Румен Леонидов: „Завиждам на животните, които убиват само при самозащита!”

Брой № 1 (17) / март 2012, Малки дихателни пътища

Предлагаме ви в аванс интервюто с поета и публициста Румен Леонидов, което ще намерите в новия брой на списанието – очаквайте го през следващата седмица!
Румен Леонидов
Румен Леонидов е поет и публицист, чието приятелство ме огрява години.  На него дължа много свои душевни пориви – поетични и словесни. Той е един от хората, с които се съизмервам морално. С него бих закопал всеки, за когото ме повика. Последната му стихосбирка „Сляпа неделя” е поредното ми вдъхновение, а есеистиката, събрана в новата му книга „Уплашеният човек”, може да накара всеки графоман да си „излее куршум”.

Това интервю е една среща с този поетичен потомък на македонски комита.

Нещо за детството, семейството и родителите ти. Имаш ли братя и сестри? Най-близките ти хора? Деца, съпруга?

Детството ми премина на една малка уличка „Елена”, в трайния тогава квартал „Захарна фабрика”. Наблизо бяха други бойни места „Коньовица” и „Банишора”, в които властваха кварталните милиционери и местните хулигани, гамени. Години, когато по улиците минаваха каруци с коне, продавачи на сладолед бутаха количките си, цигани –точилари на ножици и ножове, калайджии, които палеха огньове на улицата и бабите носеха тави и съдинки от мед, за да се обновят с калай и излъскат с дървесна пепел. Минаваха и кучкарите, които всяваха ужас с дългите си пръти, завършващи с телени примки, с които улавяха уличните псета и те с вой и квичене бяха затваряни в конски каруци с капаци, наподобяващи подвижни ковчези. Всяко домашно куче, което не беше завързано за колибката си, попадаше в бесилките на кучкарите и кожите им отиваха в завода за обувки…

Господ прибра сестра ми Леонида още преди да се роди. Майка ми от много млада страдаше от високо кръвно и бебето се роди мъртво. През годините съм имал много братя, но някои ме напуснаха преждевременно, други аз напуснах, останаха ми по-малко от деветима приятели, с които се обичаме като братя. Иначе най-близките ми се събират в една молитва – тя започва с внучката ми Лири и щерката ми Румена, братлето ми Сандо, всъщност роден като мой син, мама Виви, която е майка на децата ми, следват няколко специални личности в моя живот, моля се и за техните семейства, защото съм сигурен, че нарочно сме дошли заедно на земята, били сме тук и преди това и може би пак нашият интимен грозд ще бъде спуснат да усъвършенстваме себе си и света около нас.

Кое място от детството подхранва най-силно твоята носталгия? Къде ти е хвърлен пъпът?

От стария квартал на моето поредно детство не остана почти нищо. Може би старческата ми вече носталгия се подхранва най-силно, когато минавам покрай родното ми училище, някога „Трайко Китанчев”, после преименувано на „ Христо Смирненски”. Там още витае вълшебният аромат на сварено мляко, първата ми детска предучилищна градина, гардеробчетата за градинските ни престилки, рипсените чорапи, които се захващаха с жартиерки за копчета, зашити на специални елечета. Не знам къде ми е хвърлен пъпът, но пъпът на Сандо бе хвърлен от сестра му във Виена и сега той завършва вис­шето си образование точно в този град.

Кое е твоето най-ранно детско вдъхновение? Кой или кое е събудило най-рано духа ти и кой (какво) го е будил(о) после?

Трудно ми е да отговоря кое е събудило първото ми докосване с невидимото. Майка ми настоятелно ме приближаваше до поезията на Ботев, не ме пускаше при съседите да гледам детското по телевизията, докато не науча наизуст поредното му стихотворение, после тя ми предложи да напиша разказче, за една самотна възрастна учителка, която няма с кого да посрещне Нова година, и аз го написах. Майка ми преподаваше руски език, беше родена за педагог и да роди много деца, и тази комбинация от призвания я изведе до едно от най-обичаните същества в живота на мнозина нейни ученички и ученици. Между тях са певицата Йорданка Христова и Евгения Гешева, поетесата, която й пише текстовете за песните. Неистовата им любов към тяхната класна се прехвърли и към мен, и аз им отвръщам с цялата си нежност.

