“Където няма вино, там няма и любов.”
Еврипид
„Знаеш ли какво са хората?
Знаеш ли какво е виното?
Навярно са едно и също,
защото често ги затварят,
за да ги направят по-добри.”
Николай Кънчев
Сюжетът е необятен – милиони човеци от всички раси, класи, поколения и националности са го изживявали, доизживявали и преизживявали, писали са го, дописвали и пренаписвали (всеки на своя си език) векове наред. Тази необятност на темата провокира и респектира едновременно, като творението Божие, като космоса възбужда и озадачава с еднаква сила. И аз, съзнавайки ограничеността на людските си пълномощия, пристъпвам в тази полемика с хилядолетна давност предпазливо като в минно поле – тровен от предчувствието за безсилие пред нейното величие и окрилян от предстоящото изпитание, което ще се пребори с авторските ми възможности и, като всяка борба, ще ме поприближи до собствените ми граници. А в граничните ситуации животът е най-наситен, най-много допринася за психологическото ни израстване подобен живот.
Хвърли ли само бегъл поглед върху световната културна история човек, ще установи, че с вино са написани не по-малко гениални творби, отколкото с мастило. Безбройни са древните и нови литературни и философски шедьоври, възхваляващи, най-често в ритъм и рима, виното и любовта. Възхвали, които понякога на проклятия приличат. Породен, придружен и последван от една гнетяща несподеленост, пронизал цялата същност на поета, алкохолът в строфите на Блок властва демонично над любовта – чак дотогава, докато кръчмата се превърне в биография, а любимата жена – в митично видение, действителност и недействителност се обединят шизофренично в „сънните вълни на мозъка пиян”, а развръзката разгроми без остатък и последните оцелели от призрачното крушение илюзии:
„Да, знам, крещящи там чудовища,
да, знам го, прави сте в едно:
ключът на нашите съкровища
е хвърлен в чашата с вино!”
За да се добере до този магически ключ към магическите съкровища, за да го извади наяве, поетът трябва да се гмурне дълбоко в чашата с вино, „на спирта в тайнствения плен” трябва цял-целеничък да потъне. Без изобщо да знае дали някога ще съумее (Блок така и не съумя) да изплува обратно на повърхността.
Така е не само в декадентската руска поезия – богато и пребогато на подобни гибелни химни е и родното минало. Това изобилие си има свой генезис и свой мотив, който започва с обстоятелството, че (като руския и като всеки славянски) ние сме сетивен, ама много сетивен народ. В това няма нищо лошо. Или по-точно нямаше да има, ако националната ни сетивност не ставаше за сметка на рационалността, на аналитичното ни мислене, което и исторически, и, както илюстрира ден след ден и окаяната ни социална действителност, като съвремие никакво го няма.
Митовете са хубаво нещо, но само когато допълват и обогатяват – не и когато подменят и заменят реалността. Цената на подобна подмяна е била отвеки веков довеки веков една: разминаване с щастието. Което, както и да го въртим и сучем, е в крайна сметка единствената естествена, единствената природна, единствената всеобща, единствената безспорна и непреходна цел на битието. Една висша, една върховна цел, която, ако не изхожда от реалистични предпоставки и не бъде преследвана по реалистични пътища, се превръща в своето отрицание, от щастие в нещастие се превръща. Митологията, митологизирането на битието е инструментът на тази злочеста метаморфоза.
Едно от най-древните, унаследено още от Омирова Тракия проклятие по родните земи гласи: „Да останеш без вино на трапезата!” Проклятието обаче рядко се е сбъдвало: и в националния ни бит, и в националната ни поезия – като започнем от фолклорното наследство и стигнем до наши дни – виното се е ляло обилно като кръвта и сълзите. И то е било най-често вино червено и любовно – поило с еднаква готовност и любовното щастие, и любовната мъка; и бъдещето, и спомена на любовта; и нейното наличие, и нейното отсъствие; и очарованието, и разочарованието от нея. Разочарование, което стъпка по стъпка води към една вледеняваща, към една смазваща принудителна самота. Която откриваме и в предсмъртния цикъл („Пътеки”) на Пеньо Пенев:
“Здравей, чаша! Ний пак сме сами.
От кръвта ми по-скъпо и мило,
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило.”
Самотният пияч пред самотната чаша – това е вече класика. Както е класика и виното като неотлъчен спътник на безнадеждността. Че може да бъде и неин причинител, е по-малко коментирано. Вероятно защото сме пристрастни по природа и по човешки предпочитаме виното да причинява и придружава не скърби, а радости. Но не винаги, далеч не винаги става така – нито на кръчмарската маса, нито върху белия лист. Виното може и да ускори радостта ни, но със същия успех и мъката ни да ускори може. Това го сродява с любовта, разбирана на популярно, сиреч кръчмарско, равнище. И още много, много още е общото между вино и любов.
Опиянението например. Виното невинаги значи опиянение, но същото се отнася и за любовта, която при зрелите, при изградените, при порасналите психологически индивиди е не чувство, а решение. (Както и друг път съм отбелязвал, най-новите психоаналитични изследвания последователно опровергават хилядолетните митове за любовта като участ; като предопределение; като манна небесна; като обреченост; като каприз и приумица на Фортуна, която най-малко с нашата личност и нашите предпочитания се съобразява; като реанимиран от най-консервативната еврейска традиция башерт; като неукротима и необяснима стихия на чувствата, която ни превръща в безпомощна играчка на съдбата и над която разум и воля нямат власт; като неразгадано и неразгадаемо вълшебство, като тръпка и омая, като магнетизъм и химия (че дори и алхимия!), пред чиито реакции съзнанието е безпомощно; като предначертано от звездите и спуснато ни свише, без наше участие, щастие (респективно нещастие), което не може да бъде дори само донякъде повлияно по рационален път; като благодат или проклятие – еднакво неподвластни на волята ни; като провидение (именно провидение, а не прозрение); като магия, водеща до прословутото пърхане на пеперуди в корема или тръгваща от него; като чудотворен феномен, като блажена хипноза, като естествен наркотик, който винаги ни е под ръка и който неутрализира или поражда горчивините на битието; като природна противоотрова срещу отровите на цивилизацията; като необяснима, свръхестествена, непредсказуема и неконтролируема експанзия на емоции, която дави в кипежа си мало и голямо; като орисия, която изневиделица ни сполита и която долита и отлита както и където й хрумне.
