Арх. Митко Анатолиев, докторант в ДП „Теория и история на архитектурата“, НБУ
Тандемът – едно цяло, съставено от две съответстващи си части. В архитектурното творчество подобни сътрудничества не са рядкост, тъй като отговарят най-добре на неговия характер, изискващ съчетание на различни умения. През периода между двете световни войни в България става обичайна практика да се създават проектантски бюра от двама водещи архитекти със сходни разбирания за архитектурата и допълващи се в проектирането. Казаното до тук важи с пълна сила за личностите арх. Иван Васильов и арх. Димитър Цолов, съдружници в архитектурното бюро Васильов-Цолов, създало едни от най-значимите обществени сгради в столицата, които добре познаваме. Съдбата на двамата е сходна, родени в един и същи град (Оряхово), почти по едно и също време, първоначално решават да учат живопис, а след това избират архитектурата за професия.
Годината е 1927, когато двамата изтъкнати творци основават „Проектантско бюро Васильов-Цолов“, като встъпват в него с равни права и задължения. Това е началото на „великия тандем“, останал под този надслов в спомените на по-възрастните архитекти и заел забележително място в историята на Българската архитектура. Споменаването на техните имена до ден днешен е символ на висока образованост, култура и професионални умения. Изследователите на тяхното творчество се питат кой от двамата в кое е бил по-добър и как са разпределяли работата помежду си? Основното разпространено мнение е, че Васильов е човекът на големите идеи, схемата и композицията от обеми на архитектурата, а Цолов е ненадминат майстор на детайла. Вероятно донякъде е така, но няма как напълно да отделим единия от другия. Истината е, че те винаги ще вървят като едно цяло Васильов – Цолов, ценно качество на тяхната архитектура, с постигането на единен образ, въпреки творческите лични възгледи.
Мислейки за тях, ние си представяме акценти от техния живот, като Дунава, носител на културата от Западна Европа, и по конкретно Виена, стръмните улички на Оряхово (тогава Рахово), пристанището на града и провинциалната космополитност на пейзажа. Не може да не споменем страстта на двамата по живописта и влиянието й върху тях, любовта им към родината, потвърдена с тяхното завръщане в България. Акценти може да поставим и на местата, в които предпочитат да живеят, след като са се установили вече в София. Васильов е ергенът сред природата, далеч от града, в къща, намираща се днес в квартал Овча Купел, тогава далеч извън София, по пътя за Горна баня. Цолов е предпочел квартала зад докторската градина, тогава прочут със своята средна класа и интелектуална среда.
Архитектурната професия не е само професионален опит и знания, който дадена личност има, а по-скоро начин на живот. Архитектът трябва да омайва с цялата си същност, с начина на облекло, начина на изказ, подредба на дома и архитектурното бюро, да изявява чрез поведението си целия спектър качества, с които природата го е дарила, и да служи за пример на околните. Поради спазването на този принцип през епохата между двете световни войни българската елитарна култура се гордее с архитекти като: тандемът Васильов – Цолов, проф Станчо Белковски, проф. Петър Карасимеонов, Пенчо Койчев, Чавдар Мутафов, Антон Торньов, проф. Тодор Горанов, Георги Овчаров, с които останалите се стремят да се съизмерват. Споменаването на тези няколко имена разкрива пред нас златна епоха на българската архитектура – края на 20-те и целия период на 30-те години на XX век, когато са творили високообразовани български архитекти, с академично мислене, одухотворило богатата им проектантска практика.
Първата значима творба на Тандема в Столицата е театър „Роял“ (дн. „Българска армия“), която обществото харесва и оценява подобаващо. Не след дълго тя е последвана от църквата „Св. Неделя“. В конкурса за възстановяване на катедралния храм, претърпял атентата от 1925 г., те участват с проект с мото „Изток“, и получават първа премия, като в протокола журито записва следното: „Разпределението, при пълно спазване на програмата, удачно и рационално във всяко отношение.“ И още: „Въобще външният вид е спокоен, могъщ и монументален. Сполучлив е изгледът на олтара. Изобщо и в детайл работата е добре проучена.“ Катедралата е своеобразен образ на еволюцията на църковната архитектура по българските земи. Тя съчетава изцяло традиционната представа за храм, свързана в нашето съзнание с образа на Константинополската „Св. София“, съчетан с богатството от мотиви и детайли от вечно живия фолклор на нашия културен ареал, претворен от стилистиката на модернизма през периода между двете световни войни. Облицовката от бигор, на места подчертан с варовик (колони, рамки и отделни елементи) действа монументално като придава на външната архитектура и нотка на непретенциозна мистичност и старинност.
Този устойчив маниер на съчетание между класическа форма и принципите на модернизма може да бъде проследен и в профанната обществена архитектура, която двамата архитекти създават. През 1930 г. е проведен национален конкурс за изграждане на университетската библиотека в София, който тандемът печели. Задачата не е лесна, предвид градоустройствената ситуация, в която трябва да вместят сградата, и близостта с внушителната сграда на Ректората на Софийския университет. Проектантите успяват да се справят успешно с тези дадености, като предлагат, предвид ситуацията, библиотеката по план да представлява част от сегментна дъга, развита по чисто класически маниер във функционалната схема. Въпреки аскетичния вид на сградата, усещането за монументалност е засилено от парадното стълбище, фланкирано от двете страни с лъвове и трите броя врати.
