Александър Иванчев – учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ”
Наскоро попаднах на анотация във в. „Сега“ за новоиздадена на български език книга на норвежкия автор Нилс Юхан Рингдел, „Най-трудната професия“, посветена на историята на проституцията в различните общества от древна Месопотамия до днес. Естествено, се замислих относно обема на една такава тема и дали е достатъчна една книга за задълбочено и обхватно изследване на този феномен в различните общества. Използвах термина феномен, а не проблем, по простата причина, че в редица древни общества проституцията не е била проблем. Като такъв се превръща най-вече в обществата, сред които се разпространяват религиозни и морални системи, които отричат „платената любов“ по една или друга причина, сред които попада и нашето общество.
Ясно е, че темата е огромна от всяка гледна точка (философска, социална, психологическа, медицинска, икономическа и т.н.). Затова счетох, че би било интересно да ви запозная с появата и разпространението на проституцията в нашето общество. В продължение на десетилетия сред българите тази тема е по-скоро табу. С нея се занимават най-вече специалисти от области, които са имали пряк професионален досег с проститутките и тяхната дейност. В последните две десетилетия тази тематика се популяризира най-вече от медиите и особено жълтите издания, с акцент върху пикантериите, клюките и скандалите. Рязкото разрастване на този вид дейност в България след 1989 г. предполага по-различен и задълбочен дебат, който да се превърне в основа за разрешаване на проблема по най-добрия за цялото общество начин. Подобна дискусия би била несериозна без отлично познаване на корените на това явление у нас.
Интересното е, че в общественото ни съзнание проституцията е свързана по-скоро с романтични представи в стила на филма „Хубава жена“ или с ужасяващите истории за момичета, жертви на трафик, или най-вече като символ на леснодостъпния и безпроблемен, поне на пръв поглед, секс. Факт е обаче, че в научната ни литература още от началото на XX в. има множество изследвания, посветени на различни аспекти на проблема (предимно медицински и социални). Могат да се посочат имената на известни учени, публицисти и общественици, като проф. д-р Богомил Берон и д-р Теодосий Витанов, които са едни от основателите на дерматологията и венерологията у нас. В социален и юридически план проституцията е обект на изследванията на известния български лекар и общественик д-р Стилиян Кутинчев, на Вера Златарова (първата жена доктор на юридическите науки в България) и много други.
По-тъжният факт е, че в края на XIX в. обществото ни е било много по-чувствително и сплотено в усилията си за разрешаване на проблема, отколкото е днешното. Независимо от многобройните клишета и евфемизми като „компаньонка“, „колгърл“, „ескортгърл“ и мн. други, естеството на професията и общественото отношение към нея се корени в дефинициите за нея.
Според определението за проституция в Уикипедия това е продаването на сексуални услуги срещу пари и друг вид материални облаги. Има и множество други дефиниции, но основата е една – латинския глагол prostituo, ereз – излагам на показ, излагам за разврат, позоря. Тези значения изразяват най-точно общественото отношение и нагласи спрямо проституцията – тя е аморално, срамно, позорно и скандално занятие, независимо от клишетата от рода на „най-древната професия“ и др. (с редките изключения на ритуалната проституция в Месопотамия, Сирия и др.).
По обясними причини не разполагаме с по-сериозни сведения за наличието на проституция в българското средновековно общество. Затова и масово изследователите се съсредоточават върху модерната епоха от времето на Възраждането ни (XVIII – XIX в.) насам. Просто условията, в които са живеели българите до XIX век, не са позволявали разпространението на този порок – живот в затворени патриархални общности, където всеки познава всеки, господства селският традиционен морал, липсват многолюдни градове, където да се развие алиенацията, която е един от основните фактори за проявата на проституцията.
По традиция още от Античността заедно с обоза на войските са се придвижвали многобройни групи жени и „артисти“, чиято дейност спомагала за разреждането на напрежението вътре в армиите. През Средновековието в продължение на векове консервативният патриархален морал на българите устоявал успешно на натиска на техните въздействия, дори и при многобройните военни кампании на Османската империя. Още повече, и християнството, и ислямът отричат, забраняват и преследват моралната поквара и проявите на разврат в обществото, в това число и хомосексуализма, и проституцията. Това означава, че не само семейната традиция и християнската вяра, но и османските власти, прилагайки шариата, са ограничавали платената любов в нашите земи.
От епохата на Възраждането ни обаче нараснало българското население в градовете, засилили се европейските влияния над все повече българи и Османската държава и общество започнали да се модернизират. Това довело до първите пукнатини в гранитния до този момент морал на българите. Тук трябва да се отбележи, че все още не става дума за българки, които да са тръгнали по пътя на грехопадението, но вече в по-големите градове започват да се формират условията, довели до появата и на такива след Освобождението.
Идването на първите жени с по-леко поведение по нашите земи се свързва с честите войни на империята през XVIII и XIX в. и най-вече с Кримската война (1853 – 1856 г.). Именно тогава, покрай дислоцираните в Северна България френски и британски части се откриват първите кафе-шантани, където множество „артистки“ (певачки, танцьорки и келнерки) активно разтушавали офицерския и редовия състав на съюзническите армии. Според спомени на съвременниците, първи в това отношение били градовете Шумен, Варна, Русе, Свищов и др.
Важен момент в тези първи стъпки на модерната проституция у нас е, че всички тези „шантонерки“ били по произход румънки, унгарки, сръбкини, еврейки (на тур. – чифутки) и други, но не и българки. Това е основанието на изследователите да твърдят, че проституцията в нашето общество през XIX и началото на ХХ в. има „вносен“ характер.
