Васил Пундев – блестящ литературен критик

Брой № 3 (51) / юни 2019, Пробиотици

Никола Иванов, литературен критик

 

Един от най-блестящите ни и проникновени литературни критици е Васил Пундев, за когото малко се знае. Неговите литературно-критически текстове са забележителни с дълбочината на разсъжденията, с финеса на стила си, с откритията и приносния им характер, чиято стойност не е помръкнала и до днес, и не са загубили своята актуалност и сила.

 

Васил Пундев е роден в град Дупница на 8 септември 1892 година. Баща му Марин Пундев е виден педагог, четири години е директор на Солунската българска девическа гимназия, на Софийската девическа гимназия, редактор на педагогически списания, автор е на учебници, активен деец на ВМРО. Така че каузата за свободата на Македония е семейна кауза. Майката Александра Пундева също е учителка. През 1912 година, буквално дни след като се е оженил, Васил Пундев става четник при Васил Чекаларов. По време на балканската война е доброволец в Македоно-Одринското опълчение и служи в Инженерно-техническата му част. За заслуги получава орден „За храброст“. Завършва Скопскатка школа за запасни офицери и се сражава на Румънския и Македонския фронт на Първата световна война. Пленен е, но успява да избяга.

 

Още през 1894 година семейството на Марин Пундев се установява в София, където синът Васил Пундев завършва гимназия, а след това „славянска филология“ в Софийския университет. В гимназията негов учител по литература е Стилиян Чилингиров – уважаван и утвърден писател, историк, етнограф, общественик и политик. Учителят забелязва разностранните дарби на Васил Пундев и го взема под своя закрила, като го прави и член на свободно-зидарското Братство, където активно членува и самият Чилингиров.

 

Васил Пундев се откроява сред студентите-филолози и в Университета. Открито се прогнозира, че ще наследи катедрата, оглавявана от учителя му професор Боян Пенев. Това не се осъществява и може би една от основните причини е силният и неотстъпчив характер на младия литератор. По този повод Николай Райнов, който добре е познавал Васил Пундев, споделя: „Той не чупеше гръбнак, не правеше спогодби, отстояваше с упорита воля, без да се бои от сблъсъци с големци, силни или подли.“

 

След войната през 1920 година Васил Пундев е библиотекар в Народната библиотека. От 1921 година  е учител по литература в Първа мъжка гимназия в София. Специализира във Виена и пише литературни изследвания и критически статии. Член е на Писателския съюз, на Международния съюз на писателите, на Българския ПЕН клуб, на Дружеството на софийските журналисти. Изпратен е да следва немска филология във Виена.

 

 

През 1923 година Васил Пундев оглавява чета на ВМРО в Западна Македония. След завръщането си е завеждащ литературния отдел на  вестник „Слово“. Същевременно сътрудничи със статии на редица издания, сред които „Златорог“, „Литературен глас“ и „Българска мисъл“. Редактира вестниците „Свободна реч“(1926), „Македония“(1926-28), „Литературни новини“(1928-29), „Вардар“(1929-30). При обсъждането на кандидатурата му за главен редактор на вестник „Македония“ се повдига въпросът дали е редно немакедонец като Васил Пундев да заеме този пост. Лично  се намесва Иван Михайлов, който казва: „Що се отнася до въпроса дали Васил Пундев ще бъде удобен да дойде в редакцията на в. „Македония“, понеже не е македонец, нека ви заявя тук най-чистосърдечно, че ако се касае за това, кой е направил повече за Македония – дали аз, оладжак член на ЦК, или Васил Пундев, – заявявам, че той  е направил повече, защото до настоящия момент аз не съм влизал още в Македония, а Васил Пундев отиде с пушка в ръка като обикновен четник. Нека посмее някой да повдигне тоя въпрос и аз ще му отговоря лично.“ За съжаление по-късно Васил Пундев ще бъде убит по повелята на Иван (Ванче) Михайлов.