Тъкмо това утопично понятие за любовта лежи в основата на онези билета и илачи, на онези извари и отвари, за които хората хилядолетия наред са вярвали, че лекуват от любов или внушават любов и над които ние днес се надсмиваме.
Оказа се, че – в опровержение на всички изброени унаследени предубеждения, клишета и догми – зрялата, същинската любов е не чувство, а решение; че тя е не свръхестествено, а естествено явление, което не е задвижено от неведоми магически сили, а е едновременно продукт и извор на духовността ни и е доминирано от разума. Макар да включва в плътта си емоцията, любовта, казано с други думи, е не преобладаващо емоционален, а преобладаващо духовен, интелектуален процес. Това ново съзнание, това отдавна назряло предефиниране на любовта вече от десетилетия е факт за психологическата наука – само, щедро подхранвани от патетизма на поети и лирици и обилно поени от трагическо или романтично вино, сантиментите ни отказват да се примирят с „безсърдечните” дадености.)
Наложи се да уточня, ясно да дефинирам понятието си за любов, защото в този текст то е базово – както навред по широкия и пъстър свят, така и на родна земя връзката между любовта и виното не е формална и външна – непреходна, закономерна и органична е: неслучайно Дионисий (Бакхус) е в еднаква степен бог и на виното, и на сексуалните удоволствия. Една древна грузинска сентенция казва, че цветът на виното ни напомня за красивата жена.
Красотата на последната пък – бих добавил аз – ни връща към виното. Връзката, свързаността, реципрочността между двете красоти е органична. От векове, от хилядолетия вино и любов крачат неразделни, рамо до рамо по дъгата на тази земя. И не толкова във физическо съседство, а преди всичко защото са еднородни, сродени, ортаци в стопанисването на нашите изтерзани и немощни души. И любовта, и виното са облагородяващи, когато са разумни, когато личността господства над тях, а не те – над личността. Единството им продължава и в техните екстремни форми – и доведени до крайност, любовта и виното запазват общото помежду си: те са асоциални.
В “Както ви се харесва” Шекспир пише, че разтърсващата любов изхвърля любещия извън границите на обществото. Не става ли така и с алкохолиците? (Въпросът дали това е любов или безумна, заробваща и опропастяваща страст, която е не по-малко губителна от алкохолизма, ще поставим по-долу.)
В най-известната любовна трагедия на всички времена четем, че тъй като е сляпа, любовта търси тъмнината да я скрива. Така става и с пристрастяването към виното – и алкохоликът избягва чуждото внимание. Като онзи алкохолизиран провинциален художник на Иван Радоев, „един от ония/ дето нощем сами се затварят и пиянстват само ракия”. Не ще и дума: себезатварянето е типология. Но наистина ли любов и слепота са синоними? В нейния тривиален, клиширан (и затова недостоверен, измамен) вариант, който току що обсъдихме, любовта наистина заслепява, но зрялата, същинската любов е всичко друго освен емоционален взрив, тя включва цялата, целокупната ни личност – както нейната сетивност, така и нейната рационалност.
При това, за ужас на всички лирици и романтици, – под доминантата на рационалността. Такава любов, която е достъпна само за еволюиралите, за порасналите психологически, за себеосъзнатите личности, не притъпява, а витализира и възражда възприятията, повишава и изискванията към любимия човек, и себевзискателността, изостря слуха и окото за детайла. Така че не слепотата – мъдростта е нейната качествена характеристика. Такава любов е рядко изключение – като всичко истинско, и тя трябва да бъде разграничавана и опазвана от многобройните й епигони. Иначе не би могло и да бъде: любов – писа преди векове един гениален изследовател на проблема – ние свикнахме да наричаме връзки, отношения и изживявания, които имат толкова общо с любовта, колкото плащът и шпагата – с историческата съдба на Венеция.
Най-вече любовните отношения трябва да протичат под знака на основоположната максима, според която човекът е мярка на всички неща. А най-рядко към любовта я отнася модерният човек. В “Ромео и Жулиета” четем:
“Любов със мярка е любов безкрайна.
Несдържаната страст е най-нетрайна.”
И най-пагубна. Тъкмо защото е страст, а не любов. Не само в „Ромео и Жулиета” – и в „Дванадесета нощ”, и в други свои пиеси, и в стиховете си най-великият драматург на всички времена противопоставя любовта на страстта, градивното творческо начало на горящата, изгаряща и изпепеляваща емоционалност противопоставя. Любовта, както споменах, е не чувство (още по-малко емоция), а смисъл – преди всичко смисълът е родов белег на любовта.
Това съзнание ще ни доведе до кардиналния извод, че, за разлика от влюбването, любовта служи не на обезумяването, а на очовечаването, на духовната ни еволюция. Онзи, който гледа на любовта като на бягство от реалността, онзи, който противопоставя любов на реалност, бърка понятията: истинската любов не само е съвместима с реалността – тя изхожда от реалността и се влива обратно в нея. Дори само поради факта, че границите на реалността са граници и на живота – онтологически погледнато, нереален живот няма, нереална е само смъртта. Да ни поведе към висините любовта може само тогава, когато, не е загубила онова, което психоанализата нарича заземяване, сиреч връзка с живота, с действителността. Загуби ли го веднъж, нейният летеж се превръща в пропадане.
