Майлс Дейвис (1926-1991) е навярно последният гений в джаза, чието присъствие на музикалната сцена от 1950 г. до смъртта му неизменно се свързва с новаторство и лидерство в това музикално изкуство. Дори Луис Армстронг не се задържа на върха на славата толкова дълго време. През 50-те, 60-те и 70-те години Майлс, преминавайки от едно направление към друго, оставя след себе си много последователи и дори цели неголеми школи, които дават на света днешните големи звезди.
До началото на 50-те години на ХХ век за бялото мнозинство в САЩ и света следвоенният джаз представлява ексцентрично хоби на неуспели изпълнители. Луис Армстронг наистина е звезда в киното и на концертния подиум, но все повече се отъждествява с неподражаемия му певчески стил и попмузиката. Чарли Паркър и бопърите около него се възприемат като странни птици, които общуват на своя неразбираем за широката публика наркотичен език. Пък и музиката им е крайно неподходяща за масовите танци, които винаги избуяват след тежките изпитания на човечеството, каквито са световните войни. Остава Дюк Елингтън с неговата рафинирана и изтънчена естетика, както и Каунт Бейзи с все още знаковия за поколения джазмени оркестър. Но те и двамата са оцелелите от swing ерата гиганти, на които обществото тепърва ще дължи признание. Въпреки всичко, въпреки големите размествания в света на джаза (и на цялото световно изкуство), от този момент нататък, особено сред студентските среди, джазът започва да се приема като неизменна част от общата култура. Да не бъде забелязван вече става толкова неприлично, колкото да не се знае нищо за Бетовен или Ван Гог.
И така до втората половина на 50-те години, когато be bop и cool jazz изчерпват своите авангардни идеи и минават на втори план. За много кратък период cool направлението разширява аудиторията на джаза до непознати за момента размери. Звукозаписната програма на Майлс “Birth of Cool” изиграва важна и дори решаваща роля в това отношение. Той завоюва популярност по една проста причина – ползваните елементи на европейската музика го правят достъпен за широката публика, възпитана в академичните традиции. Точно стилът cool jazz донася на Джери Мълиган и Стан Гец финансова независимост, а на Дейв Брубек и Майлс Дейвис цели състояния. Но на хоризонта вече се откроява все по-масираното присъствие на младежката танцова музика, наречена rock and roll. Нейното настъпление започва по целия фронт на общественото внимание.
През 1957 г. пътищата на Майлс се пресичат с тези на канадския пианист и аранжор Гил Евънс и тази среща, освен че прераства в устойчив творчески съюз, става и съдбоносна за по-нататъшното развитие на джазовото изкуство. Майлс Дейвис вече е минал през be bop, приема се за създател на направлението cool jazz и вече нагазва в територията на modal jazz (ладовия джаз според употребяваната у нас терминология), в която до 1957 г. си партнира в един състав с Джон Колтрейн. Майлс продължава с Гил Евънс и към 1964 г. окончателно определя своя нов състав. Той решително се доверява на най-младите музиканти, чиито изпълнителски маниер се харесва на новото поколение почитатели на джаза. Барабанистът Тони Уйлямс, басистът Рон Картър и пианистът Хърби Хенкък са академично образовани инструменталисти, към които по-късно се присъединява и саксофонистът Уейн Шортър, отдавна харесан и канен от Майлс Дейвис за съвместна работа. С тях той свири четири години, които ги изтласкват в толкова висока орбита, че и до днес са водещи фигури в джаза и фюжъна, а записите им са считани за класика. Най-важните от тези записи са албумите “Nefertiti” (1967) и “Field de Kilimandjaro” (1968). Особено в последната Майлс вече се опитва да напипа новото си направление: в някои от пиесите Чик Къриа свири на електрическо пиано, всички в състава поддържат енергичен, напорист бийт. Лидерът очевидно вече заиграва с рокмузиката, но и двата албума не постигат очаквания и тъй желан комерсиален успех. Той вече чувства, че започва да губи позициите си на новатор в търсенето на непознати музикални пътища, което е неприемливо и накърнява неговото високо самолюбие.
