Той имаше една единствена цел на живота си – да възкреси България. Понеже нямаше никакви оръжия, избра най-силното – любовта си. Тя му беше и щит, и копие. Възторжен и влюбен в целта си като алхимик, той поиска да разруши делото на пет века в един човешки живот. Да превърне робите в бунтовници – това бе неговата мечта. И затова състраданието към него и към българския народ приемаше като обида. Светът трябваше да се възхищава от българите, а не да ги съжалява. Като обикаляше балканските столици, за да ги печели за българското дело, не просеше помощ, а събираше раздадени заеми. Защото неговият велик народ, сега изпаднал в беда, в миналото бе раздавал на всички – писменост, морал, духовност и знание. И сега в часа на нуждата трябваше да събере даденото в заем.
Така искаше да спечели чуждите.
Своите? Своите бяха още плахи роби, но той ги бе поставил вече в алхимичната си колба и ги нагряваше с любовта си. Искаше да направи българите достойни за мястото, което им отреждаше в бъдещето. Нужни му бяха невероятни дози славно минало, величие, примери и победи, а разполагаше само с развалините на робството, унижението и забравата. Всичко, което бе било достойно, бе забравено. И можеше ли да се съживи народ без минало, без гордост и надежда? В тъмнината на вековете назад не се съзираше нищо освен страх и безнадеждност и една единствена искра припламваше там – примерът на Паисий. Като Паисий, Раковски разхвърля останките на историята, за да намери българските следи на величието, а там, където не го намираше, да претопи в пламъка на любовта си пораженията в победи. Той писа книги по история, по езикознание, по фолклор. Писа поезия. Не беше завършил никакъв университет, нямаше дипломи и признание. Но имаше любов. В тая любов и историята, и езикознанието, и фолклорът се обърнаха с главата надолу.
Всичко бе възможно за Раковски. Класическа Гърция, на която светът се кланяше, се оказа наивен младенец пред старата България, а гръцкият език, доказваше той, е произлязъл от българския и това се вижда дори от името „гърци“, което идва от „горци“, сиреч горяни, най-обикновена българска дума. Учените се усмихваха презрително над теориите му, но неуките почувствуха гордост. А събудената гордост е първата крачка към свободата.
Ето това му трябваше.
„Един само буден сред толкова спящи“, той не се спря дотук. Нямаше време за отдих. Всяка минута, всеки час любовта му към поробената родина го тласкаше навсякъде, където се готвеше нещо против империята. Сръбският крал влошил отношенията си със султана. Той е веднага там – в Белград, за да раздухва огъня, да предложи помощ. Един министър – Гарашанин – ще го приеме, за да преговаря с него. Какво иска господин министърът? Ако избухне война, да се намесят българите.
Разбира се, разбира се, само започвайте.
С какви сили?
Той ще вдигне петдесет хиляди души. Министърът го гледа недоверчиво.
Малко са?
Тогава сто хиляди!
И те не стигат.
Тогава той ще повдигне целия си народ – целия многоброен седеммилионен народ от Дунава до Егейско море и от Охрид до устието на Дунава ще се вдигне срещу гнилата империя.
Господин министърът не вярва.
Не вярва нему – на Раковски, на предводителя на българския народ.
И той го пронизва с гневните си очи; очи, пред които са свеждали погледи дипломати, генерали и учени.
Но двете държави уреждат мирно споровете си и войната е избегната.
По дяволите!
Този път неуспех, крах на надеждите, но няма време за губене; някъде все ще се започне: в Букурещ, Одеса, Атина, Цетина, някъде близо до България огънят ще задими и той трябва да бъде там, за да го разпали. Гневен, неуморим като демон, той непрекъснато пътува, увещава балканските държавници, организира военни отряди, издава вестници, пише книги. Вече е преполовил живота си, а няма семейство, няма близки, болен е. В Атина го чака богата годеница – там може да отдъхне, да се поспре, но… няма време. Черногорският княз се готви да воюва с Турция – напред към Черна гора, няма нито минута за губене. А смъртните му присъди сетрупат, трупат; присъда на влашкото правителство под заплахата на султана, пак султанът, отново султанът.
Но няма значение – той отговаря единствено пред България и за България.
Един само буден, сред толкова спящи.. Как ни е нужен сега!
* * *
Раковски е имал една забележителна способност – да вижда изпълнено това, което мечтае. В мечтите си той е победил вече Османската империя; целият му живот е само узаконяване на тая победа.
За да победиш – трябва да си вече победил в себе си!
Туберколозата го сварва забързан към плода на живота си – освободената България, която за него е била вече реалност. Понеже болестта го сразява в чужбина, имал само едно завещание – костите му да бъдат погребани в България.