Тъкмо затова Сафо предупреждава: „Любовта, която дава криле, ме погуби напълно”. От което пък следва, че окрилянето е измамно – иначе не би било реално пропадането. Просто човек има нужда както от криле, така и от корени – в съчетаването, в обединяването и хармонизирането на двете потребности се крие ключът към щастието..
Колкото и невероятно да звучи, към смисъла може да ни поведе и виното. И да ни доведе до него може. Както и да ни отведе, да ни изведе от него, да ни отдалечи от смисъла на път към безсмислието. За разлика от любовта, която като духовно изживяване притежава себесмисъл, само по себе си виното не може нито да ни внуши, нито да ни отнеме смисъла. С негово съдействие обаче можем както да осмислим, така и да обезсмислим битието. Докато истинската любов е винаги и всякога конструктивна, виното явно съдържа една скрита универсалност: то може да бъде както конструктивно, така и деструктивно – зависи от интерпретатора. „Сатирикон” препоръчва виното като алтернатива на парадоксалността, на абсурда и непредсказуемостта на битието със строфите:
„Както не чакаш, излиза наопаки всичко
и през главата ни всичко съдбата заплита.
Давай ни виното, робе, щом е така!”
Окачествявайки виното като „огледало на хората“ (всъщност такова огледало е според Юнг и любовта), Алкивиад, който няма равен на себе си както в пороците, така и в добродетелите, уточнява: “Виното, любимо дете, също правда се нарича”. И античният поет Алкей нарича в „Откъси” виното огледало на човека. Подкрепя го Есхил, уверен, че „в огледалото се оглежда тялото, а във виното – душата”. Сиреч и според циника Алкивиад, и според лирика Алкей, и според драматурга Есхил виното разкрива човека (или по-точно човек се себеразкрива чрез виното) такъв, какъвто е във вътрешната си същност. Притъпявайки многото цензори на съзнанието, виното изважда наяве скрития, вътрешния човек в цялото му многообразие, възстановявайки по този начин единството и цялостността на личността, овеществявайки библейската препоръка, според която опаковата страна трябва да бъде равна на лицевата.
Тъкмо това са имали предвид латинците, твърдейки, че във виното е истината. Във “Вино, от което се изтрезнява” Бранислав Нушич разказва как едно случайно напиване на иначе странящия от алкохола лирически герой преобръща неговия свят. Но не с главата, а с краката надолу – възстановява автентичността на нещата. Чаша след чаша виното в този трагикомичен сюжет разкрива пред потърпевшия и гнилостта на брака му, и оптическата измама на лековерния му идеализъм, и дългогодишните заблуди, в които е затънал като в тресавище, и предателството на най-близките му хора, и дискретните измами на съпругата му.
След като виното ни демаскира, себеразкрива ни такива, каквито сме в дълбоката си, скрита не само за другите, а често и за нас самите, вътрешна същност, наяве излиза друг един съществен въпрос: Може ли виното не само да изяви, а и да преобрази, да деформира и изврати (или да облагороди) същността ни, да ни направи други, различни от това, което сме? Едва ли. Редовното пиене може да се превърне (може обаче и да не се превърне, въпреки редовността си – зависи от индивидуалните психически предпоставки) в зависимост и тази зависимост може да ни парализира тотално, може дори да ни убие – както физически, така и психически.
Смея да твърдя обаче, че и себепогубвайки се, ще съхраним идентичността си. Аз не вярвам на онези съпруги, които със сълзи на очи са ми разказвали колко добри и благородни са мъжете им, когато са трезви и какви зверове стават, като се напият. Че изглежда така, не ще и дума, но не ще и дума, че така само изглежда. Алкохолът не може да вкара, да влее отвън в тебе нито добродетели, нито пороци – той може само да отключи, да извади, да изкара наяве онези качества, които ти носиш, често без дори да подозираш това, латентно в себе си и които не са се реализирали поради надмощието на външни цензори, на цензорите на съзнанието.
Алкохолът просто пробива броните на делника, в които сме опаковани, троши обществените бариери, които регламентират поведението ни на трезвеници. Проклинайки чревоугодничеството, към което причислява и алкохола, един догматичен светец дава следния пример: Пияният младеж влиза в спалнята на родителите си, където заварва майка си. С помътено от алкохола съзнание не я разпознава и тръгва да я обладава. Баща му хуква да защитава съпругата си от набезите на сина, но пияният син го убива. Така според фундаменталния светец една нищо и никаква на пръв поглед алкохолна наслада води до тежки, до най-тежките библейски грехове: насилие, кръвосмешение, отецеубийство.
Във виното, видите ли, е не истината, а злото. Дори да е достоверен, примерът според мене е неубедителен. Аз не мога да повярвам, че чрез въздействието на алкохола един добър и нравствен човек само за часове ще се превърне в злодей, че виното ще прогони от душата му добротата и благородството и ще я напълни с пороци и злини – никой сериозен психоаналитик няма да повярва в тази трансформация. И аз съм се напивал неведнъж до умопомрачение в родната си къща, но нито съм задявал майка си, нито съм убивал баща си – само съм рецитирал Есенин и съм пял на глас, по-висок от допустимото, „Шуми Марица” – и то само защото беше забранена от идеолозите на правата вяра.
Ако не беше забранена, едва ли щях да запея този примитивен солдатски марш – щях да си потърся друг, забранен. Защото алкохолът, както споменах, помита външни забрани и руши външни регламенти. Другите, вътрешните нормативи обаче си остават непокътнати – те са по-силни от виното, а при изградените характери са по-силни и от отровата, и от смъртта дори. В известен смисъл виното наподобява граничните ситуации на Ясперс, които не променят, не преобразяват, не моделират човека, а само го разкриват себесъщ, такъв, какъвто е в дълбоката си вътрешна природа – нищо повече. Виното, с други думи, е само индикатор на характера – не и негов сътворител. Казано с езика на Алкивиад и Алкей, чаша след чаша нещата си идват на мястото.
