Правосъдието, господа: Има ли правосъдие, има и държава

Брой № 2 (50) / април 2019, Бронходилататорите в началната и проследяваща терапия на ХОББ

Симеон Янев, писател

 

Нещастие за нашия народ е, че нито веднъж след Освобождението в историята на Третата българска държава не проработи идеята за еволюцията като модел на общественото развитие. Всички значими събития и личности по един или друг начин се случваха не по еволюционен, а само по революционен път. Поради това и всичко значимо не е незабележим преход от старо към ново, а плод на гнева и омразата, на разплатата и разрушението, на войни и въстания, а последния път и на престъпен договор за подялба на съграденото.

 

Две неща – само две: едното преди Освобождението и второто малко след него, са единствен резултат на разума и търпението, но второто дори е половинчато. Това са решението на църковния ни въпрос, очертал безусловно и границите на етническото ни землище. Второто – Съединението, събрало успешно двете Българии.

 

И в двете събития, и то не на сцената, а отзад в декорите, дърпа нишките на процесите един негероичен, но умен и много търпелив човек, толкова търпелив, че и до днес останал почти неизвестен в историята с ролите, които е вземал.

 

*     *     *

 

Има едно място в България, където през ХVІІІ – ХІХ век се раждат изключителни хора, които, произлизайки от семейства на овчари и джелепи, се превръщат в строители на държави – чужди и свои, в първокласни дипломати и велики писатели. Това място е днешното заглъхнало градче Котел и Котелско, почти мъртво днес, както повечето малки наши градчета без никакво предприятийце, което да осигурява препитание на местните хора, ако се съди от срещаните по пътя и около градчето – повечето роми. Това градче заедно с Жеравна и Медвен са родно място на хора-гиганти, със замах на гений, които са правили политика или са възкресявали хилядолетни институции, способни да пораждат държави, но преди всичко са били хора на духа, без който е невъзможно никое значимо дело.

 

Тук е роден Софроний Врачански, корен на рода Богориди – князе (бейове), дипломати и високи сановници в турската империя. Оттук е родът на Раковлиите дал на България първия идеолог на националното ни движение (Георги Сава Раковски) и по-късно първия премиер на Украйна (Кръстьо Раковски) в качеството ù на съветска република. Оттук тръгват Бероновците – за времето си просветители и учени от европейски мащаб, а в съседната Жеравна са родени – Райно Попович, Захарий Стоянов и Йордан Йовков – основополагащи стълбове на българското самосъзнание и новата българска култура. Оттук тръгва, но като че в обратна посока на повечето от тези устремени към преобразования и революции мъже, още един велик котленец, забравен, както се каза, днес и незабелязван достатъчно във времето си, чиято огромна заслуга в българската история не е някое геройство в някое въстание или блестяща публицистика и поезия, подгрели и задвижили духовете на безропотните. Нито пък безпримерна саможертва в името на народ и родина и на човешката свобода изобщо.

 

 

Това е Гандю Кръстев Баев, каквото е истинското име на бъдещия учител на синовете на княз Богориди, вече под името Гаврил Кръстевич – частен секретар на княза и управител в негово име на остров Самос. Завършил право в Сорбоната и стигнал до съдия във Върховния касационен съд на Османската империя и съветник на везири и султани под името Гаврил Кръстевич.

 

*   *   *

 

Животът и историята на Гаврил Кръстевич силно напомнят приказката за Пепеляшка в мъжка роля. Роден като дете на овчар, нито много богат, нито много беден, той бива забелязан щом тръгнал на училище, когато със силна памет и ангелски глас пропял в котленската църква така, че разплаквал и чорбаджии, и бедни. По същото време учител в Котел бил Райно Попович, може би най-добрият педагог във времето на Възраждането. Попович открил в Гандя най-добрия си ученик, а котленските чорбаджии го препоръчали на най-издигнатия котленец в Цариград – Стефанаки бей, княз Богориди – за да се изучи за даскал в тяхното училище.

 

Пристигнал в Цариград в дома на Богориди като „момче за всичко”, този малък Гандю лесно се превръща в учител на княжеските синове – негови връстници – и скоро заминава за Париж с единия от тях, за да го обслужва и едновременно да учи заедно с него високите правни науки. Историята не казва колко добре ги е изучил княжеският син, но младият Гандю се връща като Гаврил, прекрасно подготвен за юриспруденцията в стремящата се да следва Европа Османска империя. Смяната на името при него съвсем не е бягство от българското, а само легитимация за бъдещата му работа всред чужденци. И още със завръщането си в дома на княза, Кръстевич е препратен от него и в негово име да управлява гръцкия остров Самос, където за пръв път се проявяват неговите управленски умения. Но за да се проявят те в рамките на неговия живот, той, който е наследил само котленския говор на българския си език, е трябвало да научи френски, латински, гръцки, турски и арабски и, най-важно, да работи и пише, усъвършенствайки своя роден български до степен на един от най-дълбоките му възрожденски познавачи и строители.

