Любомъдрие Николай Милчев: Добра е неподозираната поезия, която си повтаряш.

Брой № 2 (60) / април 2021, Рехабилитация след КОВИД-19

Никола Иванов разговаря с поета Николай Милчев

 

 

Николай Милчев – роден е на 1.02.1958 г. в Плевен. Завършва българска филология във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Водил е предаването „Поетична сряда” в Телевизия 2001. Бил е заместник-главен редактор на в. ”Средношколско знаме”. Работи в системата на образованието, в момента е учител по български език и литература в 105 СОУ „Атанас Далчев” в София.

Автор е на десетина поетични книги, между които „Лирика”, „Случайно и определено”, „Бяла залисия”, „Изневиделица”, „Пейзажи с Лолита”, „Очи широколистни”, „Мокра светлина”, „Тънък дъжд” и други.

Носител е на националната литературна награда за студентско творчество, наградата „Николай Хрелков”, наградата на СБП за детско-юношеска поезия, националната награда „Петя Караколева”, наградата Девин, лауреат е на конкурса „Златен ланец” на в. „Труд“ за поезия и други.

Негови стихове са превеждани на руски, английски, немски и унгарски.

 

 

 

От кога пишеш?

 

Пиша отпреди да мога да пиша. Искам да кажа, че мисля така още преди да ходя на училище. И когато за пръв път като влага, тръпка и вълна в мен се надигна нещо непознато, аз накарах един мой комшия, по-голям от мен десетина години, да запише първите ми ритмизирани трепети. Винаги съм писал. Каквото и да съм правил, където и да съм работил, само онова, което се нарича поезия, ми е било в ума. Дали е било поезия, е друг въпрос.

 

 

Спомените ти от първите публикации?

 

Във вестник „Заря на комунизма“ в Ловеч, във вестник „Пулс“, „Народна младеж“, в различни списания. От първите, та чак до днешните ми публикации, появата на мои неща винаги ме е изумявала. Винаги съм разгръщал страниците с треперещи ръце и съм се вълнувал до небето. Тогава разбрах, че името Николай Милчев, изписано под публикациите, изобщо не съм аз, а някакво друго същество, което непрекъснато иска да ми се изплъзне. Но да ми се изплъзне така, че хем да го виждам, хем да не сме заедно.

 

Сега публикувам предимно във фейсбук, но това е коренно различно. Защото тук написаното го гледат всички очи. А някогашните публикации можеха да бъдат видяни от очи, които търсят точно такива думи, такива сенки и влюбвания.

 

 

А от дебютната книга?

 

Дебютната книга „Висока лоза“ беше голяма мъка. Ту излиза, ту не излиза, ту тръгва, ту трябва да се поправя, но не мога да забравя как заради една дума ние с бременната ми жена пътувахме от Ловеч до София, за да поправим думата.

 

Сега, като чета първата си книга, виждам колко е несъвършена и колко е могла да бъде различна. Но това е положението и това са фактите. Аз рядко харесвам вчерашното си стихотворение, камо ли да харесвам първата си книга. Искам да кажа и още нещо – много е лошо, че сега почти липсват редактори, които да помагат при излизането на първи книги, и не само на първи. Това е лошо.

 

Но не е и съвсем истина, че някога редакторите помагаха много. Редактори имаше цяла камара, но истинските редактори се брояха на пръсти. Едно е да работи върху първата ти книга и да те съветва Никола Фурнаджиев, друго е Иван Стоянов от еди-къде си. Добрите редактори са като добрите поети – винаги са малко.

 

 

Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?

 

Увереност никога не съм добивал. Винаги съм се съмнявал и измъчвал от тези съмнения. По едно време – главно преди осемдесет и девета година, за мен излизаха доста положителни рецензии, после дълго време нямаше нищо, после пак се появяваха. Литературната критика, с малки изключения, също е конюнктурна. И някога имаше конюнктура, и сега има конюнктура. Но все пак човек трябва да има вяра в двама-трима души и да се осланя на тях.

 

Веднъж един известен и много добър поет най-чистосърдечно ми каза: “Ти гледай аз да ти харесвам стиховете!”

 

И е прав. Ако човек, който е талантлив и разбира, ти харесва стиховете, всичко е наред. А славата във фейсбук е мимолетна работа и неточна работа.

 

 

Очевидно си възпитан и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор, макар че пишеш и в свободна поетична форма. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?

