Николай Милчев: За вечно променящия се свят

Брой № 1 (49) / февруари 2019, Въздухът, който дишаме

Денонощно

 

Не е важно да ти разказвам пейзажите и очите си през деня –

долината с мъгли от сапун,

разсъмването на ябълката и нейните глобуси,

герданите на дивите гълъби,

обецата на памуковата коза

и огромния скакалец,

който лети

и отнася себе си.

 

Не е важно да ти нарисувам слънцето

като баница

или  жълтък.

Или да нарисувам ръката си

с разтреперани колебания,

или роклята ти,

която се върти като слънцето в кръг

и е сладка като закуска и обед, и вечеря,

и не може да ме нахрани.

 

Не е важно да ти кажа,

че те обичам целия ден –

още от съмването и блесването на първата песъчинка.

Не е важно да ти кажа,

че коремът на дъждовника е позлатен,

за да ти изглежда понякога

като облака синкав.

 

Не е важно да те заведа при кадифения вир

и да те завия с този плат от прохладни вълнения.

Или да сложа ухото ти до пълен с врабчета чимшир

и ти да слушаш как чимширът

и реката

си мислят  за мене.

 

Важно е да ти покажа всичко това през нощта.

И после да те кача по една по-висока от косъм

пътека в скалите.

И ти да пипаш мрака

по лицето и устните,  и по бялата му коса

и да не знаеш кое съм аз  и кое са очите ти.

 

И да не мислиш от колко пейзажи съм те отнел

и през колко следобедни стихотворения

съм те пренесъл.

И да не знаеш, че мракът е най-красивият хмел,

по който думите се спускат и се качват в небето.

 

И да не знаеш защо съм те довел при този мрак

и защо те обичам повече от видимото и ясното.

И защо накрая паля една клечка кибрит все пак

и те гледам,

и нищо не виждам,

и си прекрасна.

 

Жена

 

Тя е направена от няколко контура.

От няколко –

когато си отива толкова далече вкъщи,

от няколко –

когато глади меките следобеди,

от няколко –

когато слага върху масата безсилие.

И от една прекрасна линия

в средата на косите ѝ.

 

Такава линия е притежание

единствено на хоризонта.

И издължената от залеза жена

не подозира,

че хоризонтът

е последна графика на нейната любов.

 

Тя е направена от няколко контура.

И само детството на думите понякога

я оцветява бавно, бавно –

извън контурите и цветовете.

 

Страхове

 

Страх ме e, така ме е страх,

че ще умра…

Защото не зная

какво ще правя без тебе там.

Казват,

че в началото на смъртта

е гора

а аз си мисля,

че в гората има две ягоди

и едната

ще ти я дам.

 

Казват,

че в началото на смъртта

е река.

И лодкар,

който отнася душите там.

А аз си мисля –

в лодката има

две риби от тази река

и едната

ще ти я дам.

 

Страх ме е да умра,

когато случайно не си у дома.

А нашият дом е навсякъде,

където те има.

Казват,

че в началото на смъртта

е тишина.

А аз си мисля,

че тишината е отсъствие

на твоето име.

 

Казват,

че всяка любов

си има смърт.

Ето, моята идва и прилича

на тишина

и на риба,

и на ягодова поляна.

 

Страх ме е

да ти пиша повече,

защото този път

ме е страх много повече

от това,

че те няма.

 

Страхувам се от всяка дума,

особено от една,

която само ти можеш

да кажеш с твоите устни.

И се страхувам,

че ако я чуе смъртта,

ще разбере

колко ме обичаш

и няма

при мен

да те пусне.


 

Вашият коментар