Тодор Боров, радетел на модерното книгознание

Брой № 2 (50) / април 2019, Бронходилататорите в началната и проследяваща терапия на ХОББ

Стоян Атанасов, професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

 

Обикновено страстната любов към книгата е признак за отчуждаване от живота. Тодор Боров е ярко опровержение на тази готова истина. При него вкусът към книжното знание е неделим от живота – личния, с другите, в обществото. Този пълноценен човек е направил много за своето семейство, за многобройните си приятели и за българската култура. Живее дълго. Роден е в гр. Лом в 1901 г., умира в 1993 г. в София на 92 години. Професионалния си живот той посвещава на книгата. Делото му на учен и на ръководител на книжовни институции поставя основите на съвременната библиография в България. Житейският му път минава през срещи с ярки творци, за които е оставил проникновени свидетелства. Четем ги днес с вълнение, радост и утеха, че сред нас и преди нас в България са живели такива сънародници.

 

Прекрасни личности е имало винаги и навсякъде, стига да се е намирал човек да ги усети и да съхрани памет за тях. Тодор Боров е имал сетива за човешкото у хората, за творческия им заряд, за интелектуалните им възможности, за моралните им добродетели. Долавял е всичко това в преживяното с тях, търсил го е и в книгите. Затова трябва да го помним, да осмисляме неговото дело и да го носим в сърцата си.

 

Тодор Боров израства в семейството на Ломския аптекар Цветан Тодоров. От баща си се учи на ред, справедливост и човещина. Наследява от него и чувство за отговорност, което често прераства в жертвоготовност и благотворителност.

 

В годините 1919-1923 Тодор Боров следва Славянска филология в Софийския университет. Преподавателите забелязват литературните му интереси и го насърчават. Така проф. Михаил Арнаудов, инициатор на Сборник с изследвания в чест на проф. Иван Шишманов, възлага на младия студент да изготви Библиография с публикациите на Шишманов. Юбилярят дава на Боров стотина листчета със свои заглавия. Боров ги издирва и допълва по библиографски път. Изготвя списък с 250 единици. Погледнат ретроспективно, този епизод сякаш предопределя призванието на бъдещия библиограф.

 

През студентските си години Тодор Боров се свързва трайно с две ярки личности в българския културен живот ‒ писателя Елин Пелин и професора по гръцки и латински Александър Балабанов. В 1921 г. Балабанов и Пелин започват да издават литературния вестник Развигор1. Техни постоянни сътрудници са Тодор Боров и Д. Б. Митов, бъдещ университетски професор по западноевропейска литература. Оттогава е и псевдонимът Боров на младия литератор Тодор Тодоров. По онова време много от хората на перото изоставят истинските си имена и се подписват с псевдоними, подчертавайки разликата между частния си живот и публичните си изяви. Поголовната практика на псевдонимите, заличаващи фамилното име, говори за претенции поетичното да измести прозаично-делничното. Тодор Тодоров плаща дан на тази тенденция. Занапред ще е известен под името Боров.

 

За ентусиазирания младеж вестник Развигор е школа по литературна журналистика, по редактиране на чужди текстове2. Най-вече работата с по-възрастните Александър Балабанов и Елин Пелин е за Боров школа по литературна етика. Балабанов и Елин Пелин са политически неутрални, макар че темпераментният професор класик води не една полемика на страниците на в. Развигор3. Боров и Митов са с леви убеждения, но за хората съдят по моралните им качества, а за техните творби – по художествената им стойност.

 

По-късно Боров се сближава със Симеон Радев. Оценката му за него дава представа за етичния идеал на младия мъж: „Той [Симеон Радев – С.А.] не съдеше за отделните хора по установени категории, по груповата им принадлежност, търсеше винаги да разбере конкретния човек, правеше за него своя лична, индивидуална характеристика, свободен бе от калъпи, не обичаше етикетите.”4 Боровият портрет на Симеон Радев е до голяма степен и автопортрет. Нерядко човек долавя у другите онова, което носи дълбоко в себе си. Неполитизираната оценка за другите винаги е била водеща в поведението на Боров. Благодарение на нея той се е съхранил и като личност, и като критик в епоха на остро единоборство в сферата на литературата. Смята се, че в периода между двете световни войни не е създадено нищо съществено като художествено творчество. Не бива обаче да забравяме, че никога в България не е кипял по-богат литературен живот от 20-те години на миналия век.

