Ивайло (Нойзи) Цветков
И то съвсем реално. InSpiro си направи труда да ти припомни едни от най-великите личности, паднали жертва на вредния навик.
Айн Ранд
Феновете на леви, колективистични идеологии и до днес се мръщят при споменаването на името й. И с право, защото сърцето на родената в Русия американска философка бие отдясно и тя проповядва частна собственост, минимална държавна намеса и общество, движено от „рационален егоизъм”. Класиката й Атлас изправи рамене (1957) дори предвещава сегашната финансова криза. „Когато човек мисли, в ума му пламти огънче и е добре да държи и пламъчето на цигарата като негово изражение”, е един от популярните цитати от романа. Повечето герои в него пушат, както и самата Ранд – средно по две кутии на ден. Всъщност е толкова пристрастена, че задължава всички в групата около нея също да пушат. Уви, случва се най-логичното – умира от рак на белия дроб през 1982.
Анди Кaуфман
Американският комик играе скандално забавни персонажи като скаран с английския имигрант или кечист, който се бие само с жени. Но скечовете му продължават и отвъд сцената. През 1982 ТВ-зрителите гледат на живо как кечистът Джери Лолър–Краля му чупи врата в мач срещу двамата. След месеци словесна война, през които Кауфман ходи с протеза на шията, се оказва, че всичко е постановка, за която не са знаели и най-близките му. Кауфман е толкова добър като комик, че когато се разбира за рака на белия му дроб, всички си мислят, че това е поредният скеч, но не – оказва се истина. Най-тъжното е, че Кауфман всъщност е пасивен пушач. Твърди, че ще се излекува по естествен начин с диета от плодове и зеленчуци, но се подлага и на измислена процедура за „операция на психиката” на Филипините. Умира през 1984, едва на 35.
Бети Дейвис
Тя е неустоимо секси – най-вече с комбинацията от красиви женски устни, стиснали филтъра на цигара, и дързък поглед. Бети Дейвис всъщност е една от “виновниците” за сексизирането на жеста на пушене. Неизменната цигара в ръката й я превръща в попкултурна икона, идол за стотици хиляди жени-пушачи. Еманципацията при нея не е символична – Бети е крайно откровена и склонна да се кара с режисьори и шефове на студиа, измъква се от актьорския си договор с Warner още през 30-те и съвсем сама прави кариера, донесла й два Оскара за най-добра актриса. Както вече предполагаш, в края на историята присъства думата „рак”. При нея е на гърдата и е открит през 1983. Операцията за отстраняването му я оставя частично парализирана, но тя продължава да се снима във филми почти до самия край на живота си, шест години по-късно.
Боб Фос
Легендарният танцьор, хореограф и режисьор пуши по четири кутии на ден – точно като героя му в полу-автобиографичния Ах, този джаз (1979), изигран великолепно от Рой Шайдър. Цигарите го застигат по време на работата по Чикаго, когато получава инфаркт. Оказва се, че страда и от епилепсия. Умира през 1987-а, малко преди повторния дебют на Сладката Чарити на Бродуей. И то на сцената – почти като в Ах, този джаз.
Дейв Макклийн
Ей това е иронията на съдбата. Най-известното рекламно лице през ХХ-и в. – каубоят на Marlboro – умира от пушене. Дейв всъщност е най-известният от серия “каубои” в кампаниите „Marlboro Man” (която започва още когато цигарите с филтър минавали за женска лигавщина). В средата на 80-те той заболява от белодробен емфизем, заради което минава от другата страна и става един от ревностните противници на масовата реклама на цигари. Макклийн умира през 1995, а вдовицата му пробва да съди Philip Morris, производителя на Marlboro – настоявайки, че от компанията са принуждавали съпруга й да пуши.
Джакомо Пучини
Последният от плеядата велики италиански композитори-романтици. Творчеството му, за разлика от това на по-популярния Верди, става основа на оперното изкуство за целия XX-и в., а трите му велики произведения - Бохеми, Мадам Бътерфлай и Турандот (довършена след смъртта му от Франко Алфано) – се изпълняват и до днес с преклонение. Можем дори да му простим кратичкото увлечение по фашизма, особено имайки предвид, че към края на живота си отказва да пише националистически опери за Мусолини. Пучини умира заради пушенето – от рак на гърлото през 1924, след неуспешно лечение с експерименталната (за времето си) радиационна терапия.