Вярно е, че подобно отрезвяващо пиянство е изключение, но изключение, още по-рядко изключение е и истинската, одухотворената, еволюиралата любов, от която няма защо да се изтрезнява, но която ние често бъркаме с онова емоционално състояние, което модерната психоанализа нарича катексис – процес, при който човек инвестира собствена енергия в обекта на еротичното си желание. Казано с други (пък и със същите) думи, хубави, добри и благородни са ония опиянения от вино и любов, които поради своята аналогичност неусетно преливат едно в друго, за да поведат личността към една по-висока духовност, към един нов, по-съществен смисъл, към себеразкриването като висше благо.
При тях магията и трезвостта се смесват в животворна симбиоза, допълват се взаимно в името на прозрението, в тях човек не губи, а намира, открива и преоткрива себе си. (Себепогубване – за сметка на това – са припознатите като любов емоционални и органични зависимости.) Тогава с готовност ще повярваме на да Винчи, че „щастието навестява хората там, където се правят хубави вина”, а онази вълшебна песен, в която изпитото до капка вино се съчетава хармонично с топлите прегръдки на Анна и в която ние така се вживяваме, че, позабравили чуждото ù авторство, провъзгласяваме за наша родна градска класика, зазвучава на нов език.
И да се напива значи трябва да умее човек – така, както трябва да умее и да обича. Защото любовта, способността да се обича – и тук Ерих Фром е безусловно прав – нито е вродена, нито е фатум, а е изкуство, умение, талант, който, ако не бъде развит, реализиран и доживотно подхранван с нашите собствени усилия, доживотно осмислян и преосмислян попътно, ще запустее като неутъпкана пътека. Значи всичко е в наши ръце – в разгадаването и на този феномен ключ е личността, собственият опит, индивидуалната духовност, конкретният, биографичният човек. Дори когато са асоциални, и виното, и еротичната страст носят почерка на индивида, не деформират, а съхраняват спецификата и автентичността на личността, която обладават.
Тъкмо затова Катон твърди, че виновно е не виното, а пиещият. И когато извечната мъдрост на „Калила и Димна” порицава „виното с приятен дъх и красив цвят, в което обаче е разтворена смъртоносна отрова”, трябва да припомним, че, макар и реално и налично, това пагубно вино е само едно от многото вина. А всички те са побрани в една друга, по моему по-вездесъща, по-общочовешка мъдрост – току-що споменатата мъдрост на Катон: виновно е не виното, а пиещият. По същата безпогрешна логика е виновна не любовта, а обичащият.
Казаното е само част от фундаменталната теза на Юнг, че в своята най-дълбока същност конкретният човек е не просто и само специфичен, а неповторим, уникален, еднократен. Без да противоречи на неговата многоизмерност, тази му уникалност неминуемо слага своя отпечатък върху всяко негово изживяване – с или без участието на алкохола. Който под заглавието „Цар Алкохол” бе така несправедливо, така едностранчиво демонизиран и от любимия ми Джек Лондон.
Малко са литераторите и философите, надвили темата – много са надвитите от нея. За мене няма съмнение, че най-прозорливи, най-компетентни и най-достоверни психологически са интерпретациите на Шекспир. Неговите комедии и драми са озвучени от тостовете на верни и неверни брачни и извънбрачни партньори, мамещи и мамени сенатори, чиито дни са грешни, а пиенето им – страшно, които, както чистосърдечно призна Енобарб в „Антоний и Клеопатра”, денем спят в умопомрачение, а нощем пият за облекчение. Доколкото феноменът е многолик, и отношението на Шекспир към него е нюансирано. Тъкмо затова над цялата противоречивост, над всички възторзи, присъди и иронии доминира като че ли идеята на Яго, че „доброто вино е като добър другар, ако го ползваш с мярка”. Проследявайки „Пътешествието на Хенри Клинкер”, в същия градивен дух авантюристичният белетрист Тобаяс Смолет установи, че „в приятно общество няма лошо вино”. Това общество са, разбира се, и нашите приятели и сътрапезници, но това общество сме си преди всичко ние самите – на себе си приятели и събеседници на себе си.
Библията фаворизира виното като един от светите дарове. Фактът, че християнското духовно наследство ритуализира виното наред с хляба и водата, че тъкмо чрез виното се влива в нас светото причастие, говори красноречиво за неговия статут. Още в предхристовата, в античната епоха обаче на виното се е гледало като питателна и незаменима храна за духа и тялото, виното неотлъчно е придружавало най-значимите културни и обществени форуми и диспути, заемайки своето достойно място и в церемониала, и в бита, и в най-ранната поезия – дори родоначалните строфи на Омир са напоени с неговото благородство. Днес ние, съвременниците, които, за разлика от нашите далечни предци, имаме привилегията да погледнем ретроспективно на генезиса, не можем и да си представим цивилизацията без участието на виното – както не можем да си я представим и без Христос и Гутенберг.
И нацията ни е немислима без виното. Показателно е обстоятелството, че тъкмо народите, които най-много, най-ненаситно пият, между които рамо до рамо с братята славяни в първата фаланга е и нашего брата, имат не само най-възторжените песни и притчи в прослава на виното, а и най-много проклятия срещу виното. От което пък се налага изводът, че благата и пороците на чашата вървят редом. Докато това звучи еднакво утешително и безутешно, фактът, че като разумни същества ние, хората, разполагаме със свободна воля, е обнадеждаващ. Ако, което рядко се случва, се възползваме от нея, ако умът доминира над безумието, всеки от нас ще съумее така да се наслади (не само физически) на благата, че да избегне (или поне да ограничи) пороците.
