Монахът, който намери ключа на Възраждането

Брой № 3 (51) / юни 2019, Пробиотици

На Иван Радев

 

Симеон Янев, писател

 

Той не е известен като плеядата на най-големите, възпети от певци и поети, увековечени в паметници и барелефи и възславени от историци и признателни поколения. За него не са писани разкази и романи, театърът и киното никога досега и едва ли някога занапред ще се обърнат към живота му, за да покажат  на изненаданата публика  драмата му, изпълнена от нечовешката трагика на един неразбран гений.

 

Към него досега са се обръщали само най-тесните специалисти по Възраждането за да преровят неговия разпръснат в годините, полу-унищожен още приживе и все още огромен архив, за да опишат делата и живота му, изпълнени с противоречия, с мъки, клевети и заточения, причинени от невежеството на свои и коварството на чужди. Малцина от тези малцина  под дебелите пластове на  хулите и противоречивите свидетелства за характера му са могли да се докоснат до изгарящата любов, която го е движила, и ледената самота, която е била най-вярната му участ в по-голямата част на дните му.

 

Този неизвестен е един от най-големите мъченици-възрожденци, редом с Паисий и Софроний – третият по ред, но равният по заслуги.

 

Името му е Неофит Петров, по-известен като Неофит Бозвели.

 

Паисий закова на позорния стълб отцеругателите и чрез миналото пожела Възраждането, Софроний описа ада, в който сме живели тогава.

 

Бозвели бе човекът, който започна Възраждането, намери ключа и отвори вратата към него, посочи какво да се прави и започна сам да го прави.

 

***

 

Роден е в същото онова място – Котел, днес поциганено градче, където в края на 18 век и спорадично през 19 са се раждали, заквасени с гениалност, мъже – някои повече, някои по-малко успели да изразят онази изключителност, с която Бог натоварва любимците си. Да споменем ли отново редицата им?

 

Първият е Софроний – велик духовник, мъченик и писател, родоначалник на фамилия високи сановници, един от които е титулован княз – родът Богориди.

 

Следващият е Раковски, удивлението си пред когото Вазов увековечи в прозорлив стих: „Природата веща беше се сбъркала, тя от теб да стори гений бе искала.”

 

Третият е Бозвели, за когото става дума тук.

 

***

 

Странна дори за възрожденец е съдбата на тоя неспокоен човек, едновременно вкоренен в традицията на безусловна и дълбока религиозност, същевременно реформатор, разчел повелите на епохата си в просвещението на народа си.

 

Роден в годината преди Кант да отправи към Европа въпроса си „Що е просвещение”. Бозвели просвещава ненаситно себе си и със същата страст залага живота си за просвещението на своя народ. В известен смисъл, без да съперничи на великия немски философ, Бозвели върви в стъпките на Кант в пълен синхрон с европейското просвещение.

 

Но затова по-нататък.

 

Собственото му просвещение започва късно, в самото начало на изгряващия ХІХ век, когато 18 годишен е отведен в Хилендар да го готвят за таксидиот (монах, който обикаля миряните за помощи на манастира), а докато е послушник, той ненаситно използва манастирската библиотека и образованите монаси, за да се самообразова, а с тая цел пребивава и в Зограф да учи в манастирското училище на родния си „сладок” славяноболгарски… Тук, като Паисий, на собствен гръб научава разликите между грък и болгарин, между болгарин и всички други етноси между монасите, за да напише много по-късно (1845 г.), три години преди смъртта си в писмо до свищовлията Христо Попович: „Добре ме знаете – и аз ви зная -  интерес е даден греку и грекоманину, а не болгарину. Болгарин ся родих, болгарин живях и болгарин без интерес ще си умра.”

 

Трябва да запомним тая фраза; в нея е заключено голямо познание. Тя съдържа и гордостта и болката  от българското в българина, който често не знае интереса си, но пък не губи жизнеността си.

 

***

 

През 1810 г. се замонашва в Хилендар. Дотогава е  изучил гръцки, но за разлика от многото свои съвременници и „священни наш славяноболгарски язик”. Станал е един от най-образованите монаси с непоклатима вяра в божието слово. През  1813 г. получава и първата си монашеска мисия; изпращат го таксидиот в Свищов. От Великата Лавра на Атон до великата европейска река, край  един от най-големите тогавашни български градове, преброжда за първи път цялата българска земя.