Джон Готи
Готи е босът на сем. Гамбино, една от петте мафиотски фамилии в Ню Йорк. Той е последният легендарен гангстер, за който си струваше да се направи филм като Кръстникът или Добри момчета, но беше възпят единствено от алтърнатив рок-веселяците Fun Lovin’ Criminals в песента „King of New York”. Опандизен е през 1992 – за рекет, 13 убийства (първото от които – на предишния бос Пол Кастелано), незаконен хазарт, укриване на данъци и въобще дъ бест оф от репертоара на мафията. Ракът на гърлото го отнася през 2002, а в края тежи едва 48 кг.
Джордж Харисън
Като композитор остава в сянката на тандема Ленън-Маккартни, но все пак е автор на някои велики песни като „Here Comes the Sun”, „Something” и „While My Guitar Gently Weeps”. След разпадането на Бийтълс се пробва соло, но никога не постигна онова величие – в комбинация с другите трима гении. Винаги е пушил като комин – отказва цигарите през 1997, но вече е късно. Отиде си през 2001 от рак и на гърлото, и на белия дроб.
Дийн Мартин
Малко хора са толкова велики, че Елвис Пресли да ги имитира. Но когато през 1956 Краля записва „Love Me Tender”, той се старае да прилича максимално на великия Дийн. Роден през 1917 в Охайо като Дино Пол Крочети, Мартин така и не успява да научи перфектен английски до края на живота си. Нито пък може да чете ноти. Това не му пречи да изкарва хит след хит като „Sway”, „That’s Amore” и „Ain’t That a Kick in the Head?” Заедно с добрия си приятел Франк Синатра е прототип на певеца Джони Фонтейн от Кръстникът. Еднакво голям фен на мартинитата и цигарите, Мартин е част от великата тайфа певци и актьори Rat Pack. Също като други нейни членове (Синатра и Сами Дейвис-младши) умира от причинено от тютюна заболяване.
Дюк Елингтън
Смятан за най-великия джаз композитор на всички времена, Дюк е и лидер на може би най-добрия оркестър в историята. Събраният от Елингтън бенд от виртуози свири с него в продължение на половин век, а после прави турнета и до днес, 38 години след смъртта му (воден първо от сина, а после и от внука на Елингтън). Той не обича термина “джаз”, а предпочита „америкън”, защото, според него, музиката му вплита в себе си всичко от госпъл през блус и класика до поп. По ирония на съдбата една от най-известните му песни се казва „Love Is Like a Cigarette”. А именно любовта към цигарите води до смъртта му през 1974 от рак на белия дроб.
Луис Армстронг
Докато Елингтън олицетворява оркестралното начало в джаза, Армстронг е богът на виртуозните солови изпълнения – далеч преди Колтрейн. За джаза Армстронг е като Иисус за християнството – неописуемото му свирене на корнет и тромпет вади джаза от Ню Орлийнс и го превръща в световен попкултурен феномен на ХХ-и в. През 1955 участва в радиореклама на Camel, прицелена в афроамериканците, и обяснява как цигарите са „чисто удоволствие”. Умира през 1971 – официално от сърдечен инфаркт, но може би от “белодробен”.
Марк Твен
Бащата на американската литература си остава известен най-вече с неподражаемото чувство за хумор. То е толкова добро, че той успява да предвиди и шегата, която съдбата ще си направи с него. Роден две седмици след преминаването на Халеевата комета покрай Земята през 1835, сам предрича, че ще си отиде от този свят при следващата й поява – и то заради пушенето. Така и става – Твен умира от задух (може би нелекувана астма?) на 21 април 1910, ден след като кометата отново минава покрай Земята.