 

За този идеен и естетически кипеж свидетелства големият брой литературни периодични издания, каквито никога не е имало у нас преди и след това. Ще спомена само някои от тях, излизали в столицата: Везни (1919-1922) на Гео Милев, Червен смях (1919-1923) с редактори Крум Кюлявков, Христо Ясенов и Димитър Полянов, Обществена обнова (1919-1920), редактирано от Константин Сагаев, Златорог (1920-1943), основано и редактирано от Владимир Василев, Нов път (1923-1925) редактирано от Георги Бакалов, списание Българан (1916-1924), продължител на хумористичния вестник Българан (19041909). Всяко от тези издания следва своя идейно-естетическа линия, която се утвърждава в полемика с друго списание. Никога в България не се е говорело повече и по-разногласно за литература.

 

В този климат младият Тодор Боров е трябвало да гради собствени позиции, да говори със собствен глас. А този глас е изхождал преди всичко от съзнанието за ролята на книгата в културното ни строителство. Освен това харизматичният Тодор Боров се е радвал на не едно приятелство със забележителни личности като поета Христо Ясенов, писателя Елин Пелин, университетския професор Александър Балабанов, библиографа акад. Никола Михов, писателя Симеон Радев и много други. На всеки от тях Боров е посветил очерк, в който портретната характеристика допълва увлекателен разказ за съвместни преживявания. Очерците на Боров за тези видни българи представят не толкова ярки моменти от житейския път на автора, колкото принос в колективната памет за безспорни „строители на съвременна България” по израза на Симеон Радев. Тодор Боров, който е обичал да се подрежда на първа линия, владее изкуството да говори за другите, премълчавайки за себе си. Това като че ли изостря погледа към другия. Разбира се, в подобен подход има и етика, и чувство за дълг, който Боров формулира ясно и направо: „Ние, които оставаме по-длъжко на тоя свят, имаме задължение да разкажем за хората, които са си отишли преди нас, да предадем на по-новите поколения, особено за тия, които не бива да бъдат забравени, животът и дейността на които съставляват богатството на нацията.”5 Тези думи на Тодор Боров оправдават напълно и замисъла на рубриката „Незабравимите”, в която вписвам и настоящия очерк. Боров е незабравим и в казаното от него за незабравими личности.

 

 

Най-ценен за родната култура си остава приносът на Боров като специалист по библиография и библиотекознание. Между 1924 и 1927 г. Боров е в Германия. Първоначалните му намерения да напише докторска дисертация така и не се осъществяват. Младият специализант участва активно в дейността на българската студентска организация „Народно студентство” (Нарстуд), редактира нейния орган, а по-късно я и оглавява. Левите идеи определят облика на организацията. Нейната дейност е силно критична към режима на Александър Цанков, установен в България след Деветоюнския преврат от 1923 г. Въпреки че посвещава на „Нарстуд” голяма част от времето и силите си, Боров чете усилено. Посещава също лекциите на водещи литератори и библиографи. Под тяхното въздействие оформя идеите си за изграждане на модерна библиография в България, тоест на систематизиран научен опис на съществуващите книги и периодични издания, както и на специализирани институции в тази област. „Човек на терена”, подобно на своя баща Цветан Тодоров и на възрожденския етнограф Димитър Маринов, негов родственик, Боров съчетава идеите с действието.

 

Така след завръщането си в България той работи в Университетската библиотека (1929-1931), а после завежда библиотеката на Българската земеделска и кооперативна банка. Тази голяма библиотека, поверена на човек с познанията и енергията на Боров, ме навежда на тъжни мисли за днешните банки в България. Не знам в някоя от тях да има библиотека.

 

Най-значимият проект, дело на Тодор Боров, е създаването на Българския библиографски институт (ББИ), съществувал повече от двадесет години (1941-1964) под негово ръководство. Тази институция полага на научни основи описа на публикуваните в България книги и периодика. За съжаление в 1964 г. институтът е закрит, макар че дейността му се поема частично от други звена, включително от Народната библиотека.

