Лорис Мануелян е роден е на 15 юни 1954 г. в Бургас. Специалист по вътрешни болести и нефрология. Работил е като лекар в болнични заведения в Бургас и Малко Търново. Сега е зам. кмет на Бургас по здравеопазване, социални дейности и спорт.
Публикувал е поетичната книга „Тогава” (1999). Автор е на песни по свои лирични текстове.
Поема за есенния дъжд
Ти спомняш ли си оня филм гротеска
и надписа до входа залепен:
„Билетите са свършили за днеска”
без шанс, защото бе неделен ден?!
А помниш ли как виках отдалече:
„- Търсят се билети!” На късмет.
И ти намери някакво билетче,
а аз се вмъкнах гратис, като кмет!
Тъй влязохме, а филмът беше почнал.
Салонът се заливаше от смях.
Две циганчета седнаха нарочно
на пода, ние седнахме до тях…
А после неусетно ни обгърна
магията на сребърния сноп.
И ти във зла принцеса се превърна,
а аз във твой покорно смешен роб.
Аз страдах, съзерцавах те и знаех,
че в своето безумие съм сам,
но вляза ли в сърцето ти, накрая –
нелепа драма ме очаква там!…
О, страст и грях, и сцена подир сцена
с падения, възходи, ад и рай!
И стигнахме във филма удивени
до онзи неизбежен надпис „Край”.
Салонът светна, циганчето спеше
на рамото ми, дето беше ти…
А другото край теб, уж се въртеше,
нo скри се с твойто яке – яко дим!?
„Ех, нищо!” – каза ти и се разсърди,
а аз напук засмях се като клоун.
И в миг усетих в гърлото си твърд и
неравен като камък тъжен стон.
Не циганчето, якето и филма
ранена струна дръпнаха във мен,
май друго беше, все по непосилна
бе връзката ми с теб от ден на ден…
Тъй властна, непокорна и небрежна,
със изход предопределено лош –
по женски неподправена и нежна,
по цигански коварна, като нож!
Не помня как вратата се отвори,
но есен ни посрещна изведнъж…
И с теб вървяхме, без да си говорим…
Говореше ни есенният дъжд!
Говореше, че всичко е преходно –
надеждата, страстта на младостта,
че болката със радостта е сходна,
тъй както и мечтата със смъртта.
Говореше ни „врели-некипели”,
невидим във мъглата като в дим.
Говореше, когато бяхме спрели,
преди безмълвно да се разделим…
Преди да се изгубим в кръговрата
на времето, наречено „живот” –
един известен филм, с една позната
обреченост във всеки епизод.
Дори и днес, след толкова години,
той всяка есен връща се при мен.
Докосва ме, преди да ме подмине,
все тъй забързан и непроменен .
Все тъй помъкнал чуждите неволи
и спомените някъде отвъд…
Но този дъжд, ах, този дъжд, защо ли
за тебе ми напомня всеки път?
. . .
Полумрак и полустуд,
месец – бучка вар…
Полупресен паламуд
и полурибар.
в полушубка, с полуботи,
възраст – полувек,
полуспи, полуработи –
Половин човек!
Полуболен, полуздрав
мургав полуром.
Полуседнал, полуправ,
с половинка ром.
В полуселски, полуградски
беден пуст пазар,
покрай срутен, крив и адски
мръсен писоар.
Дебне своя купувач:
„Как го даваш?!” – „Беш!”
„Аман, аман, чок пара…” – „Kaч?!”
„Сам си го изеш!”
Той стои, мълчи и чопли
ноктите си с нож…
Има ром, за да се топли
чак до полунощ .
После ще се прибере
вкъщи, като в гроб –
никой да не разбере,
че е с празен джоб…
И до свойта половинка,
на пол’вин диван
ще заспи полуусмихнат
и полупиян.
Сам, в просъница от скреж,
ще усети как
го повежда зъл копнеж
към отвъден бряг…
И преди до Херувима
да открие брод –
за пол’вин миг е преминал
цял един живот!
***
За бъдещето си не съм спокоен,
но мога ли съдбата си да зная?
Навярно в твоя промисъл тъй строен
аз, Господи, съм грешна запетая.
Навярно даже знак не съм, а просто
съм някаква отвесна драскотина –
небрежно-необмислена, но доста
красиво-малка част от серпентина.
Неволен жест с перото, от което
кръгът не се затваря, а обратно –
той сам наднича между редовете –
първичен, неприличен, еднократен.
И никъде не се повтаря. Даже
ти сам навярно на това се чудиш.
О, Господи, дали ще ми подскажеш
защо обичам своите заблуди?
Дори и да съм грешна запетая
във чернова на мисълта ти свята,
на Теб благодаря. Макар да зная,
че няма да ме има в беловата.
***
На Моята Надежда,
която срещнах в Морето
Уморих се да мисля за теб…
А да спра мисълта си не мога.
Тя стои в тъмносиния креп
на нощта, но наднича към Бога.
Тя те търси в магията – там,
край мъгливия бряг на мечтите.
Ако имах надежда, аз сам
бих ти търсил навярно следите.
Тя отлита внезапно и пак
тъй внезапно се връща. Не носи
нито дума, ни спомен, ни знак.
Само низ от безмълвни въпроси.
После, свила се нейде назад,
в най-далечния кът на сърцето,
заживява тя с тихия ад,
самоцелно превзел битието!
Може би ми е нужен, нали,
този ад на тъгата ни строга?
Щом усетя, че нещо боли,
с него тръгвам към теб…
и към Бога.