След като Спасителят успя хармонично да съчетае любов и вино в нелекия си път, защо да не го направим и ние, спасените? Вероятно защото не сме Христос – и дори христосовци не сме. Особено в нашите прагматични, технократични времена, които ден след ден се насилват да изхвърлят Богочовека от плътта си. Това налага по-често да се връщаме към споменатото уверение на Еврипид, че там, където няма вино, няма и любов. Докато ненавистта може да господства над битието и с, и без вино, но виното при всички случаи я изявява по-отчетливо. За да стигне до тази оптимистична равносметка обаче, човек трябва да погледне на нещата нюансирано, а откакто свят светува българинът все крайностите предпочита – не и нюансите. Напуснал земния бит и попаднал в отвъдното, един живописен герой на Елин Пелин предпочете кръчмите на ада пред безалкохолието на рая. Верен на споменатите крайности е и един от най-бохемските ни поети – Кирил Христов. Превърнал се в девиз на цяло едно поколение, декларативният патос на ексцентричния лирик
“Пиян съм аз от мойте младини –
жени и вино, вино и жени!”
звучи като че ли по-скоро като предизвикателство и закана към съдбата, отколкото като наслада. Крайностите, крайностите са наше национално местожителство – колкото по-небалансирани, колкото по-неуравновесени, колкото по-поляризирани и изявени, толкова по-национални, по-български и родни. Не само по страниците на художествената ни (пък и недотам художествена) литература – и в окаяния ни бит се трошат чаши и челюсти: я от мимолетна радост, я от нестихваща ярост, но опустошението почти винаги е налице.
“Налейте да пия и руша!” – призовава една любима на всяко българско сърце стара градска песен (писана при това от жена!), която е безнадеждно далеч и от животворното вино на Бърнс, и от горещата целувка на Анна. Точно толкова далеч, колкото и опустошителната любов (всъщност не дори псевдолюбов, а откровена антилюбов) на така патетично идеализираната векове наред от старо и младо фолклорна мома Калина, която, за да се добере до желания мъж, е готова не само да мине през вода и огън, а и, превърнала се в смъртоносна болест, да отрови съпругата му. И (представете си само!) всичко това – все в името на любовта, все с любовта воглаве. Друг анонимен народен певец ридае неутешимо:
„Три години стана
откак ме захвана
люто да ме мъчи
твоята любов!”
Така най-светлото, най-жизнерадостното, най-плодотворното изживяване влиза в ролята на наш личен, на наш персонален, на наш интимен инквизитор. Не само народният гений – и гениалният певец на любовта Сергей Есенин споделя това садомазохистично виждане. С кървящия спомен за една покварена красавица в сърцето той отсъжда:
„Я не знал, что любовь – зараза,
Я не знал, что любовь – чума.”
С тази чумосана любов в гнетящия спомен броени години след цитираното стихотворение поетът си прерязва вените. Една любов, която носи злодеяние и смърт и в която аз никога няма да повярвам. Дори само защото любовта е градивна, а не рушителна сила, присъща е единствено на живота – не и на смъртта: неслучайно, бидейки богиня на любовта, Афродита е богиня и на живота и плодородието. А друга една нашенска песен призовава в познатия ни човекофобен дух: „Земи огин, запали ме, направи ме пепел!”
Трета пък назовава любовта огън, който прераства не в топлина и светлина, а в опустошителен пожар. Опожаряването и изпепеляването е отново в служба на любовта. Докато истинското, собственото име на тази възпявана от болни мозъци, некрофили, мазохисти и прочие емоционални екстремисти сляпа страст, която вещае разруха и смърт, е не любов, а ненавист – далеч по-естествено е по човешки да живееш за любовта, отколкото по нашенски да умираш и да убиваш за нея.
В едно игриво стихотворение Гьоте споделя как, пишейки на любимата, перото трепери в ръката му. Трепетът на поета е съвсем, съвсем различен от трепета, с който алкохоликът хваща чашата. Точно така, както лиричното вълнение се различава от сляпата, заробваща зависимост, наричана от нас по недоглеждане любов. За разлика от алкохолизма, любовта е не зависимост, а независимост, избор, съзнателна стъпка към другия, собствен изказ на най-висшето благо, с което Първосъздателят ни е дарил: осъзнатата свободна воля. Не само перото на Гьоте потрепва – и речта му заеква, когато говори за любовта. Но и заекването на поета е различно от брътвежите на махленския пияница. Няма що: да обича безумно, както и безумно да пие, може само човекът без ум. Умният човек обича и пие умно.
“Не си по-хубава от виното,
което бавно пием в здрача,
защото няма то очи, които
лъжат и когато плачат.”
Много, неочаквано много ще научим, ако разгадаем тези строфи на Славчо Чернишев. Те ни подсказват, че когато владеят човека, когато господстват над него, любовта (или по-скоро някой от нейните многобройни епигони) и виното са истински демони. Една удавена в лъжи и последвана от сляп запой (псевдо)любов е гаранция за трайно нещастие. Но онова, което строфите не подсказват и което даровитият поет вероятно не е и подозирал, е не по-малко важно: Овладее ли обаче човек любовта и виното, подчини ли ги веднъж на личността си, те се превръщат в негови добродетели, всеки от които (а още по-често и двете заедно) го водят към неземни блаженства.
Тъй като любовта и виното са достъпни за всяка зряла възраст, усвои ли човек трудното изкуство да си стане съответен и да заживее пълноценно, те могат да се превърнат в негови доживотни пътеводители – и потегляйки към отвъдното, всеки от нас може да ги съхрани като свои предани спътници. Колкото до сладникаво разплаканите женски очи от цитирания куплет, не се трогвайте без време – те едва ли плачат от любов. Любовта е преди всичко процес духовен, докато сантименталността, както установи геният на Юнг, не е нищо друго, освен надстройка на жестокостта. Пък и психоанализата знае отлично, че от диагноза се плаче не по-рядко, отколкото от мъка.