 

След Девети септември 1944 г. пред интелектуалеца с леви убеждения Тодор Боров се разкрива ново поле на действие. В края на годината Боров е назначен за директор на Народната библиотека. По това време строежът на нова сграда за библиотеката е замрял. В тежките следвоенни условия Боров извършва истински подвиг: убеждава новите ръководители на държавата да отпуснат средства, сформира екипи от архитекти, строители и библиотечни специалисти, които довършват сградата. След 1951 г. тя постепенно започва да функционира като национално книгохранилище6.

 

Условията за работа при сталинския режим в България крият много подводни камъни. Боров не е можел да ги предвиди и избегне. През пролетта на 1949 г. готвеното отстраняване на Трайчо Костов е първоначално степенувано с назначаването на синекурна длъжност на комунистическия ръководител в Народната библиотека. Тогава Боров трябва да отстъпи директорското си място на Костов. След екзекутирането на комунистическия идеолог в края на същата година предлагат на Боров да се върне на директорския си пост, но той отказва – един от многото уроци по човешко достойнство, оставени от този всеотдаен деятел и специалист.

 

Предстои му да изпие и друг горчив хап. В 1957 г. е изключен от БКП за „неправилна кадрова политика” в Библиографския институт. „Грешката” на Боров е в това, че назначавал хора, владеещи чужди езици. Към тях тогавашната власт се отнасяла с недоверие.

 

Изключването на Боров от БКП, макар и с тежки последици, не го обезсърчава напълно. От 1952 г. Боров е редовен професор в Софийския университет, а на следващата година той основава там катедра по Библиотекознание и Научна информация, която ще ръководи до пенсионирането си в 1974 г. Последния период от професионалната си дейност Боров посвещава на преподаването на дисциплината Книгознание. Подготвя поколения специалисти с решаващ принос в съвременното библиотекознание. Всички те признават пионерната роля на Боров за развитието на библиотечното дело в България. Доц. Татяна Янакиева, ученичка на проф. Боров, съставител и редактор на престижния сборник Тодор Боров Избрани страници, отбелязва в своя предговор към книгата: „Без преувеличение можем да твърдим, че той е първият организатор в България на модерни институции, свързани с книгата, създател и реализатор на един мащабен проект, в който тези институции са замислени като опори на висшата българска култура” (с. 7) 7.

 

Делото на Тодор Боров оставя своя отпечатък върху българската култура през миналия век. В същото време то проправя път за литературознанието и библиотекознанието през следващите десетилетия. Научното и духовното наследство на Тодор Боров е актуално и днес, защото той говори за книгите и за тяхното използване с конвертируеми мерки, с научни аргументи и с убеденост в необходимостта от културно строителство – гаранция, че написаното и създаденото от него ще остане и след нас. Това може да се каже и за научното дело на двамата му сина – академик Иван Тодоров (физик) и световноизвестният литературовед и мислител Цветан Тодоров. Тях си струва не само да помним, но и да препрочитаме.

 

Бележки:

 

1 Вестник Развигор е първото периодично издание за литература в България. През годините 1921-1927 и 1937 излизат общо 260 броя. За неговия облик и за ролята му през 20-те години на миналия век у нас вж. Елка Трайкова: „Вестник Развигор в културната ни история”, /https://www.ahmaria.eu/ broeve/broj-6/elka-trajkova-vestnik-razvigor-vkulturnata-ni-istoriya/

2  Боров води рубриката за новоизлезли книги.

3  Най-остър е спорът с поета Кирил Христов.

4  Тодор Боров, Стъпки по пътя на един дълголетник, 1901-1991, Университетско издателство „Свети Климент Охридски”, София, 1992, с. 188.

5  Пак там, с. 167.

6  Усилията си за дострояване на Народната библиотека Боров е описал в няколко свои публикации. Вж. например: „Как бе построена Народната библиотека”, в Тодор Боров, Избрани страници, библиотека „Университетско наследство”, Университетско издателство „Свети Климент Охридски”, София, 2009, с. 544-597.

7  Във въпросния сборник от 676 страници Татяна Янакиева прави обстоен преглед на делото на Тодор Боров като библиограф и прилага списък на по-важните му публикации

 


 

Вашият коментар