 

След убийството на генерал Алексдандър Протогеров през 1928 година Васил Пундев, заедно с директора Георги Кулишев и редактора Никола Джеров в знак на протест напускат редакцията на в. „Македония“. Пундев започва да издава протогеровисткия вестник „Вардар“, който се бори срещу михайловистите във ВМРО. Васил Пундев е определен от ръководството на ВМРО (Протогеровисти) да преговаря с Йордан Гюрков за възстановяване на отношенията между двете фракции. Вместо това на 4 март 1930 година, излизайки от Народната библиотека е застрелян от упор по заповед на Иван (Ванче) Михайлов. Два дни преди убийството Васил Пундев споделя пред Асен Златаров, че иска да се върне към учителството, което ще му даде  възможност да се върне към своите научни занимания. Асен Златаров заключава: „Бедният Васко! И той си замина, тласнат от самума на нашата зловеща обществена действителност. А имаше какво да даде; тъкмо проучванията, за които той бе подготвен и за които имаше любов и метода, са най-малко разработваните: езиковата ни история и епохата на нашето Възраждане имаха нужда от неговата упоритост и дарование. И кой ще го замести? Така ли се създават у нас, в тая неурожайна наша духовна нива, хора с ръста на Васил Пундев? Но мислят ли за това тия, които знаят само едно: сигурно да стрелят из засада жертвите, които им се посочат.“

 

Убийството на Васил Пундев става причина за пръв път обвиняеми за престъплението да не са само преките убийци, но и ръководителя на ВМРО Иван Михайлов като подбудител на злодеянието. Изключително талантливият литературен критик и изследовател Васил Пундев е само на 37 години…

 

Въпреки ранната си насилствена смърт Васил Пундев написва изследванията „Добри Чинтулов“(1922), „Нашата художествена литература“(1922), „Просветители и революционери“(1922), „Първи български стихотворци“(1925), „Днешната българска лирика“(1929) и други. Някои от съчиненията му са издадени посмъртно.

 

 

За да се убедим във високата дарба на Васил Пундев като литературен критик, историк, изследовател, ще цитирам негови мисли от статии по важни проблеми на литературата. В статията си „Поетическият ритъм“ (1927) Пундев пише: „Стихът, поради своя ритъм, има нещо божествено в себе си. Оттук се обяснява предпочитанието у големите поети към стиха за творби от литературен род, на който е по-свойствена прозаическата реч. Оттук може и да се обясни и впечатлението за особената, сякаш религиозна тържественост на класическите стихотворни размери. И те самите носят безсмъртието на творбите, защото пораждат нашия стремеж към вечност. От казаното се вижда общността на поетическия ритъм с ритъма на природата и техните съществени особености. Но заедно с това се приближават и други въпроси, през които трябва да се мине твърде внимателно. Това дълбоко въздействие на ритъма често пъти става причина да се дава различно значение на думата ритъм в художественото творчество изобщо. Говори се, например, за „вътрешен ритъм“, за пластически ритмични движения като надстройка (и вече различна) към музикалните (тактовите) в танца, за ритмите в сценичното изкуство, за ритъм в живопис, особено в новата, в архитектура, скулптура и т.н. Говори се за ритмична постройка на образите в поезията, за композиционна ритмика или за особения ритъм (като вътрешно качество) на някой поет, в повечето случаи се подразбира тогава просто особеното движение на лирическия патос…“

 

Вижте какво тънко и фино чувство към поезията и умение да прави съпоставки с другите изкуства притежава Васил Пундев.