Прекланям се дълбоко пред Хораций, който, рамо до рамо с много други римски поети и свои съвременници, цял-целеничък е в плен на хедонистичния възглед за любовта, идеализирайки и обезсмъртявайки в одите си плътската наслада и еротичните качества на любимите си Левкония, Диана, Хлорида, Венера, Глицерия, Клеопатра – все придружавани неотлъчно от чашата… По примера на античните поети Хораций декларира, че са му необходими само три неща: „нощ, любов и вино”. Той откровено препоръчва на жените да мамят съпрузите си, които пък са длъжни да им се отблагодарят, като вярват на лъжите им. Неговите съвети към читателя да не пренебрегва нито виното, нито любовта омайват, за мене обаче няма съмнение, че не лъжата и измамата са същинското име на любовта.
Със същата увереност мога да заявя, че насладата е пълноценна само тогава, когато е не само физиологическа – само тогава допринася тя за очовечаването ни. Което пък ще рече, че ни поприближава кое-що до Твореца. Но дори когато не напусне физическата ни сетивност на път към високите серии, същата наслада има едно изключително нравствено преимущество: тя е несъвместима със злото, превръща се в негово естествено противодействие. Физиологическата наслада е пасивно противодействие на злото, духовната му противодейства съзнателно и активно, но там, където хората се наслаждават с пълни чаши и открито сърце, злото е по правило в изгнание. Не е ли показателно обстоятелството, че идеологизираните, доктринерските общества и общности, като комунизмът, нацизмът или религиозният (пък и всеки друг – дори и християнският) фундаментализъм, са по своята природа антихедонистични, алергични, болезнено нетърпими към удоволствието? Тоталитаристите отляво и отдясно, апаратчиците, доктринерите са еднакво чужди и на любовта, и на виното.
Химлер с гордост заявява, че предпочита да отиде на война, отколкото да легне с жена. Той и го прави – в името на злото. Такава е логиката на всички отявлени, на всички екзалтирани идеолози – дори голият секс за тях е не удоволствие, а само удовлетворение, властови механизъм. Тяхно верую са аскетизмът, назиданието, сектантството, спартанщината. Колкото по-праволинейно, колкото по-противочовешко, колкото по-ригидно и несъобразено с противоречивата и непоследователна човешка природа е едно обществено устройство, толкова по-дискриминирана е в неговия организъм насладата. Тъкмо затова една древна мъдрост съветва да се пазим от хора, които не пият. В „Юлия или Новата Елоиза” Жан-Жак Русо споделя: „Всякога съм забелязвал, че фалшивите хора са трезвеници и че зад пълното въздържание на масите нерядко се крият лицемерие и притворство.”
А лицемерието и притворството са качества, присъщи най-вече на обществените демагози. Лично за мене е трудно да реша дали прекомерно пиещият е по-опасен от изобщо непиещия, или е обратно. По всичко личи, че преценката може да бъде само конкретна, персонална. Дори когато не са го разбирали съвсем, и древните, и новите деспоти интуитивно са долавяли, че насладата е смъртен враг на деспотизма. Враг опасен и в крайна сметка непобедим. Защото докато идеологемите са налагани чрез ведомствено насилие и чрез ведомствено насилие са отстоявани и поддържани, насладата е закономерно присъща на човешката природа, вродена, свойствена на всеки от нас – тя няма защо да бъде внедрявана и бранена по институционален път.
Не изтребителните оръжия, не апаратът за насилие, не институциите, колкото и ефективни да са те – човешката природа, нейната непоследователност и непредсказуемост е най-сериозната заплаха за всяка диктаторска система. Оказва се, че слабата ни и податлива на порока людска същност е велика сила – неизменно и винаги тя е крайният победител в извечния двубой с екстремизма. А нейно най-могъщо оръжие е насладата. Поен от виното и подхранван от любовта, стремежът към тази наслада винаги е надделявал исторически – ни средновековната инквизиция, ни нацизъм, ни сталинизъм успяха да му устоят дългосрочно. Няма да му устои и мюсюлманският фундаментализъм, няма да спечели и той битката с виното и любовта – особено ако се обединят в името на живота.
Така че не ЦРУ и не Мосад (колкото и могъщи да са тези така нужни и тачени от всеки цивилизован съвременник организации) – свещеният съюз на любовта и виното е моята главна надежда в кървавата битка с Алкайда. Неслучайно нейните бойци са до един фанатизирани аскети – по същата неумолима логика, по която още преди стотина години първата работа на комунистическата ни партия беше да завладее и инфилтрира самодейните въздържателски сдружения по градове и паланки, да допълни тяхната стерилност със стерилността на собствената си идеология. Така подходи и националсоциалистическата доктрина – както в Германия, така и в попълзновенията си на родна земя, доколкото бяхме съюзници на хитлеризма.
Градската ни бохема – за сметка на това – си остана природно имунизирана срещу ретроградните й тези, недостъпна за некрофилното й кредо. Ето защо ролята на аскетизма като източник на добродетели е съмнителна. Докато презрително наричаният от правоверните комунисти „буржоазен” хедонизъм угаси пламъка на екзалтацията, подкопа идейните устои на съветската империя, преобрази автентичния апаратчик в дребен буржоа, а фанатика – в циник и така допринесе в крайна сметка за сриването на режима, най-фанатизираните, най-доктринираните деспоти на всички епохи са били врагове както на телесната, така и на духовната наслада. Хитлер е бил пуритан, на когото са били чужди и гастрономическите, и еротичните удоволствия.
И Хитлер като Христос не е женен институционално – и двамата са женени метафорично: Христос – за светостта, Хитлер – за националсоциалистическата кауза. Бракосъчетанието на Христос одухотвори и облагороди човечеството – бракосъчетанието на Хитлер го обездухотвори и варваризира. Езичникът Хитлер се свързва с Ева Браун, само за да я изтръгне от живота и да я вземе със себе си в пожеланата смърт – Исус се сроди органично със светостта в името на Сътворението и на безсмъртния живот. Все едно дали е религиозно или политически мотивиран, аскетичният мироглед изхожда от несъвместимостта на душата и тялото, счита духа за чист, а тялото – за нечисто. Това противопоставяне обаче е противоестествено, чуждо, враждебно на живота.