 

Оттук нататък през целия си дълъг живот на висш турски сановник, Кръстевич печели доверие между турци, гърци и българи с баснословна почтеност, съвършени познания в правото, уважение към всички без разлика на народността и религията им, с безусловни безкористност и позитивност. Неговият видим живот е тълкуване на закони, разчитане на алинеи, параграфи и букви, но и правене на закони и прилагането им. Живот на чиновник, макар и от най-високопоставените в империята. С този живот, колкото и почтен, едва ли Кръстевич би останал в историята. Но освен видим във времето си, той е имал и друг невидим, поне в смисъла на неофициален, свой живот.

 

Това е животът му за България.

 

В най-щастливите дни на младостта му, когато Богориди го избира за придружител на сина си в Париж и заедно с това му осигурява шест години в Сорбоната, кумирът на Кръстевич, Райно Попович – неговият духовен учител, го предупреждава:

 

„Ще изгубиш Отечеството си!”

 

Това предупреждение се превръща в съдбовно предизвикателство на живота му. От онзи ден и до последния в този живот, където и да се е намирал и каквото и да е правил, Кръстевич не жали сили и време, за да бъде полезен на Отечеството.

 

 

Още в Париж с всичките езици, които научава и владее, е започнал да проучва стари исторически извори и документи, за да напише научна история на България. Пише я в рамките на своя собствена теория, според която българите, преди да влязат в историята с историческото си име, са били известни като хуни и така историята на държавата се измества няколко века напред. Тази теория не е безоснователна и намира поддръжници и до днес, но самият Кръстевич, след като публикува първия том, отлага работата заради по-належащи въпроси и така се оказва, че в отреденото му жизнено време до продължението ù не идва ред.

 

*   *   *

 

Не само по-належаща, но фундаментална за живота му се оказва друга една задача, която му отнема десетилетия, но пък зазижда дълбоко и нетленно името му в българската история. Най-дълбоко и същевременно най-успешно Кръстевич се вгражда в българската история с юридическите си познания и действия за отделянето и съграждането на българската църква.

 

С дълбоко уважение, с голяма почит и по-скоро обич пишат за Кръстевич неговите първи биографи: от съвременниците му Марко Балабанов и Стефан Бобчев, до Илия Мусаков и авторитените статии за него и делото му от самия Вазов, през Тончо Жечев до авторката на първата (и последна май засега) дисертация за него на Вера Бонева.

 

Той е и тактикът, и стратегът на това мощно движение, което за няколко десетилетия изведе от анонимност българския народ, очерта границите му и го направи субект на историята, равен на гърците, дотогава представящи цялото християнско население в Турция. Кръстевич е авторът на устава на Вселенската патриаршия, а между него и действащите турски закони, между алинеи и букви, изработва и проекта за обособяването на българската църква. После, когато борбата се разгаря, той е човекът, който между българския устрем и гръцката перфидност помирява страстите и насочва движението към тесните провлаци на успешния изход в рамките на закона.

 

Всичко каквото върши, Кръстевич прави чрез законите, лошите закони на западащата империя, сякаш да докаже, че и най-лошият закон може добре да послужи на умния човек. След смъртта през 1859 година на големия му покровител, учител в политиката и съюзник в започнатата борба с фанариотите княз Богориди, Кръстевич остава сам на предната линия на тази непомерна борба. Не е възможно в няколко фрази да се опише какво извършва той в следващите десет години между духовния взрив на българския Великден през април 1860 година, когато в българската черква на Фенер митрополит Иларион Макариополски в празничната великденска служба вместо името на вселенския патриарх Кирил VІІ произнася името на суверена султан Абдул Меджид и с това обявява обособяването на българската църква като обособена т.е. автокефална и 28 февруари 1870 г., когато с ферман на тогавашния султан Абдул Азис отделянето придобива законна сила. Не е възможно да се изредят комисиите, съборите, проектите, уставите, брошурите и възраженията, които Гаврил Кръстевич пише и огласява на гръцки език, нито пътуванията му по българските земи с великия везир Мехмед Капразлъ паша, за да го запознае с действителното състояние на българските черкви и пасомите им, нито десетилетните му и плодотворни усилия да спечели следващия велик везир Али паша за българската кауза.