 

Дълги години ми харесваше да пиша класически стихове. Като студент по цели нощи съм се упражнявал да пиша класически стихове. Но никога не съм гледал на себе си като на майстор на класическия стих. Исках да съм добър в поезията, а не в стиховете. Сега изпитвам огромно удоволствие да пиша бели или свободни стихове, да насищам редовете с повече обем и възможности. Утре мога да се върна пак към римата. Нито класическият стих се е изчерпал, нито свободният е убежище за поезията. Със син цвят можеш да предадеш очи на морето и море на очите. Но само при едно условие – ако си добър художник. Така е и с класическия стих – той може да те напрегне и дисциплинира, но може и да те провали, ако не обитаваш пространствата на поетическия дух. И едната, и другата крайност са по-скоро поза, отколкото същност.

 

 

Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?

 

През последните години в лириката се наблюдава всепозволеност и отсъствие на майсторство. Към това трябва да се прибави подражателство и копиране на чужди образци. И нещо друго – някогашните поети бяха заменени от преводачи. Преводачите изведнъж се самопроизведоха в ранг поети и започнаха да представят българската поезия в съответствие с модата по света. Нещо като „забравил шутът ранга свой“. Извинявам се за грубия пример.

 

А иначе бих казал, че се наблюдават не тенденции, а формализъм – да се пише с малки букви, без препинателни знаци – неща, които много-много отдавна вече са опитвани, случвали са се. И доводите на тези пишман новатори са направо смайващи – като пишели само с малки букви и без препинателни знаци, се спасявали от литературщина. Да се смее ли човек, или да плаче?

 

 

Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?

 

Съвременната българска поезия е съвременна, не знам доколко е поезия.

 

 

Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?

 

На различен етап от развитието си някои млади поети са ми правели впечатление. Елица Мавродинова например със своите сюжетни стихотворения, в които драматизмът надмогва сюжета. Васил Балев с някои свои внезапности и крайности. Сибила Алексова със своя фолклорен и надфолклорен свят.

 

 

Коя поезия е добра?

 

Която те кара да я почувстваш физически – да ти изтръпнат ръцете, да ти се замае главата. За мен добра е неподозираната поезия, поезията на детайла, на подробностите, ако щете. Поезията на копчето например за мен винаги е била по-важна от поезията на цялата дреха. Съдбата на една капка ме вълнува повече, отколкото прииждащата река. Добра е онази поезия, в която драматизмът идва от едно перце, а не от големи приказки. Показната съдбовност в поезията винаги ме е плашила. Добра е онази поезия, която си повтаряш, а не пред която коленичиш. Но кой съм аз, че да казвам коя поезия е добра?

 

 

Как при теб се „ражда“ стихотворението?

 

Като замайване. Като отнасяне на главата ми встрани. Като пробождане. И винаги като нещо конкретно и като парадокс едновременно. Поезията при мен е идвала като общуване с приятел, който звъни на вратата ти, без да те предупреждава, и с когото знаеш колко ще ти е трудно, докато разговаряш. Поезията винаги ме е плашила. Страхувал съм се, че нещо може да не стане, както трябва. И тогава какво ще правя? Всеки път ми се е искало вазата от глина или от думи да стане добре – да е шарена и да е жива, да грее и да може да проговори.

 

 

Каква е ролята на биографията при теб?

 

При мен нещата са обратни – не биографията предопределя поезията, а поезията предопределя биографията. Може да звучи самонадеяно, но поезията е моята биография. Аз така говоря и така живея.

 

 

Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?

 

От българските поети най-много съм ценял Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Асен Разцветников. Харесвам още Александър Геров, Иван Пейчев, Андрей Германов, Петър Караангов. А от световните най-високо ценя Емили Дикинсън, Марина Цветаева, Борис Пастернак.

 

 

Ти си един от съвсем редките случаи в българската литература, който се е отказал от присъдена му литературна награда. Разкажи нещо по случая, защо отказа наградата? Все пак си носител на престижни национални литературни награди. Това стимулира ли те?

 

Отказах наградата на името на Георги Братанов не защото не ценя творчеството на този автор – тъкмо обратното – ние с него бяхме повече от добри приятели и аз наистина го ценя и като поет, и като човек. Отказах наградата, защото ръководството на Съюза на българските писатели занижи дотолкова критериите, дотолкова си сложи перде на очите, че освен на себе си и на роднините си, награди не дава на никого. СБП е уникален в това отношение. Членовете на неговото ръководство получават повече награди, отколкото книги са написали, отколкото могат да понесат и да си занесат вкъщи. Една година например Председателят на СБП получи първа награда за две свои книги. Същото правят и други сдружения – независими и още по-независими писатели – карат го абсолютно през просото.

 

Да, носител съм на редица национални литературни награди и не мога да не призная, че това ме е и радвало, и стимулирало.


 

Вашият коментар