 

Почти 20  години ще живее и работи тук. Пак тук, редом с един от най-добрите български учители на епохата Емануил Васкидович, ще напише на наш език първите си проповеди, ще направи първите си преводи, ще замечтаят заедно  да се състави „първа граматика”  на нашия език. Но преди това го осенява велика идея  – ако искаме Възраждане, трябва да започнем от децата.

 

Това е първото негово откритие, на което се посвещава изцяло: да се превеждат и пишат полезни книги, да се подготвят и подкрепят добри учители, във всяко село и град да се изграждат и поддържат училища на „болгарский наш священ язик”. Започва да пише първата своя книга  „Славяноболгарское детоводство за мали деца”. Издава я в съседна Сърбия, в Крагуевац през 1835 година в осем свезки. Сега наред е разпространението й, откриването на нови училища, подготовката и избора на добри учители. Сам той неуморно, вдъхновено прави и едното, и второто, и третото. Сякаш сам е едно министерство на образованието без бюджет, докато съществуващото днес министерство с целия си бюджет, под диктовката на европейската бюрокрация, с огромен успех върши противното: закрива училища, форсира чуждоезиковото обучение, фалшифицира под благовидни предлози историята и литературата, за да създаде европейска държава без българи. Обречено е на успех – дори графитите за Левски и ЦСКА по софийските стени вече се пишат на английски.

 

Ако би могъл да възкръсне, Бозвели би написал нова „Плач бедная мати Болгария” – върховното му постижение. Това е душата на монаха, излята в прогаряща проза. Тя е това, което при Паисий е „История славяноболгарская”, а при Софроний „Житие и страдание грешнаго Софрония”.

 

Тя е неговата изповед, неговата молитва и неговият завет.

 

Проверете дали в някои днешен учебник за основните и средни училища има една дума казана за нея!

 

***

 

Някъде през 1838-9 година вече като архимандрит Бозвели напуска Свищов и се премества в Търново. Търново е преживяло Велчовата завера – първият опит да се поревне българска държава. Пораженията са големи, но българският дух е събуден. Започва борбата с гъркоманството сред нас. Първият ù ход е да се поискат българи владици в епархиите, населени с българи. Кой ще застане начело на тая борба?

 

Търновци имат готов владика – архимандрит Неофит. Избрана депутация пътува за Цариград с прошение до Патриаршията.

 

С малко пари, много коварство и празни обещания светите отци  успяват да отклонят прошението. В Търново е назначен нов гръцки митрополит, а исканият Неофит за успокоение на енориашите е прогласен за негов протосингел, работа за обикновен монах.

 

Де го чукаш, де се пука!

 

Архимантдрит Неофит не приема назначението и се оттегля в манастир. Обвиняват го в неподчинение. Той напуска България и се премества в Цариград. Там най-сетне попада на истинското място, сред повече от трийсетхилядна българска колония, между които много просветени духовници, вестникари, търговци и занаятчии.

 

***

 

Започват последните десет години на живота му,  най-буреносните, най-тежките, но и най-плодоносните. Води борбата пред вратите на Патриаршията – с перо и реч. В Хамбара – централното здание, където живеят и работят само българи, в обикновена стая започва богослужения на български език.

 

Около него се плетат сложни игри: следят го руската, полската, сръбската агентура (да не говорим за гърците и турците) – какво иска тоя див монах, българска нация ли? Той има желязна броня, в писмата му се четат хвалебствия за султана и Високата порта, но открито говори, яростно пише за фанариотите с визатийските им козни, с ненавистта им към хондрокефалите (дебелоглавите), както наричат те българите.

 

Борбата за българска черква, която е повел, не се харесва не само на гърците, но и на русите, ала той смело върви по острието на бръснача – вярва и залага на Портата. Само че, когато идва ред да разчита на съюзници, всички се оказват против него – започва неговата Голгота.

 

Патриаршията налага волята си.

 

 

След като не успяват да го изпратят в Азия като владика на Трапезунд, дето почти няма християни, го заточват в Света гора при строг режим. Пише писма до всички, които могат да му помогнат, включително и до своята съгражданка, майката на княза Богориди. Пита: „Че дали аз не ся родих в Котел – или ако ся родих не съм сторил добре, че съм извадил на болгарский язик за школята им да се учат децата им осемчастни книги? И сос все то съм сбъркал, че бях приготовил още осем?

 

Няма отговор, няма помощ!

 

Но в нищетата си той не само пита – той работи. Съобщава, че е приготвил „още пят”.

 

Успява да избяга от първото си заточение, връща се в Цариград, настанява се в Хамбара – приюта на българските занаятчии. Това са най-щастливите му дни, но не траят дълго.