 

Достатъчно е може би да се спомене само, че за оборване на фанариотските претенции, той пише и издава под заглавие „Възражение” цяла книга от 250 страници , чиято аргументираност, методичност и почтеност оставя без отговор патриаршистите, за да се стигне до султанския ферман. Но нека добавим и още един изумителен жест без прецедент в българската, да не говорим  за гръцката, църковна история. За да разберем колко висококаратен човек е бил този Гандю от Котел, нека припомним, че той, който е изнесъл юридически и канонично на гърба си цялата борба за автокефална българска църква, не е могъл да избегне отлъчването (схизмата) и е прегазил собственото си честолюбие и дори патриотизма си и е отишъл да поиска прошка и причастие от вселенския патриарх, предизвиквайки възхищението дори на Константин Леонтиев, най-яростния противник на деленето на църквата по национален признак.

 

 

И наистина това е дело не само на дълбоко вярващ човек, но и на интелектуалец, който в името на правдата вярва, че общочовешкото т.е. божието е по-високо от нашето, колкото и скъпо да ни струва това.

 

*     *     *

 

Онзи, който до такава степен зачита божиите канони, не може да бъде грешен пред нацията. Георги Тодоров, един отличен познавач на православието и сам православен човек, автор на най-силната статия в диспута за Истанбулската конвенция, в друга статия, посветена на Кръстевич, твърди, че на тоя етаж на благородството в историята обитават само още няколко души.

 

И е очевидно със сигурност, че поне в нашите географски ширини това е така.

 

*     *     *

 

Ако извоюването на църковната независимост е най-голямата наша победа във Възраждането, постигната само със собствени сили, то запазването на Българската екзархия със седалище в Цариград след разединилия народа ни Берлински договор е най-важната не само църковна, но и политическа задача, решаването на която с умно тактическо поведение е до голяма степен пак дело на Кръстевич.

 

Истинското изпитание за него обаче идва след Освобождението. Това изпитание е Съединението.

 

*     *     *

 

След Освобождението Кръстевич запазва своето влияние в султанския двор. Доказателствата за това са свързани с Източна Румелия. Според клаузите на Берлинския договор Източна Румелия трябвало да се управлява от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта, но със съгласието на Великите сили. Пак по изискванията на договора генерал-губернаторът трябвало да бъде източно-православен, но неопределен от коя народност. Все пак Турция предлага синът на Стефан Богориди, Алеко (Александър) паша, който не само бил източно-православен, но се чувствал и българин веднъж като правнук на Софроний Врачански и, втори път, като син на баща си, макар че не знаел български. И тъй като на пашата му липсвал административен опит, назначили му и частен секретар, който трябвало да изпълнява и друга важна длъжност – директор (т.е. министър) на вътрешните работи. Като близък на семейство Богориди, като човек с административен опит (управлявал един мандат остров Самос) и като отличен юрист, изборът паднал на Кръстевич.

 

Всички тия качества определено спомогнали през целия мандат на Алеко паша областта да бъде управлявана добре и да напредне в уредбата дори повече от княжеството. Най-важното, което постигнал Кръстевич, било това, че придал на областта български облик, облягайки се на законите и на равнопоставеността на гражданите. В това естествено била стихията му, известен не само с правните си познания, но и с почтеността си. Нека си позволим само един пример за това какво е означавало за него правото и защо е трябвало да се прилага.

 

Обяснявайки пред Областното събрание (Народното събрание на Румелия) какво е правото, той сътворил блестяща метафора, която изумява с афористичната си яснота и историческата си непреходност: „Правосъдието, господа – казвал Кръстевич – е хляб за тялото на обществата и без него обществата не могат да живеят. Има ли правосъдие – има и държава. Няма ли правосъдие – няма и държава… защото тя без него скоро и пропада.

 

*   *   *

 

Как да избегнем тук отдавна неизбежната наша алюзия с днешната ни действителност, в която от трийсет години постоянно се питаме „Докога така?

 

Отговорът на Кръстевич кънти отпреди повече от 130 години: „… до там”. Защото „без него тя скоро пропада”.