Подобна тема за „изчистена“ или „модернизирана“ класика виждаме и в тяхната последна значима творба – народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – проектирана преди войната и завършена след нея. Там те майсторски прилагат темата на класиката, с оста на симетрия, относително симетричното вътрешно разположение и степенуването на пространствата. Монументалността там е умишлено търсена, с увеличения мащаб на сградата и дванадесетте броя колони, разработени в изчистена стилистика. Сградата впечатлява със строгия ритъм на фасадите, темата за „архитектурния ордер“, позиционирането на сградата спрямо околното пространство и най-вече нейното пропорциониране, с което е постигната особена евритмия на творбата. Цялата тази архитектурна класическа симфония не е копирка, а е подчинена на добре познавани правила на класическата архитектура, модернизирана в духа на времето. Корнизът, цокълът, колоните, както и всички други детайли, са с премерена пластика, като са дирижирани за гледките към сградата от различните разстояния. Обикновено в много държави подобни сгради, изградени в духа на класиката, са направени изцяло по класически образци, при които детайлът и пропорционирането следват заучени канони и добре познати форми или пък са на другата крайност – на желание да бъде направено нещо оригинално и ново, с което авторите не се справят и в резултат на което детайлът и пропорциите изглеждат дисхармонични и еклектични. Това е един от примерите в българската архитектура, при който оригиналността на детайла, в класическата форма, не е просто творческо търсене и случайност, а плод на задълбочени знания и умения, в резултат на което се е получила оригинална класическа творба.
Тяхната най-значима творба ще остане сградата на Българската народна банка, възложена на колектива през 1935 г. Шедьовър на българската архитектура от периода на третото Българско царство, тя съчетава в себе си едновременно традиция, иновация, непреходност и строга монументалност. Образът й е класически съвършен, но докато при народната библиотека класиката все е удържана и подчинена на малко по-строги правила, то тук е направена още една крачка напред. Темата за класиката, отново модернизирана в духа на най-актуалните и авангардни движения в световната архитектура от периода на 20-те и 30-те години, е претворена от симетрична в асиметрична композиция, благодарение на кулата при парадното стълбище, от което духа на класичността не е нарушен. Забележителен е начинът по който подхождат при градоустройственото решаване на задачата. Определеният за строителство парцел в центъра на столицата включва в себе си старата, историческа 500-годишна „Буюк джамия“. Основният въпрос, разискван от обществеността, е дали да се запази джамията (днешният археологически музей) или да бъде съборена. Надделява становището тя да бъде запазена. Може да си представим какви са били политическите страсти в новоосвободената държава и възраженията против идеята да бъде запазен турски паметник – голяма, представителна джамия, която да остане включена в ансамбъла на бъдещата централна банка, символ на новия отечествен просперитет. За чест на българската култура надделява разумът, подходът на интелигентните хора, които самостоятелно достигат до принципа, който в бъдеще ще стане водещ за европейската наука „монументология“: „Да запазим миналото като история и култура и то да бъде надграждано, а не унищожавано по конюнктурни съображения“.
Така пред архитектите на Тандема се поставя сложна творческа задача: да изградят бъдещата банка, като се съобразят с обема на джамията и да включат двете в единен градоустройствен ансамбъл. Трудността на задачата се корени в изискването да бъдат съчетани две разнородни по предназначение, обем и стил сгради, всяка представителна за своята епоха, които визуално да звучат като едно, в тандем, изграден от две съответстващи си части. Иван Васильов и Димитър Цолов се справят великолепно с тази изключително сложна композиционна задача. Те проектират обема на БНБ с нужната височина към площада и градската градина, като прехода към джамията осъществяват посредством две по-ниски крила, обработени като спойка между новото и старото. Изключителен е синхронът между двете части на ансамбъла, начинът на обработка на облицовката от врачански камък, каменните детайли на отворите и тяхното ритмуване, мощното предно стълбище, добре проученият профил на главния корниз и финеса, с който е постигнат преходът към джамията. Не случайно, освен че изпълнява перфектно своите утилитарни функции, банката е станала и символ на културата на периода, и с право може да твърдим, че проектантите я превръщат в един „храм“ на българския духовен просперитет по онова време.
Не може да бъде назован точният брой архитектурни творби, които оставя тандемът, но според Искра Дандолова те, по груба сметка, са около 400 и както виждаме от посочените примери, това не е просто бройка сгради, а сгради с качествена стойност, улавящи духа на времето и мястото, заемащи челно място не само в българския, но и в европейския културен ареал.
Тандемът Васильов-Цолов съответства може би най-добре на образа на българския архитект от 30-те години на 20 век като водеща личност в обществото, открояваща се със своята висока обща култура, подплатена с професионални знания.
Литература
1. Цитат по сп. Архитект, бр.3, 1927
2. Дандолова,Искра, „Димитър Цолов“, Техника, София, 1987, с.50]
3. Портрети на арх. Иван Васильов и арх. Димитър Цолов [http://www.teteven.bg/ index.php/2016-08-08-08-27-27/168-2010-0708-12-08-24]