Най-голямото ти вдъхновение въобще?

Във всеки възрастов отрязък поводите за общуване с Върховния разум, със Записките на вечността са различни. В началото бяха любовни трепети, после менгемето на житейската несправедливост, по-късно бог стана Бог, после станах осъзната елементарна частица от Него, и съм щастлив, че Го чувствам толкова близък, че си позволявам да се моля за Него, да бъде жив и здрав, да се пази, защото в Него ни е сетната утеха.

Ролята на колеги и приятели, които са те държали жив?

Първа се сети за мен детската поетеса Петя Александрова, която членуваше заедно с майка ми в кръжока на учителите-писатели към Съюза на българските учители. Благодарение на нея бях включен в сборника „Трима млади поети”, където дебютирах заедно с Иван Матанов и Венко Евтимов. По-сетне имах голям късмет да бъда приятел с големи писатели. Първи по време ме различи Любо Левчев, благодарение на него и сина му Владо се запознах с невероятния Константин Павлов, с когото и до сега сме приятели, макар да не е между живите – вече няколко пъти ме посещава на сън да си думаме. Накрая дишах въздуха и на магьосника Йордан Радичков, когото обичах не като приятел, а като духовен баща, и докрая се обръщах към него на Вие.

През годините съм имал много важни общувания с поети като Христо Фотев и Блага Димитрова, с Иван Радоев, който ми посвети стихотворение, с най-големия преводач от руски Борис Мисирков, много ми липсват свидните покойници от моето поколение – Николай Искъров, Добромир Тонев, Георги Рупчев, Иван Методиев

Поезията? Откъде дойде това вдъхновение и тази муза? Какво имаше да казваш чрез нея?

Поезията за мен винаги е била начин, средство, словесно оръжие, за да изразя несъгласието си с околните подредби. Никога не съм гледал сериозно на тази си дарба, защото тя бе подчинена на социалния бунт, който премина по-късно в естетически, накрая и в политически. С изненада усетих, че ставам все по-добра писалка в ръката на Бога или на моя ангел пазител, душата ми израсна с няколко нива и по естествен път изкристализира в осъзнато състояние на дух, част от светия Дух.

Преломът в поезията ми настъпи, когато зарязах личното си аз и го разтворих в общественото ние, когато стъпих върху гърлото на личното си его, на суетата си и започнах да говоря не само от свое име, но и станах мегафон на онова, което ми внуши и продължава да ми внушава Космическият разум. Може отстрани да изглежда налудно, но не ми пука – искате честен отговор, отвръщам ви с честен кръст.

 Твоят поет? Български и чуждоезичен.

Моят поет е Константин Павлов, той изпревари времето си, новатор от нов, непознат тип, без никакви аналози у нас, в Европа и в света. И в досегашните векове. Той беше дяволски талантлив, бляскав ум, не фин, а фундаментален философ, ироник, който със сатанински смях се самонарече секретар на бога, и божиите служители на комунизма примряха от възмущение, гняв и страх. .

Чуждоезичните се сменяха през годините – от Лорка и Уитмън, през Елиът и Манделщам, силна връзка имах с Велимир Хлебников, с Владимир Висоцки, с повечето световни поети от ХХ век.

Разбираш или по-скоро усещаш, че един поет е талантлив? Назови поне един неоткрит все още от обичащите поезия поет. Кой поет считаш за твое лично откритие?

Поезията първо се усеща, после се разбира. Тя е като всяко изящно заболяване, като любовна тръпка, първо идват сигнали, после се осъзнава. Не бях писал стихове повече от девет години, но когато душата ми прокапа и ръката ми започна сама да пише, изживях страхотното, забравеното удоволствие, което не може да се сравни с нищо, освен с божествената болка на влюбеността – това е повече от наркотик, повече от гмуркане в чашата с вино, върховно по-силно от вливането в женското тяло.