Нат Кинг Коул
Един от най-големите в джаза пробива като пианист, стъпвайки върху Телониъс Мънк и други гении. Коул е и първият чернокож със собствено ТВ-шоу – по NBC, където гостуват легенди като Ела Фицджералд, Тони Бенет и Мел Торм. Междувременно пуши по три кутии ментолови цигари Kool на ден и умира от рак на белия дроб през 1965, едва на 45.
Жан-Пол Сартр
На Сартр не му е достатъчно да седи кротко и да си размишлява за екзистенциализма. Освен философ, той е писател, сценарист, драматург и литературен критик – най-важният във всички тези сфери за родната си Франция през втората половина на XX-и в. Според възгледите му свободата предхожда същността на човека и затова хората са осъдени да са свободни. „Човек може да е свободен само в общество от свободни”, казва той. И прави всичко възможно да живее точно в такова общество – през Втората световна участва в съпротивата срещу нацистката окупация, а после протестира срещу войните в Алжир и Виетнам. Междувременно пуши житан след житан, а в определен период се пристрастява и към амфетамините. Преживява два сърдечни удара, преди да умре от рак на белия дроб през 1980-та.
Стийв Маккуийн
„Живея заради себе си и не отговарям пред никого”, казва архиегоистът Маккуийн. Думи, които съвсем спокойно можеха да излязат от устата на типичния за него герой – самотен и мълчалив отшелник, бунтар, който играе по собствени правила. Великолепната седморка (1960), Булит (1968) и Ад под небето (1974) са само част от филмите, заради които в средата на 70-те той става най-скъпоплатеният актьор в света. Освен че често сам изпълнява каскадите, Маккуийн е лошо момче и извън снимачната площадка. Спи, с която си пожелае (Ан Маргрет, Шарън Тейт, Али Макгро), обожава бързите коли и мотори и не се лишава и от наркотици. Диагностициран е с рак на белия дроб през 1978, когато и отказва цигарите. Две години по-късно умира в мексиканска болница след серия спорни операции, които американски лекари отказали да му приложат.
Т. С. Елиът
Роден в САЩ през 1888, но преселил се обратно в Англия, където са корените на рода му, Томас Стърнс Елиът е признат за един от най-великите англоезични поети на XX-и в. Елиът е новатор и ярко име в модернизма, но се самоопределя като класицист; и въпреки всичкия си елитаризъм, става популярен. Това се пренася и върху политическите му възгледи. В периода между двете световни войни, когато десният и левият екстремизъм са по-силни от всякога, Елиът вижда трети път – Европа, обединена на базата на общата си християнска култура. Доживява да види наченките на този процес, преди да умре от белодробен емфизем заради пушенето през 1965-та.
Хъмфри Богарт
Ролята на Рик в Казабланка (1942) – романтичен бунтар, който крие благородството си под черупка от цинизъм – е ключова за кариерата на Богарт. От този филм нататък той е най-голямата кинозвезда в историята. Снима се в цели 75 филма – като поне Африканската кралица (1951), Малтийският сокол (1941) и Да имаш и да нямаш (1944, по великия роман на Хемингуей) са абсолютно задължителни. В реалния живот е корав мъж, който пали цигара след цигара и гълта чаша след чаша уиски без лед – до такава степен, че единствен не се разболява от дизентерия по време на снимки в Конго, тъй като така и не стига до това да пие вода. Богарт си отива на 57 години от рак на хранопровода, причинен от пушенето. Или заради собственото си твърдоглавие: въпреки проблемите си, до самия край отказва да отиде при пулмолог.
Дмитрий Шостакович
Творчеството му днес се смята за гениално – особено Петата и Седмата (“Ленинградската”, свързана с нацистката обсада) симфонии, писани в условия на комунистически режим. И с право – хем нео-класицизъм, хем пост-романтизъм, остри контрасти и гротеска. През 1960 го изнудват да стане член на КПСС – според близките му това го съкрушава и го склонява към самоубийство. Въпреки редица здравословни проблеми – отказващи крайници, счупени кости, диагноза за полиомиелит и два сърдечни удара, Шостакович не спира водката и най-вече цигарите. Може би най-великият композитор на ХХ-и в. умира от рак на белия дроб през 1975-та.