Последният енциклопедист (есе за Светлозар Игов)

Брой № 5 (43) / декември 2017, Фармакология за пулмолози

Никола Иванов, литературен критик

 

Случи се така, че съм първият дипломант на проф., д.ф.н. Светлозар Игов в преподавателската му дейност. Споменавам този факт с удовлетворение и признателност. Спомням си, че Светлозар Игов ми предостави пълна свобода и се ограничи само с най-общи указания за съдържанието и подреждането на материала. Спомням си също, че по това време той усилено работеше върху знаменитата си и предизвикателна „История на българската литература“, която той по-лесно написа, отколкото издаде.

 

Защото години наред продължи борбата му за нейното издаване. Пречеха му от идеология, глупост, завист, създадени лични отношения със силните на деня… Така или иначе части от този му капитален литературно-исторически труд излязоха едва след промените през 1989 година. Това още повече потвърждава значението на тази „История…“.

 

Задържала се е в спомените ми и първата му поява пред нас, студентите, с лекциите от спецкурсовете. Просто веднага усетихме нещо различно, неординерно, свежо, което го открояваше. Залите и аудиториите винаги бяха пълни. А той никога не проверяваше за присъствие. Идваха да го слушат и студенти от други специалности, не само от филологическите.

 

От първата му книга „Високо при извора“ до книгата „Бай Ганю“ и бай Ганю“ изминаха почти четири десетилетия. Време, изпълнено от него с постоянна и талантлива работа за осмисляне на българската, и не само на родната, литература. Когато това е дело на литератор, който много добре познава и следи световния литературен процес, ползата е несравнимо по-голяма. Защото Светлозар Игов е не само най-откроилият се талант сред литераторите от своето поколение, но и най-работливият, един истински литературен работохолик.

 

Стотици статии, студии, портрети, рецензии във всички реномирани литературни вестници и списания, включително и в чужбина, няколко първокласни книги с приносен характер, преводаческа дейност, редакторска и преподавателска работа – това е неговото ежедневие. В отминалото време си беше извоювал характеристиката, че е малко „луд“ и това го спасяваше. Макар и не всякога…

 

Светлозар Игов е сред малцината ни литератори, които съчетават литературно-историческата, теоретическата и литературно-критическата дарба. Като прибавим и безспорния му белетристичен (а и поетичен) талант, става обяснимо защо литературно-критическите му текстове се четат като художествени творби. Те са едновременно логични, пластични и експресивни. Излъчват непринуден и естествен артистизъм и модерност.

 

Проф. Игов с наградата за научно изследване на Йовковото научно наследство (снимка: Станислав Колев)

 

Литературната критика на Светлозар Игов е в състояние да обезоръжи и най-предубедените със своите концепции, с просветения си философски подход, с голямото богатство на оригинални идеи, перспективни открития, дълбоки тълкувания, с рационалната сила на своята методология, с обективността и всеобхватността на преценките, с хуманистичния си патос на една благородна душевност, която зад творбата вижда поета, писателя, критика, литератора, зад тях човека и неизменно зад човека – човечеството.

 

В началото на творческата си дейност за кратко време Светлозар Игов бе причисляван към структуралистите. Но той е наясно, че крайностите не са твърде плодотворни. Светлозар Игов познава основно както класическите литературни школи, така и всичките значими направления в съвременната литература и литературна наука. И то много по-добре от някои стремящи се да минат за „модерни“ или „постмодерни“ литератори, а всъщност повърхностни плагиати или еклектици. Точно защото познава в дълбочина тази материя, автори и течения, той никога не изпада в псевдолитературни писания и маниакална маниерност.

 

Защото така се пише много по-лесно, но какво от това, когато се разчита на „учена терминологичност“, а всъщност се прелива от пусто в празно. За да им докаже, че това е така, преди няколко години в „Литературен форум“ Светлозар Игов публикува един и същи текст в двата стила, като категорично показа превъзходството си над „постмодернистите“ и „авангардистите“. Споделям това, защото и при мен е същото – много по-лесно ми е да пиша „модерно“, ако река.

 

Нелесното е, когато трябва да се пише смислено и задълбочено. Това е и критическата дарба, която е в изобилие при Светлозар Игов. Затова неговите критически текстове са толкова солидни и без тях не може да мине никой сериозен изследовател на българската литература, по никой начин те не могат да бъдат загърбвани или игнорирани.

 

Светлозар Игов е широко скроен литератор. Той е привърженик на положителната критика. Способен е да види и открие и зрънцето дарба, да й се зарадва, да я поощри и помогне. Негово основно разбиране и убеждение е, че под литературното небе и върху литературната нива има място за всички. И сред основните подбудители да се занимавам с литературно-критическа дейност е срещата и приятелството ми с него.

 

Многократно съм ставал свидетел как е помагал безкористно на пишещи, когато е откривал нещо талантливо в текстовете им, били те поетични, белетристични или критически. При Светлозар Игов липсва каквато и да е завист. Това още повече подчертава силата на таланта му.

 

Безспорно името на Светлозар Игов се нарежда сред най-крупните, солидни и престижни имена в българската литературна наука от Нешо Бончев и д-р Кръстьо Кръстев до наши дни. Засега той е последният енциклопедист от българските литератори. След него в това отношение се наблюдава осезаем вакуум. Това е и обяснимо, защото става все по-трудно да си енциклопедист в днешно време поради неимоверното нарастване на научното хуманитарно знание. Сигурен съм, че Светлозар Игов има още много да даде на българската литература.


 

Вашият коментар