Съчетаването, съвместяването на духовното и физическото начало е конструктивната алтернатива, която открай време битието противопоставя на пуританството. Неслучайно и Първосъздателят е съчетал и съвместил, обединил е в Своето най-висше творение физика и метафизика. Изхождайки от зловещия комунистически опит, Асен Игнатов защитава благотворната роля на хедонизма с ненадминат психологически усет: „Хедонистичният начин на живот отслабва агресивността, войнствения дух на комунизма. Атмосферата на забавления и наслада е непоносима за стария строг фанатик – това не е неговата атмосфера. Суровите и кръвожадни проповедници на якобинските добродетели са едно, а обичащите жени и вино господари на директорията – съвсем друго.
Краят на терора дойде с новото начало на хедонистичната житейска нагласа.” И още: „Триумфът на хедонизма в къснокомунистическото общество свидетелства за това, че върхушката в комунистическия свят вече не е готова на смърт и страдание.” Няма що: ролята на насладата като противодействие на смъртта и мъченичеството е незаменима. Това противодействие доведе с времето до фашизиране на геронтологиралия комунизъм, а впоследствие – и до неговата гибел. Само по себе си фашизирането на комунизма е стъпка към неговото деидеологизиране, а дългият процес на деидеологизиране имплицира ролята на хедонизма в него – колкото по-малко е идеологическото в едно общество, толкова повече простор се разкрива за човешкото в него. Разложението на комунистическия деспотизъм започна пред очите ни, когато старите пуритани от партийната върхушка откриха сладостите на живота – всички онези дребнобуржоазни наслади, които грабнаха сетивата им и ги отклониха от великите идейни цели.
На всички древни и на всички днешни антихедонистични доктринери и доктрини се изкушавам да припомня горещата препоръка, която гениалният Тарковски дава в „Ерос на светостта”: „Единственото, което може да ни спаси, това е една нова ерес, която може да пренебрегне всякакви идеологически институции на нашия нещастен варварски свят.” Почти век преди него лорд Хенри от „Портретът на Дориан Грей” формулира алтернативата още по-отчетливо: „Търсете все нови и нови усещания! Не се страхувайте от нищо! Нов хедонизъм – ето какво е нужно на нашето време!”
Не само на времето на Андрей Тарковски и на Оскар Уайлд е нужен нов хедонизъм – още по-нужен е той и на днешното ни време, и на всички настоящи и предстоящи времена. Ако догматизмът на близкото минало дискриминираше този животворен хедонизъм, надеждата, че светският дух на настоящето ще го реабилитира, набира сили. А открием ли го и последваме ли го веднъж, новият хедонизъм закономерно ще ни отведе до една нова съзерцателност.
Миротворната роля на виното и любовта не е от вчера – и то в световен, в общочовешки мащаб. Една безсмъртна еврейска наздравица призовава да се напием така, че да забравим враговете си. Средновековни хроники пък разказват как, тръгнали да подчиняват на имперските си апетити нови земи и народи, походите на завоевателните армии стигат само до първите винарски изби. Където (най-често в компанията на местни хубавици) засядат воглаве с пълководците си и отсрочват войната, която глътка след глътка и наслада след наслада така и не се състоява.
Безброй нашествия и робства са предотвратени по този благороден начин, хиляди човешки животи са спасени. Най-яростните, най-фанатизираните агресори повеждат армиите си, заобикаляйки винарските региони – виното е естествен враг на колониализма и властолюбието, на жестокостта и насилието. Както и да преценяваме и оценяваме тази древна практика, не ще и дума, че да проливаш вино е несравнимо по-хуманно, отколкото кръв да проливаш. Потомците се оказаха признателни към наследството на предците: и днешните винопроизводители се кълнат с мъдростта на старите винари да ценят и пазят лозата като човешкия живот и да не злоупотребяват с виното, да не го използват за нечисти цели.
Иронията тук е неуместна – става дума за едно много сериозно, за едно принципно отношение: обстоятелството, че веднага след освобождението, още преди да се гласува конституцията на младата ни държава, през 1879 г. се приема официално „Временен устав за сбор от питията на Княжество България”, говори за сериозността на начинанието. А че виното е съвместимо и с Бога, илюстрира факта, че от дълги векове на православните монаси се полага дневна дажба от ока (почти две днешни бутилки) вино.
Една стара като паметта човешка песен разказва как преди цяла вечност Първосъздателят, който и да е Той, изправил върха и короната на собственото си творение – човека – пред мъчително-трудната алтернатива: “вино ил жени – избирай, но полека!”. Турчинът (туй всеки знай) лекомислено избрал жената, след което горчиво съжалил, осъзнавайки непоправимата си грешка. Изводът? Той е валиден и за нас, наследниците:
“Послушайте съвета ми, момчета голобради:
вино с наслада пийте вий – жени любете млади!”
Нищо, нищичко не бих добавил към мъдростта на цитираната поука. Само бих разширил обхвата й, отнесъл я бих не само към голобрадите, а и към белобрадите – възрастта при човека е въпрос не на физическо, не на линейно време, а на себеизживяване и себеусещане. Вечно младият Найден Вълчев знае защо:
„Има недолюбени толкова момичета –
как да се простиш със младостта!”
И толкова недопито вино има! Така че няма защо да се прощаваш: и за моята зряла възраст поетът на любовта и виното е измислил утеха – цял „Благослов на живите” е сътворил в моя чест:
„Вдигнете любовната чаша кристална –
все още остава ви време.”