 

За втори път през 1845 година, със съгласието на Богориди и на руския посланик го заточават отново в Света гора. „Влачат ме от манастир в манастир”, пише той в едно от писмата си. Най-сетне  го  прехвърлят в гръцки, където освен пълно неразбиране среща и омраза.

 

Омраза и неразбиране среща от груби и полуграмотни калугери в последните осем заточеннически години, не само защото  го приемат като „прегрешил” пред църквата, но и защото е „изключителна, нестандартна личност” (Иван Радев). За състоянието, до което е доведен и в което умира, си позволяваме поне една извадка от негово писмо до Иларион Макариополски:

 

Любезни мой! Памятиш ли лани на кое состояние ме видя – одърпан и окъсан, оголял и обосял, срам ме е вече да изляза – станах жив погребан!!!… Смишлявай нине пак как ся нахождам. Изгнилите парцали, които кърпих, станаха бели, насукани конци повече от тях! Начнаха вече и конците да не държат. Прогледнаха ми ся месата. Остана  само да ся хвърля от верх манастирските стени…” (1843-го, Юлия 15).

 

***

 

Бозвели е без гроб, както е бил без килия, няма от него следа нито в Хилендар, където е замонашен и най-дълго живял, нито в Зограф, да не говорим в гръцките манастири. Не би имало следи от него и в българското съзнание, освен няколко мъгливи, изпълнени с почуда между възхитата и неразбирането спомени на съвременници. Но…

 

Но един млад послушник българин от Бесарабия, подготвящ се в Хилендар за монах спечелва доверието на преследвания архимандрит. Това е някой си Георги Немцов, който като монах ще приеме името Григорий и ще остане в българската история като мирополит на Доростолочервенската епархия, като народен представител във Великото народно събрание и най-после като изповедник на княз Фердинанд. И…

 

И една от най-големите му заслуги (според Михаил Арнаудов) е укриването, пренасянето и дълги години съхраняването на безценния архив на Неофит Бозвели.

 

Както свидетелства Иван Радев в най-обстойната и богата с идеи книга, посветена на Бозвели, четен, недочетен, публикуван-недопубликуван, коментиран – недокоментиран, архивът на Бозвели все още е загадката Бозвели, непознатият, когото освен неколцина кабинетни специалисти, малцина знаят, та макар и след всяка нова публикация все по-ясно да се очертава образът на един възрожденски титан – прагматизирал, организирал и насочил Възраждането към единствено възможната му победа. И ако е възможно да се изрази делото му най-кратко, той сам го е направил нееднократно с думи, които звучат като формула: „Просвещение разума, от там е потребно да почнем и по туй да ся управляваме и водим, ако желаем нашите да са добри дела – постоянни, благоприятни и общеполезни. И ние да сме исти според внутрешното уверению и свидетелству совести нашея…”

 

Чуваме ли? Във века на европейското Просвещение, той говори с езика на Кант, разисква върху понятията, върху добродетелите, съвестта, дълга…

 

Парадокси!

 

Той говори на раите като на граждани, приготовлява ги духовно за граждани.

 

Граждани на Отечеството!

 

***

 

От ония повече от 160 години насам, от първата публикация на Раковски за неистовия отец – този „най-разпален и най-действителен в /…/ в святото дело” отец Неофит, който и да се е докоснал, и да е проучвал наследството му, и колкото и да е писал за него, от Михаил Арнаудов до Иван Радев, е оставал с чувството за неизповедността и неизбродността му. Арнаудов през 1942 г. и Радев през 2011 г. озаглавяват книгите си с един и същ многозначителен епитет – „непознатият Бозвели” и тоя епитет може да се чете и като „непознаваемият”, като „недопроученият”, но и като „оставащият неизвестен”. А понеже и двамата най-значителни негови изследователи, пишейки не могат да скрият удивлението си, защо не и като „невъзможният” или „невероятният” Бозвели.

 

Затова пък в последните години малцината специалисти, историци и литератори, както и богослови, които се решават да навлязат в дебрите на възрожденската архивистика бавно, но трайно променят ключовите понятия през които е мислен Бозвели от първите му изследователи, начиная от проф. Шишманов и Боян Пенев до Михаил Арнаудов. Така от бунтар, реформатор и революционер – понятия, оценяващи на едро не само идеите, но и характера му, в новите проучвания на архива му, особено от акад. Иван Радев, Зина Маркова и други, ръстът му все повече израства до лидер и идеолог от мащаба на най-големите. Така го вижда историчката Зина Маркова: „В българските мащаби /…/ той е предимно сравним /…/ с Васил Левски. Бозвели е своеобразен гений”.