Помогнал съм с приятелство и обществено глашатайство на доста поети и писатели. Нескромно е, но е факт – от майка ми има и наследствената болест да съм отзивчив, да съм състрадателен, да се поддавам на съчувствие. Не съм очаквал благодарности и кой знае какво уважение, защото писарушката в българския му вариант е неблагодарник и тъпак, който не обича да обича. На първо четене се сещам с добро за поета и драматурга Елин Рахнев, както и за Людмил Димитров, брилянтен спец по Пушкин, Чехов, Гогол и Шекспир, превъзходен преводач, литературовед, критик, който изневерява редовно на жена си с обсебващата си любов към книгите.

Публицист? Едно послание от света на книгите?!

Чета с възхита текстовете на Валери Найденов не защото бе единственият, който поне три пъти ме е канил да работим заедно. Той е класен журналист и публицист, поддържа с много четене вродената си интелигентност и интелект, пише с лекота и четивата му са по-полезни от целия хор от ангели, вкупчени под сянката на Народното ни събрание.

Вероятно си много омерзен от духовното опустошение и сривовете в образованието в България? България липсва в класацията на 500-те най-добри университета в света?! Мислиш ли, че сривът в образованието на българина е в основата на опростачването на нацията. Имаше една фраза „светът е на нищите духом”?

Преподавал съм няколко семестъра в Софийския университет – по тайните на творческо писане и за проблеми на поетичния превод. Тези, които бяха завършили българска филология и караха магистратурата си, не знаеха кой е Атанас Далчев. Ако учеха за зъболекари, нямаше да е скандално, но това са утрешни преподаватели по родна литература.

Но всеки народ както си заслужава своите водачи, така и своята образователна система.

Какво мислиш за манталитета на българина? Кое харесваш и кое не?

Противен, до доказване на противното. Имам десетки есета по тази тема. Дълго време хвалих добродетелите на моя любим народец, но видях, че от това няма никаква полза. После обърнах другият край на перото – пак нищо. Говоря за преобладаващата част, за мнозинството, което ражда дори писатели и поети, хора на културата, които нямат нищо общо с изкуството. Не е прилично да псуваш майка си и баща си, но не усещам повечето българи като мои роднини, нямам нищо с мнозинството, освен общия ни език и генетичен състав. Чувствам се доста самотен в катеренето по спиралата към по-съвършените човешки и обществени отношения. Но глобалното човечество е такова, също толкова невежо, ядящо и серящо, тълпа от шест милиарда, от които не можеш да искаш да не са с инстинктите на гъсеници. За съжаление от тях не се пръква вълшебството на пеперудите.

Какъв е жанрът на днешния социален спектакъл – комедия, трагедия или трагикомедия.

Това са доста високи жанрове за ниската и низката ни действителност.

Това обяснява огромният зрителски успех на предавания като комиците, в които преобладава лезенето и плезенето. Като няма хляб, ще се храним с евтино зрелище.

Кой филм те е вдъхновил най-силно? Най-великият?

Киното е комерсиално, най-масовото изкуство. Възхищавам се от професионализма на сценаристите, които боравят като мен с текстове, останалото удоволствие у мен предизвиква играта на великите актьори. Те на са един и двама, и за разлика от днешните световноизвестни писатели, са гениални и после световно известни.

Една земна личност, която считаш за безукорна в морала и духа? Назови един съвременен (жив) българин който би посочил на всички като ярък пример за подражание и/или вдъхновение.

Левски ни е пратен, Ботев – също ни е спуснат. Още плащаме греха си към поп Богомил, както и незачитането ни на най-българския светец Св. Иван Рилски. Трябва ни нов пример, а не нов премиер. Липсва ни духовен водач, мъдрец и интелект, общопризнат авторитет, националната ни съкровищница за лични личности е празна, живеем не в безвремие, а в междувремието, което задължително идва при всяка смяна на вековете. То продължавало между 20 и 30 години. До края на нашето междувремие остава още малко. Имаме скрити козове, но те може би изчакват часа на своето появяване.

Кой образ ти е най-близък?

Неспокойният, търсещият, образът на несъгласния, на умния и самокритичен човек, онзи, който буди гражданското неподчинение.

Коя България? Онази или тази?

Бъдещата.

Кое те омерзява и кое те вдъхновява в съвременна България? Кое цениш и кое ненавиждаш?