На път към епилога бързам да изпреваря евентуални доводи на днешни и бъдещи въздържатели и сектанти: алкохолизмът и сексуалната вманиаченост не са аргументи срещу моята теза – по-скоро аргумент в нейна защита са. И алкохолизмът, и патологичната сексуалност идват на дневен ред, обсебват личността едва след като насладата я напусне. Така погледнато, тъкмо насладата (и особено осъзнатата, одухотворената наслада) е сигурна преграда срещу всяко извращение. Не за наслада става дума в споменатите крайности, а за един или друг вид личностово разстройство, за амбиция, прерастваща в диагноза, чието място е не на трапезата и не в брачното и извънбрачно легло, а в психотерапевтичния кабинет. Ако неговите пациенти не бяха изневерили на насладата, и в пациенти нямаше да се превърнат, щяха да си останат във виталната и недеспотична власт на виното и любовта. Така, както Шели я изживява в последните строфи на едно недовършено стихотворение:
„… ту златна чаша със вино пенливо,
което шепне и във искри пламва,
магьосница докато го налива
и със целувка към любов примамва…”
В същия дух в „Химн на Пан” Шели възпява Силените – горски духове и полубогове, талантливи гадатели, виртуозни музиканти и много умни, но вечно пияни създания. Общуването между виното и любовта в стиховете на меланхоличния британски романтик е белязано от топлотата и взаимността, с която общуват и влюбените помежду си. А в любовта – казва Жулиета – колкото повече даваш, толкова повече получаваш. Не ви ли напомня тази очароваща взаимност, този безконечен кръговрат, това неизчерпаемо самовъзпроизвеждане Божието дело? Виното в чашата на мъдреца и любовта в неговата власт имат нещо общо: те ни приобщават към космоса, към необятното, към Първосъзданието.
Или, казано с други думи, побратимяват ни със самите нас, въдворяват животворна хармония между бит и битие, между невидимия ни вътрешен и видимия външен аз. Докато алкохолизмът, за сметка на това, ни отчуждава от Бога и света. Това деструктивно отчуждение е въплътено блестящо в образа на един литературен герой, който, отвратен и от кариерата, и от съчовеците си, и от собствената си съдба, всяка сутрин влиза мухлясал в гвардейското казино и запретва ръкави „да умножи с празни бутилки празнотата на ширналия се пред него още толкова дълъг ден”. Тази убедителна илюстрация на контрапродуктивно, на деструктивно отношение към виното нашепва друг един, непоставен още от нас, но твърде съществен въпрос: След като и любовта, и виното са по-често криворазбирани, отколкото разбирани, къде е границата в изживяването на тези две фундаментални блага, доколко трябва и доколко не трябва човек да им се отдава?
Въпросът има конкретно практическо значение. Като всеки човек, и аз не мога да изляза от кожата си, но мога да споделя своя собствен, своя личен отговор, отговора, до който съм стигнал след дългогодишния си богат опит: Човек трябва да спре и да се замисли в момента, в който почувства, че не знае на кого повече да вярва: на изпитото вино и на изживяната страст, или на сетивата си. Подобно двоумение е в моите очи сигурен знак, че е назряло едно преосмисляне, ако не на пътя, то поне на ситуацията. Тогава аз преустановявам ласката и глътката и си казвам като Остап Бендер: „Опоментай се, пане!” Или поне се опитвам да го направя. Опитвам се, казано на църковен, на православен език, със сетни сили да получа вразумение овреме.
Признавам, че невинаги ми се удава: духът е силен, но плътта е слаба. Не успея ли да го сторя, поддам ли се като Оскар Уайлд прекомерно на изкушението в малките часове, в големите се себененавиждам. И зова – безпомощен и зъл – като Есенин: „Удержи меня, мое презрение!” А помощ не иде отнийде. Просто няма как и откъде. Не дойде ли в такъв граничен час помощта отвътре, отвън пък съвсем няма да дойде. И тресавището става непроходимо. Защото в житейския път смисълът трябва да ни води, а не краката. Те трябва само да следват водачеството на смисъла – от този свят, та чак до онзи. И ако с тези си думи заприличам в очите на читатели и приятели на педантичен сухар, искам да уверя, че (отново и отново) само така изглежда.
Трудно ми е да преценя, не мога да преброя дали съм осъмвал по-често над ръкописите или над чашата – обикновено рамо до рамо с някоя случайно или неслучайно осъмнала с мене жена. Бохемщината съвсем не ми е чужда, не ми е чужда и самоцелната наслада – алкохолна или еротична. Предпочитам обаче другата, осмислената, допълнената от невещественото изживяване, омекотената и облагородената с благородството на смисъла наслада. И то не по морални, а по екзистенциални съображения – просто, съчетана със смисъла, а нерядко и от смисъла поведена, насладата става по-пълноценна и всестранна, повече наслада става. При което блаженството, чарът на духовното и на физическото изживяване – не императивът на морала – ме води в този ми път.
Себеоценката е най-трудната, най-колебливата, най-несигурната и неточна оценка. Така и аз не знам доколко умно съм писал досега – ще се опитам умно да приключа, макар и с една не съвсем моя, с една цитирана умност. Щом обаче от мене е цитирана, значи е и моя в някакъв, може би в най-съществения, смисъл – изживяна от мен, от моята индивидуалност обагрена. Още със заглавието на това есе си казах като Аристофан: „Бързо ми донесете стакан вино, та да напоя ума си и да кажа нещо умно”.
Стаканът вино беше наличен, той придружаваше и продължава да придружава неотлъчно настоящия текст от първата буква до епилога, а дали и умността налична беше, не зная. И понеже се докоснахме до вечността, ще завърша с една антична притча, разказана от Аристотел и препоръчваща настоящото пред предстоящото изживяване, своевременната пред отложената наслада препоръчваща: Докато Анкей садил лозе с хубавото предчувствие за неговото бъдещо вино във вкуса си, робът му го предупредил: “Много нещо може да се случи между устните и чашата.”
След време, когато отправеното предупреждение било вече забравено, а първородното грозде зреело по бушуващите млади асми, глиган нападнал изневиделица Анкей и той загинал от раните си, без да успее да опита любимото вино на любимото си лозе. Много, много и какви ли не неща могат да ни се случат между устните и чашата. Най-хубавото от тях е несъмнено любовта. С чаша в ръка я пожелавам на всички – включително и на себе си.