След войната някои от тези „артистки“, офицерски държанки и слугини, останали в нашите градове и продължили да упражняват занаята си. Местните българи им лепнали звучното определение ингилишки уруспии (от тур. оруспу – кучка). Според д-р Стилян Кутинчев, освен с красотата си, те се отличавали с умението да примамват семейните мъже, като ги залъгвали по цели нощи в квартирите си.
По същото време бъдещият британски премиер и водач на либералната партия (вигите) Уилям Гладстън обикалял лондонските улици и вертепи и като протестантски пастор проповядвал сред проститутките, опитвайки се да ги откаже от занаята и да ги върне в правия път. Нашето общество обаче все още не разполагало с предпазни механизми и опит, които да ограничат проникването на тези европейски „модернизми“. Като противоречаща на османския закон, тази дейност била осъществявана нелегално и скришом от властите, но често и с тяхно знание срещу съответните рушвети.
Едва през 1876 г., когато русчушкият валия Митхад паша (значим османски държавник и реформатор, един от основателите на младотурското националистическо движение в Османската империя) поел управлението като Велик везир, започнали промени и в тази област. Той предприел редица стъпки за модернизация на държавата, сред които била и легализацията на кафе-шантаните. По тази причина именно тази година трябва да се разглежда като официалното начало на съвременната проституция у нас.
Покрай европейските специалисти (инженери, техници и др.), работещи в Османската империя, и висшите местни османски чиновници, вече и по-заможни българи започнали да разнообразяват живота си с посещения на кафе-шантаните. Все още съставът на „шантонерките“ е от държави като Русия, Германия, АвстроУнгария, Франция и Румъния. Патриархалната строга нравственост, липсата на крайно бедни прослойки сред българите и строгият съд на обществото все още не допускат появата на български момичета сред уруспиите.
През Възраждането старейшините в българските общини и духовенството все още вземали строги мерки дори при подозрения в прелюбодейство. Позорът за рода на жената би бил изключителен. Наказанията за подобни подозрения варирали от мъмрене, пост и молитва, до затваряне на момата или невястата за определено време в къщата на местния свещеник. Логичният извод е, че през нашето Възраждане, въпреки появата на изкушенията, свързани с европеизацията на живота и светогледа, обществените механизми за възпиране от неморално, срамно и скандално поведение срещу жените все още са твърде силни.
Навлизането на първите българки сред редиците на парясниците се свързва с Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. Тогава заедно с руските войски на юг от Дунав навлизат солидни групи проститутки от Одеса, Букурещ и Будапеща. Според колоритното описание на руския кореспондент Василий Немирович – Данченко, тези „артистки“, първокласни „девици“ и „полудевици“, също като подобните им днес, носели крещящо и кичозно облекло: фантастични костюми, грамадни рижи перуки с огромни евтини бронзови гривни и гердани, приличащи повече на кучешки нашийници. Сутеньорите били предимно гърци, арменци и евреи.
Постоянните скандали, съпътстващи дейността на тези практически походни публични домове, наложили руското командване да назначи гвардейския щабскапитан фон Бранденбург да разглежда „тъжбите“ на различните „труженички“. Покрай техните оплаквания българите научили, че падналите жени печелят толкози, колкото рядко може да спечели и най-порядъчният мъж!
В книгата си „После войны“ Немирович – Данченко посочва случая с „чифутката“ Ребека Тотлуб, която само за месец успяла да спечели 532 рубли, но господарката ѝ дала само 150 от тях, а не уговорената половина от сумата. Неграмотната Ребека наистина не можела да чете, пише и смята, но си отбелязвала на един лист с различни точки и колелца, трите категории от клиентите си. От по-бедните взимала по една рубла, отбелязана в листовете като точка, а от офицерите по една жълтица, отбелязана в листовете като колелце. Колелце с точка в средата означавало две жълтици, колкото вземала от по-щедрите си клиенти. Така доказала, че господарката й я лъже и фон Бранденбург се погрижил невежото, но хитро момиче да получи полагаемият ѝ се дял от заработеното.
Именно тогава българите за пръв път се сблъскали по-масово с това явление, което предизвикало у тях искрен потрес и отвращение. Според трудовете на вече споменатите Ст. Кутинчев и В. Златарева, именно под влиянието на руските войници и офицери някои българки се поддали на изкушенията на „най-древната професия“.
Д-р Кутинчев пише, че руските разюздани войски слагат ръка и върху светостта на народната ни нравственост. Според него множество млади моми и невести били силом принудени да уталожват развилнелите се страсти на руските пълчища или опетнили своята нравствена чистота под натиска на суровия съблазън от страна на руските офицери, та изгубили всяко чувство на целомъдрие и свенливост.
Това се потвърждава с други думи и от В. Златарева: онова, което насилието на турците и другите минали през страната войски – разстройството на семейството – не можаха да сторят, стори го увлечението по брата – освободител, разтапящата душата нежност на руснака.
Така, наред с всичко ново, което идва с Освобождението, в българските градове се появил и проблемът с жените, продаващи тялото си, за да се препитават.
С този нов етап в развитието на проблема ще се запознаем в следващия ни брой.
Литература:
1. Беров, Христо и Станев, Владимир. Проституцията н София и Белград в края на XIX в. и началото на XX в. – между отрицанието и мълчаливото съгласие, сп. Анамнеза, год. I, 2006 г., кн. 3
2. Гарванова, Магдалена. Проблемът за проституцията в България след Освобождението до световните войни – между регламентизма и аболюционизма, УниБИТ, сп. „Часопис“, год.I, брой 5-6, III
3. Кьосева, Цветана. Начало на съвременната проституция в България в: Разкази от сянката на историята. Куриози и тайни от новата ни история, ИК Уникарт