Изправен на кръстопът, Майлс получава подкрепа от най-неочаквана посока – Клайв Дейвис, шефът на фирмата Columbia, най-настойчиво го съветва и убеждава да се обърне към рокмузиката. Това е същият този Клайв Дейвис, който направи Уитни Хюстън поп-икона. Майлс приема идеята му и още в следващия албум – “In a Silent Way” (1969) – включва редица електронни инструменти, а освен това привлича и китариста Джон Маклафлин, чието име до момента се свързва само с рокмузиката. Но и този експеримент (или компромис, ако погледнем от друга гледна точка) се оказва комерсиално несполучлив. Майлс Дейвис продължава упорито в преследването на успеха и предчувствията не го лъжат. През 1970 г. записва знаменития двоен албум “Bitches’ Brew”, в който включва пълен набор електронни инструменти и отдава дължимото на рок-музиката. Целта е постигната: само през първата година са продадени половин милион копия от албума, а Майлс отново се изкачва на върха на постигания вече от него звезден статут. Новото музикално направление получава името jazz rock, а малко по-късно – fusion.
Днес вече е трудно да се установи кой точно създава онази сплав, която наричаме jazz rock. Още от 1967 г. не липсват опити в тази посока. Вибрафонистът Гари Бъртън, китаристът Лари Кориъл, флейтистът Джеръми Стейг (но и флейтистът Симеон Щерев с рокгрупата “Сребърните гривни” през 1968 година!), английската група “Soft Machine” правят изолирани опити в тази посока. Барабанистът Били Кобъм по-късно заявява, че групата “Dreams”, в която той свири заедно с братята Ранди и Майкъл Брекър, изпълнява jazz rock от 1969 г., т.е. преди “Bitches’ Brew” на Майлс и компания. С напредване на времето тези претенции и спорове стават все по-излишни, защото самата епоха предполага подобна интеграция. Млади музиканти, пробвали се в рока и ограничени от неговите възможностги, се обръщат към джаза. На свой ред джазмените, в желанието си да привлекат по-широка аудитория, са принудени да включат в своя арсенал елементи от рока. Друг е въпросът, че по-старите джазови музиканти и техните фенове продължават да не приемат новото направление, смятайки го за неприличен компромис с изкованата вече идиоматика на джазовото изкуство.
Майлс Дейвис, длъжни сме да отбележим и признаем, е необикновена личност – силна, харизматична, увличаща. Той притежава способността да открива талантливи млади музиканти, да ги привлече за съвместна работи и да ги ръководи перфектно. Всеки път, когато новите течения в джаза са на път да напуснат слънчевата и да се преместят в сенчестата страна, той неизменно намира начини, чрез които да се удържи на авансцената и да фокусира вниманието. В това отношение за единствен негов съперник може да се приеме Джон Колтрейн, но неговият активен творчески живот се побира само в едно десетилетие – от 1957 до 1967 г., – прекъснато от ранната му смърт. При Майлс периодът на гениално творчество обхваща цели трийсет години с доловимо ехо и в днешния ден. Влиянието му като музикант все още е трудно да бъде обхванато изцяло дори 21 г. след неговата кончина. Въпреки всичко тук и там, но главно в САЩ, по нещо е направено. Така например джазовият изследовател от Ню Йорк Джеймс Линкълн Колиър (двукратно посещавал България през 1985 и 2005 г.) е на мнение, че Майлс, за разлика от други видни джазмени, никога не е бил изключителен импровизатор – факт, който го отличава от Луис Армстронг, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи или Джон Колтрейн. Неговите мелодични линии често се разпадат на фрагменти и не им достига цялост. Той придава на тромпета си интересен тембър, но навика му да не притиска до край клапите и получените по този начин “скулести интонации” често пъти дразнят завършените тромпетисти. Свиренето му е лишено от изобретателността на Чарли Паркър и Бикс Бейдербеке, от драматизма на Луис Армстронг и елегантността на Дюк Елингтън. Величието на Майлс е в способността да превърне недостатъците си в качество и това го прави ярък и запомнящ се изпълнител.
Тук навлизаме в много хлъзгавата територия на прибързани и фрагментарни изводи. Авторитетните критици и изследователи на американския джаз все още спорят в оценките си за Майлс. Но не можем да не поставим акцент върху истината, която се споделя единодушно и от всички тях, а тя е, че Майлс Дейвис е гениален популяризатор на нови идеи. Несъмнена е заслугата му за това, че съумява да открие най-перспективното направление сред множеството други предложения, да го обогати със своя личен принос и да го предложи на публиката. Точно тази негова способност му позволява не един и два пъти да насочи развитието на джазовото изкуство в ново направление и затова сме длъжни да му отдадем нужната почит и голямо уважение. А музиката, създадена и изсвирена от него и талантливите му съмишленици, продължава да бъде все така вълнуваща и днес, когато джазът отново е на кръстопът, на който все още не се е появила фигура като Майлс Дейвис, която да избере новата посока и да поведе джаза по нея.