 

*   *   *

 

В началото на 1884 година мандатът на Алеко паша изтекъл. За нов генерал-губернатор бил избран Гаврил Кръстевич. Като директор на вътрешните работи при Алеко паша, освен правосъдната система, той бил създал и полицията на Румелия – солиден охранителен апарат, чийто първи резултат вече се виждал – областта била умиротворена много по-бързо и ефикасно от княжеството. Чрез полицията Кръстевич не само държал под контрол размирните елементи, но я имал като очи и уши за всичко, което става в областта. Поемайки първия пост в управлението, той най-добре знаел как кипят страстите от изкуственото разделяне на Тракия от България. На Тракия: люлката на Априлското въстание и на църковната борба, Тракия, понесла най-много страдания и дала наймного жертви в Освободителната война. И във всяко село, и в самия Пловдив мъжете се обучавали на военно дело, легализирани като гимнастически дружества.

 

А Кръстевич бил турски паша, чиновник на султана.

 

Информиран за всичко, той се държал сякаш нищо не става. През 1885 година движението така се разраснало, че и кучетата по улиците били в непрекъсната тревога. Тревожен повече от всички, Кръстевич не предприемал нищо. „той всичко виждаше, всичко слушаше, за всичко се уведомяваше, всичко чувстваше, дори и предчувстваше” пише първият му биограф Марко Балабанов. „Българското сърце не го остави /…/ когато можеше да бъде обвинен в бездействие, когато се унищожаваше неговото обществено положение, изградено с толкова труд, усилия и дългогодишна безупречна служба“ – пише биографът му Илия Мусаков.

 

*   *   *

 

За разлика от църковната борба, в която е автор на всички документи, които я водят, и режисьор на всеки ход, който е трябвало да се предприеме, в акта на самото Съединение Кръстевич не прави нищо.

 

 

Не прави ли?

 

В тази същата нощ, часове преди камбаните да забият, той вече знае със сигурност какво ще последва. Но заповядал на телеграфиста да не съобщава нищо в Цариград.

 

*   *   *

 

В нощта срещу шести септември 1885 г., когато вече и на кучетата в Пловдив е било ясно какво ще се случи сутринта, този по-примерен от всички най-примерни чиновници на султана, забранил на телеграфиста да съобщи за Съединението в Цариград.

 

Казал: „И аз съм българин!”

 

Господи, Исусе Христе! Ако сега се случи нещо подобно в София, ако някой днешен български премиер или президент бъде поставен под външен натиск пред някоя съдбоносна за България стъпка, дали ще се намери един, поне един, който да каже:

 

Но аз съм българин?“

 

Колко невероятно изглежда това! Както и това някои от безбройните вече агенти на чужди влияния да се сепне пред поредния мерзък проект, спомняйки си, че е българин.

 

*   *   *

 

Още в тъмното утро на 6-ти септември военните завземат всички обществени сгради в Пловдив и пръв от тях – конака. За да даде вид, че е изненадан, Кръстевич бил още в леглото; изчакват го и го арестуват. С утрото цял Пловдив е вече на улицата. За да повдигнат още духа, главните дейци решават да покажат арестувания паша на докрай възбуденото население. Пред ожесточените граждани извеждат смутения човек като символ на току-що пометеното омразно турско управление. Тълпата реве, жестикулира, дюдюка, освирква. Дребничък, слабичък, никога в дългия си живот не попадал в такава роля, Кръстевич трябвало да изтърпи това, но за слабата му физика било прекомерно да скрие, колко тежко изживява публичното си унижение.

 

Нарекли го Треперко паша.

 

Не стига това, но за да удовлетворят нравствения линч на тълпата, която естествено и понятие си нямала кой наистина стои пред нея, докарват губернаторския му файтон. Чардафон Велики – в ролята на лице на преврата, го качва в него, настанява там и годеницата си, и тя във въстаническа униформа и с гола сабя в ръка, и така посред рев и дюдюкания го разкарват из главните улици на града.

 

И Захари Стоянов, и Симеон Радев живописно описват във великите си книги тая екзекуция, за тях театрална, но дълбоко обидна за човека, който „тайно и полека“ бе тласкал българския въпрос към най-значителната му собствена победа в историята на Възраждането.

 

Години по-късно, в къщата си на Босфора, дето и починал, той изплакал пред Марко Балабанов затаената си обида: „Делото беше народно и аз всичко забравям и всичко прощавам /…/ но едно нещо не мога да простя на нашите българи, дето ме качиха на един файтон с една облечена в хъшовско облекло мома, с гола сабя на ръка и ме разведоха така низ града за присмех и подигравка.“

 

Днес тоя необикновен човек е напълно забравен, както се подменя и забравя в глобалистичен унес и самата наша история.


 

Вашият коментар