски. Инвеститор е БОДК към Министерство на Външните работи, а проектирането се извършва до периода 1974 – 1975 година. През 1975 г. започва строителството на сградата, което продължава до 1983 година. Именно този дълъг период от 13 години между началния идеен конкурсен проект (1970 г.) и реално завършения обект (1983 г.) определя някои важни характеристики на сградата и нейния относителен архитектурен еклектизъм и невъзможността тя да бъде причислена към определен чист стил или към спецификите на определено архитектурно десетилетие.

 

 

Министерство на външните работи. Архивни снимки. 

Източник: „Министерство на външните работи“. 1984. Архитектура (7/8)

 

 

Все пак едно нещо е ясно. Сградата е сред най-видните примери за директен пренос на „западни“ влияния в социалистическата ни архитектура. Впоследствие тези влияния ще засегнат особено силно сградите на властта в социалистическа България. Разчленяването на фасадата и еркерно наддадените етажи (макар и без видимия бетон на първообразите) ще бъдат експлоатирани още в Дом 1 на Резиденция Бояна (завършен през 1974 г.) и ще предопределят образа на поредица от партийни домове в цялата страна (Видин, Бургас, Пазарджик, Троян, Русе и др.).

 

 

 Фигура 3. Министерство на външните работи. Актуална снимка – скулптурна градина. Снимка: Ива Хасъмска, 2020 г.

 

 

Архитектурно Министерство на външните работи използва няколко отчетливи похвата, които водят до характерния образ и обемно-пространствено въздействие – последователното еркерно наддаване на структурата, удребняването на членението във височина, ритъмът на конструктивните елементи и на изявените декоративни колони около прозоречните отвори. Очевидна е връзката с кметството в град Бостън – „Бостън сити хол“ на Колман, Маккинъл и Ноулс (1969), който се счита за класически пример на архитектурен брутализъм, а през тази сграда – и връзката с манастира „Ла Турет“ на Льо Корбюзие, завършен през 1960 година. В интервюто си за в. „Култура“ през 2004 г. арх. Лозан Лозанов споделя, че при проектирането на сградата наскоро се е бил върнал от Бостън и сградата на тамошното кметство му е направила изключително силно впечатление. Тогава тя е била пример за абсолютна новост.

 

Сградата на българското Министерство на външните работи обаче не е чист пример за архитектурен брутализъм като Бостънското кметство. Тя не носи честните видими материали, преливащите се отворени публични пространства и егалитарната архитектура на следвоенния брутализъм. По своята същност това е еклектична сграда, която носи белезите на всички десетилетия, през които е била проектирана, строена и завършена – 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Официалните й зони са издържани във версия на тежката декорация и с лукса на тъмния мрамор и месинговите детайли, които правят връзка с тежката представителност на софийското Ларго от 50-те. Формално архитектурният образ повтаря характерни модели на следвоенния модернизъм от 60-те, но довършителните работи и каменните облицовки носят високото ниво на демонстративен лукс, приет за норма в сградите на властта на НРБ – като резиденция „Бояна“ например. А синтезът на архитектурата с другите изкуства, както и авторските колективи, които са работили в тази сграда (много от които са работили и в редица от най-представителните архитектурни обекти на социалистическа България, включително Дом-паметник на БКП на връх Бузлуджа) са характерни за културните политики от втората половина на 1970-те и 1980-те години*****.

 

 

 

 

Фигура 4. Министерство на външните работи. Декоративни мозайки. Снимка: Анета Василева

 

 

Министерство на външните работи е знакова сграда, с много характерен архитектурен образ и с изключително високо ниво на архитектурен детайл. Такива са повечето представителни сгради от втората половина на ХХ век у нас, което още по-осезателно поставя въпроса за тяхното дефиниране и опазване като културно наследство. Всъщност в Националния регистър на недвижимите културни ценности са вписани едва няколко обекта, изградени в страната след 1944 година. Това поставя в риск от разрушение или щети ценни образци от близкото ни архитектурно минало в територията на цялата страна.

 

Една епоха е в състояние да проумее постиженията на друга, по-ранна епоха, при натрупване не само на времева дистанция, но и на достатъчно познание. Но това е тема за отделна, много по-дълга статия, в която Лозан Лозанов отново би играл една от водещите роли.

 

Литература

  1. Рахнев, Иван. (1964). „Безличен космополитизъм или ярка социалистическа архитектура“. Архитектура (8)
  2. „Министерство на външните работи“. (1984). Архитектура (7/8): 6-11
  3. Попов, Лило. (2004). „Лозан Лозанов: Архитектурата не е работа за самотници“. Разговор с [арх.] Лозан Лозанов [по повод неговата 75-год.]. Култура, (XLVIII/ 32), 30 юли 2004: 8
  4. Stiller, Adolph. (2007). Bulgarien: Architektonische Fragmente/ България: Архитектурни фрагменти. Salzburg: Verlag Anton Pustet: 91 – 142
  5. Василева, Анета. (2017). Архитектурата на България от втората половина на ХХ век. Външни влияния и развитие на идентичността. Дисертационен труд за присъждане на образователно-научна степен „доктор“. София: УАСГ
  6. Архив на ДА „Архиви“

 

 


* Арх. Анета Василева е архитектурен критик и публицист, доктор по история и теория на архитектурата с фокус върху архитектурата от втората половина на ХХ век, преподавател в Катедра „История и теория на архитектурата“ на УАСГ

** Вж Попов, Лило. 2004. „Лозан Лозанов: Архитектурата не е работа за самотници”. Разговор с [арх.] Лозан Лозанов [по повод неговата 75-годишнина]. Култура, (XLVIII/ 32), 30 юли 2004: 8

*** Вж Рахнев, Иван. 1964 „Безличен космополитизъм или ярка социалистическа архитектура”. Архитектура (8): 17 – 19

**** Изразът е с автор Тодор Булев и визира архитектурата след 1956, когато се появяват първите сгради в откровено „модерен” стил, с универсално звучене и с минимална степен на регионализация. Вж Булев, Тодор, „Българската архитектура след втората световна война до наши дни – етапи в развитието”. В: Stiller, Adolph. 2007. Bulgarien: Architektonische Fragmente/ България: Архитектурни фрагменти. Salzburg: Verlag Anton Pustet: 91 – 142

***** В сградата на МВнР са работили художниците: Антон Дончев, Божидар Йонов, Йоан Левиев, Иван Кирков, Иван Кожухаров, Иван Урумов, Кънчо Цанев, Михаил Недков, Мито Гановски, Никола Буков


 

Вашият коментар