 

Ето как започва статията на Васил Пундев „При Яворов“: „Вдъхновено съзерцание на душевните движения, лириката е първият етап на това вчувстване, в което виждат същината на художествената преживелица изобщо. То е път към света чрез вътрешно приобщаване. Като саморазкриване и прозрение, лириката, както я схваща и Сологуб, води до ония субективни тъмнини, в дълбочината на които се явяват проблясъци от единната същност на душата и света. Първо самопризнание в любов, юношество на поезията, лириката предхожда другите родове в кръга на цяла национална литература или на дадено индивидуално творчество. В лириката съзрява творческото съзнание, избистря се художествената интуиция. Както споменах и другаде, по тоя начин ще обясним особеното развитие и у нас на лирическата поезия, която до сега изглежда най-ценното ни поетическо богатство. Нашата белетристика и драма едва в последните години стъпват на затвърдена основа за напредък, защото имат зад себе си необходимата и хубава подготовка на лириката. В нея са отразени съществени черти на духовния ни живот. Той е бил досега живот на културно изостанала и съзряваща личност – предимно лиричен. Изобщо взето развитието на лирическата ни поезия се очертава в два периода, разграничавани от Яворов, чието значение у нас може да се сравни с това на Бодлер за чуждата лирика от края на 19 век. Лирическата преживелица преди Яворов е свързана с обикновения изглед на действителността или с несложни блянувания за нея. Това е преди всичко лириката ни до Освобождението (Добри Чинтулов, Петко Славейков), но и след това се задържа същото отношение. Ботев даде елементи на дълбока лирика, но те не бяха развити от Вазов, Величков, Пенчо Славейков, Кирил Христов, за лириката на които важат горните думи. До Ботев е най-близък безспорно Яворов. Най близък и до нас… Поезията му наистина разкри тайна: наша, дълбока, сложна, мъчително неразрешена от него, недоразрешена може би и от нас. Родството с него е преди всичко неговото страдание. Скъпите поети на славяните са мъченици. А у нас собствено само двама са наистина страдали – Ботев и Яворов… Яворов не намери изход, защото въпросите, които никой век не разреши, не бяха за него само проблеми, получаващи от поета художествен израз. Въглени, които изгарят душата, скали, които наистина препречват път, срещу които той се бореше с всички сили.

 

 

И още:

 

Лириката е вътрешният сок на художественото творчество и основа на нови поетически развития. Тя е спътница на всяка духовна подготовка и брожение към нови отношения и ценности. В нея са техните зародиши и предпоставки.“

 

В статия на Васил Пундев от 1929 година за поезията на Димчо Дебелянов по повод на неговата „Сиротна песен“ четем: „Класическата простота на тая песен е сигурният белег на поетовата искреност. Тя няма нужда от декламация и красноречие. Бих казал, честността на преживелицата и несъзнатата в нейното дълбоко значение правят невъзможна употребата на външни ефекти. Думите тук сякаш нямат по-друго значение от обикновеното, а добиват рядка дълбочина и сила на внушенията. Такъв е изобщо поетическият език на Дебелянов – език на съсредоточен и сърдечен поет.

 

А по повод на стихотворението „Миг“ критикът споделя: „За тия загадъчни видения, за това прозиране в бездната на душата и света ни е най-скъп Димчо Дебелянов.“

 

Статията „Николай Лилиев – „Птици в нощта“ Васил Пундев започва така: „Загърнато в себе си, скромно и с първите трепети на пробудения у него живот, поетическото настроение у Лилиев е някаква чиста и нежна мечтателност, в която душевните движения и образите са неопределени и нетрайни, но в която хубавата линия щастливо се съгласува с музиката на стиха. В него плахо се отразяват преливни цветове с очарованието на неразбулени тайни. Млада и свежа, песента на Лилиев се заражда от интимен повод и носи в гънките си като розова пъпка капките роса, в които при ранната утрина на душата поетически се отразяват нейните ведросини небеса. В тая песен може би наистина в детският й стих ще проговори цялата всемирност. Но е още малко и притворена. От нея се разлива понякога само свежия лъх на девственост, на първи впечатления и копнежи, на едно хубаво някога.

 

Цитатите от литературно-критическите работи на Васил Пундев могат още дълго да продължават, но и само тези са достатъчни, за да ни убедят във високата дарба на критика, литератора. Можем само да предполагаме какви проникновения и открития щеше да има българската литературно-критическа мисъл, ако съдбата бе по-благосклонна към Васил Пундев и бе му отредила още време. И да съжаляваме, че си отива само на 37 години.


 

Вашият коментар