 

В забележителното си изследване „Архим. Неофит Петров Котленец или още непознатият Бозвели” акад. Радев трайно променя ключовите понятия, мислейки възрожденеца през определения като „велик” и делото му „величаво”, подчертавайки настоятелно, че „наследството му се нуждае от едно ново съвременно представяне /…/ за да се види и в съвсем друга светлина”.

 

 

Другата светлина” става все по-възможна в детайлното проучване на архивите му, но и в промяната  на отношението към  дълбоката му и последователна религиозност, чрез която той е черпил нравствени сили да готви българския народ за едно ново и модерно тогава образование и българската черква за мощен двигател на тоя процес. В ерата на започващото европейско просвещение той не противопоставя науката на религията, а тръгва и се вдъхновява от нейните нравствени канони.

 

И тук ще си позволя едно, колкото необичайно, толкова и настоятелно, налагащо се на съзнанието ми сравнение с Кант – бащата на европейското Просвещение. Известно е, че в разностранната си преводаческа дейност, в позоваванията си на велики европейски просветители, нашият монах никъде не споменава Кант.

 

Един на пръв поглед недопустим паралел се налага обаче – когато се спомене името на Кант, се мисли за Бозвели. Има  като че ли някаква непонятна, ирационална връзка между тях в недопустимостта на сравняването им.

 

Както е известно, Кант издига в морален императив понятието за дълга. Той е изпадал в несвойствено за природата си въодушевление, когато говори за него. Не е известно, както вече се каза, нашият монах да е познавал Кант, но е странно, че в стилистиката на своите разсъждения за дълга, Бозвели говори като Кант. Ето един малък пример от възхвалата на дълга у Кант:

 

Ти, възвишено понятие, ти, което не съдържаш нищо приятно и нищо ласкателно. Ти, което  ми внушаваш покорство въпреки че не ме заплашваш с нищо и не ми навяваш страх, и не възбуждаш волята ми да ти противодейства – ти ни даваш закона, който е в самите нас, а той ни кара да немеем, колкото и да му се противим и в себе си оспорваме – откъде идваш ти, къде е твоят корен, кое е благородното ти лоно?…”1

 

 

А ето и един малък  откъс от пледоарията „За должности” на Бозвели, предаден без редакция, така както е написан в оня  милонаивен възрожденски език – езика на Паисий и Бозвели:

 

Должност! О, любимче мой, как е то слово у всичките на езика и как мало го разбират! Всечастното употребление на това слово, така нас со него ознакомило, какво като го изговаря человек вече нищо не мисли, нищо не чувства. Ако ли би человеците разбирали неговата важност, никой  не  можел би да измолвя (произнася) бездушевнаго почтения. Посмисли что за такова е должност! Ето, той священний  обет, сос който сме обязани мы сос него всичкият, сос когото живеем и от когото зависим.”

 

Не е ли това същата реторика, същото преклонение, същото възхитено изумление  от досега с нещо велико2 у самите нас, от досега до чувството за дълг, което ни прави хора, сиреч общност, понеже именно дългът е онова, което ще направи от раите  общност т.е. човеци взаимообвързани – хора на дълга? Бозвели е превеждал от руски, от сръбски, от гръцки, но много често е авторизирал преводите си и най-често е правил това, когато обзет от вълнение е имал нужда да изрази силните си чувства. Вероятно така се е случило и при въпросния епизод за дълга.

 

Още повече, че тук няма нищо случайно. Защото това е смисълът на всичко, което е написал, което е направил и за което е заплатил в живота и с живота си монахът Бозвели. Накратко – то се съдържа  в това, че пръв и мощно, след векове присъствие на византийци и чуждоземци, е възродил идеята на св. Кирил, като е поискал богослужение на нашия език, църква на нашия народ и бъдеще за нашите деца.

 

—————————————————

 

1 Pflicht! du erhabener großer Name, der du nichts Beliebtes, was Einschmeichelung bei sich führt, in dir fasses sondern Unterwerfung verlangst, doch auch nichts drohes..was natürliche Abneigung im Gemüte erregte und schreckte, um den Willen zu bewegen…

 

2 Патетиката тук като коментар за преживяването на дълга у Бозвели изглежда напълно съзвучна с преживяването му у Кант, дори ако припомним само знаменитата му фраза  за малкото неща (само две), които единствено предизвикват възхищението на  духа му. Ето я: „Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралния закон в мен.( Из Критика на практическия разум).”


 

Вашият коментар