Първата поетична книга на Веселина Ангелова „Кой смее да се оплаква“ вече пътува към читателите си
Веселина Ангелова е родена на 14 септември 1975 г. в Пловдив. Завършва Стопанска академия „Д. Ценов”, специалност „Банково счетоводство” в Свищов. През 1999 г. се присъединява към Поетическата академия на Добромир Тонев. Публикува стихове и разкази, автор е на романа „Пясъчен часовник” (2014). Живее и работи в Пловдив.
Писането й е елегантно, естествено, сюрреалистично, издава колкото крехкост и болезненост, толкова и ненатрапчиво осветляване на силуетите, които живеят покрай нас, но предпочитат да бъдат силуети. Този тип писане е ходене по граничната нишка между стаената, сгушената поезия и причудливата проза, между умозаключенията на чувствата и сетивността на отключеното мислене. Затова от някои текстове на това съществително може да изскочи нещо клокочещо, а от други само някакво слонче, нарисувано с водни боички.
От тихата й поредица, изписана с малки, само с малки букви, най-често пред нас се появява детинската сериозност на момиче, което знае, че вече е станало майка, но не иска да повярва в края на своето детинство. За остарелите – това състояние е тревожен инфантилизъм, за нормалните – вид артистична лудост, за сериозните – несериозно поведение под езика и над езика, за самоизмислените писачи – провокационно писане.
Според мен, в най-скоро време нещата около този автор окончателно ще се избистрят от само себе си – след като вече се появи първият й роман, а и тази нейна първа книга със стихове, Ангелова, ще не ще, сама ще реши дали да продължи да се движи по опасно тънката сребриста нишка на словесната паяжина, водеща до челен сблъсък с неразбирането, или ще слезе върху земята и ще започне да кълве семена и камъчета като кокошка. Има и трети изход – в поезията да бъде прелетно същество, което да възпява по своему сиянието на света и отсъствието на светлината, като остане да диша дълбоко скрита сред листата, между клоните на вечнозеления здрач.
Препоръчвам на уважаемите читатели да гласуват доверие на този начин на писане, защото той носи очарованието на свободното, или по-скоро освободено себеизразяване, съдържа много питанки на уж не много важни въпроси, но вълнуващи зрелия и дори презрял съавтор на живота. Но по-добре е пишещият да не ни занимава с битовите си баналности и като пране да ги простира в облачното небе на битието ни.
***
днес е особено тихо
много тихо е
тишината забулва очите
послушно мълчание
оглушават ме сухи листа
сухи пасти сухи кесии от найлон
повторение раздава стотинки на бедните
пастел разчертава хартия
родителска среща
среща с родители
редове написани криво
прекосяват града
тя му казва: аз харесвах толкова н.
но ето събрахме се с тебе
той се смее
неволно слънцето слуша
вятърът дреме
и земята в отворени шлюзове
дундуркат тайни на някого
тишината кръщава подземни реки
само сълзите дишат
после бълбукат извират
после стават послушни отново
толкова тихо
че трябва да вляза в час по бунтуване
***
видях онова джудже – припка пред мен. познавам го, защото ми е съсед на бунарджика. злобно, черно джудже. и няма шапка или качулка, а вместо това едно оголено плешиво теме и коремче. пресичам улицата, за да вървя на другия тротоар, за да избегна темето му. след малко обаче и то пресича. връщам се отново в гърлото на змея – това са дърветата по булевард руски. моята цел е да изляза от гърлото. начертавам си мислена мишена. след малко един чичо с колело ме задминава. на гърба му има избродирана мишена.
***
спомням си един ден
той каза
хайде да живеем заедно
не мога, казах – аз не те обичам
предложих на сълзите си жълтия цвят
на незряло глухарче
иначе щяхме да си прекараме добре смятам
че щяхме да се смеем много
и да пътуваме
и да ни липсва всичко защото щяхме да имаме само себе си
но на кого му е притрябвало да има само себе си и дъжд
на нас ни трябва нещо жълто
като стената на нотариуса
като ракия
като дръжките на ножиците
тъй неприятен цвят
дезинфекциран
като детско гребло на пясъка
греба
греба във пясъка обичам те
греба с широки пръсти през морето
и нищо сложно няма
нищо сложно
да обичаш
***
любовта е семе
засято от другата страна на луната
цветето поникнало от семето кима
морето
като кученце клати главица
близва стъпалата ти
хвърлям камък по него
***
в сутрешния въздух е размазана миризмата на пластмасови кофички, кисели млека разхвърляни във въздуха, котки които ядат вчерашната помия, бяла помия с червени зрънца, отпуснати хора, нефелни хора, пазачи на паркинги, пазачи на въздух, нежни момичета с нежни лица, отпуснати полицаи, закръглени бащи, бузи на бащи, найлонови торби храна, отпуснати мъжки ръце, аз, която попивам въздуха, опипвам го с неизмитите си очи, гурелите ми изпъкват като пипала издадени напред, вкусват всяка секунда от този въздух. дебели хора, отпуснати хора, бузи, шкембе чорба, аз с гурелите напред. как се прави революция с такива хора, нали революцията е нещо режещо, нали ще се пресече лимфата, ще потече онази мазна и жълта течност, с която е обвита яростта им. омекналата ярост на гергьовденска лой.
после улицата се стеснява и хората стават икони. мильо слуша иконите. изпити безизразни лица, дървени чупливи вратлета, с очи, които са над всичко – над този свят-буратино! как се прави революция с икони. изведнъж буратино изскача от уникредит банк облечен в червено сако обут с високи токчета. бльулялюлюлю. отново улица. кола, която непрекъснато изхвърля газовете си. нарушаваш ми въздуха
***
мисля защо се навъдиха толкова гларуси по наши земи… пловдивски… крясъците им са като несбъднат вик. тук на сушата обикновено нещата се сбъдват. и ръфат ръфат краищата на земята като мишки. но викат. виковете им. а покрай марица девойките крещят на кучетата си като птици, писък на птица и кучето свива крилете си. птиците се кълват една друга. перушини във възглавниците на мишките.
***
Понеделник.
Сънувам папагали. Съвсем бели, но някой ги боядисва преди това, за да ги продаде, твърде шарени и меки, като коремчета на пингвини. Купувам си един виолетов, който да подхожда на саксията в книжарницата. После се събуждам и едното ми око е на полилея, лакътя – под леглото, а коляното на левия ми крак – под дивана в хола. Започвам да се събирам лека-полека и решавам, че днес ще си купя поне едно кило райски ябълки. Купувм вместо това три и то още неомекнали. Оставям се продавачката да ме излъже. Тя ми казва, че ако я оставя да ме излъже, щяла да се почувства щастлива, затова го правя. Щастието на хората е от първостепенно значение.
Нощ
нека любовта заспи задълго. да не се събужда. няколко светулки ще й светят, ще разказват, че е минало. няма да й пречи слънцето, нито пролетна умора. и жасминът няма да й пречи и морето дългото. и целувките по плажа. нито есента. дай на къси щото заслепяваме.
***
Днес бях на онова място
където премина моето детство
Полето –
пресичах го с тежка училищна чанта
Беше кално и заснежено през зимата
Духаше пронизващ вятър,
омотаваше се около костите
Хващаше за синусите
и опъваше стремената им на дълги разстояния
Училището беше грохнало
и с тояжка в ръка
чакаше пред светофара
Цялата мазилка на блока
където правехме купони
на последния етаж
в един апартамент
беше паднала
Така си помислих за зимата
За снега който прилича на козината на кралска болонка
Бяла Беше естествено
Че когато я острижат
идва пролет