Всичко, което ме отчайва, живее и у мен, но му запушвам с парцали устата, и всичко, което ме прави добър, справедлив и честен, го пускам да вдъхновява моите читатели, които сигурно са по-читави от мен, но нямат тази възможност да проповядват, да бъдат показвани, търсени и натоварени с товара на род, който те задължава да бъдеш по-извисен и изнесен от другите.

Какво би премахнал в България, за да пребъдем физически и духовно? Мислиш ли, както мислят някои мизантропи, че от България трябва да се махнат българите, за да се придвижим напред?

Търся точно този отговор. И не мога да го дефинирам с едно изречение. И аз, като повечето люде, виждам и соча с пръст недостатъците, бива ме в отрицанието, но в съграждането, в съзиданието, в позитивното предложение, съм слаба ракия.

Повече четене му е майката, повече разговори със себе си, честни и чисти, повече съвест, повече Бог, повече издигане над себе си и проглеждане от горе и от страни. Само така можем да видим как изглеждаме в очите на Мирозданието. И тогава нека всеки сам да се определи – дали е микроб, или микроскопично човече.

Назови един наш съвременник, който е безукорен в морала и достойнството си. Има ли съвременен българин, който би посочил за духовен водач на нацията ни?

Всяко посочване на безукорен българин ще създаде толкова врагове на подобна личност, че по-добре да я премълча. Духовни водачи нямаме. Нито в църквата, нито в политиката, нито сред интелигенцията. И да има такива, чалга-обществото ни няма никога да го припознае за своя необходим човек.

Като потомствен македонец, какво мислиш за опитите за разделение на македонците на българи и „македонци”? Отговорът не е лесен, защото си носител на голямата поетична награда от гр. Струга, която не се дава на случайни поети.

Това е тема за друго дълго интервю. Отговорът ме сполетя като болезнена болка в моя плач по свети Гьорги – специалният светец на местата, които се зоват Македония.

Какво четеш, пишеш и гледаш в последно време? Каква музика те възвисява?

Чета безразборно, почвам нещо, хващам за ушите друго, което напира да бъде дочетено до края, в музиката също съм несистематичен, напоследък предпочитам инструментална, класическа, джаз, не ми понася метъла, хард рока, агресията, цепенето, което ми бе присъщо преди години.

Твоята стихосбирка „Сляпа неделя” се появи след дълго мълчание? Есетата, които си събрал в „Уплашеният човек” са много лични и от тях лъха интимно преклонение пред духа на личностите, за които пишеш. Коя от тях беше твоята „муза”, за да започнеш въобще тази книга?

За пореден път останах без работа, изведнъж от небето ми се падна огромен облак от свободно време, възлегнах се върху този облак и се понесох по небесата, които синеят у мен. Почувствах неочакван глад да събера нещата си и да ги покажа в едно книжно тяло, макар че повечето от тях бяха публикувани на различни места. За последните десет години съм издал поне 20 чужди книги, а за своите все нямах нито време, нито желание. Струваше ми се нещо като самолюбуване, но май в стремежа да бъда естествен и самодостатъчен подцених  възможността, че след като Бог ми е дал, спрямо мнозинството, ярък талант, този талант трябва по-често да се проверява и пречиства чрез публични литературни появявания.

С кого би изпил последната си чаша вино?

С умни и интелигентни люде, осъществени в професията и живота си, от които има какво да взема и има какво да им дам.

Ако трябва да кажеш едно изречение на българите, кое е то?

Завиждам на животните, които убиват само при самозащита.

 

Въпросите подготви Коста Костов


 

Един коментар към “Румен Леонидов: „Завиждам на животните, които убиват само при самозащита!””

Отговори
  1. фаянс цени казва:

    Много добре го е казал този човек.И аз често си мисля за това как само ние човеците се самоубиваме и убиваме взаимно за щяло и не щяло.Все пак не виждам нито една причина, освен ако не е при самозащита как може да посегнеш на чужд живот.Явно някои хора се смятат и мислят за Богове, което е тъжно.Толкова ли не можем да бъдем като животните и да си пазим своят вид.Радвам се че ни пишете. Дано и за на пред да публикувате толкова смислени интервюта.

Вашият коментар