На Тео, чиято синовност озари
позакъснялото ми бащинство.
“Ние познаваме само цената
на нещата –
не и тяхната ценност.”
О. Уайлд
(“Ветрилото на лейди Уиндърмир”)
„Богатствата, които не са в душата ни, не ни принадлежат”
Демофил
(„Сентенции”)
Бързам, неистово бързам да изпреваря евентуални обвинения в асоциалност. Наслушах им се, нагледах им се и им се начетох през дългите години изгнание, когато вестници и списания, телевизия, радио, симулирани обществени форуми и платени клакьори на тоталитарния режим залпово ме кълняха и проклинаха като враг на народа и предател на родината, като родоотстъпник и безродственик (как така и двете едновременно, как ще предадеш рода си, след като нямаш род, не питайте формалната логика – питайте кълнящите и проклинащите), като радиодиверсант и платен агент (де да бях!) на ЦРУ, като алкохолик, ветрогон и многоженец. Съгласен съм безусловно с Йохан Песталоци, който в „Развитието на човешкия род“ стигна до извода, че в нашата цивилизация собствеността е свята, защото сме обществено интегрирани, а сме обществено интегрирани, защото собствеността е свята. Не приветствам и онази потомствена завист на роба, която жадува равенство като избавление от тежките си исторически комплекси. В едно есе писах, че свободата, която аз считам не просто и само за добродетел, а за висше благо, е многоизмерна и в своята многоизмерност включва и свободата да се печелят пари. Зачитам легитимността на тази свобода, но мое право е да не се възползвам от нея. Изпитвам като Песталоци респект пред частната собственост, но и тя не ме вълнува особено – вълнуват ме с вълнението на Демофил по-скоро богатствата, които са в душите ни, за тях съм ненаситно алчен. Съзнавам също ролята на бизнеса и търговията в общочовешкия прогрес, но не това е прогресът, който е съпричастен към моето лично щастие. Което тръгва от убедеността на Абдуллах бну ал-Мукаффа, че „да бъдеш доволен от малкото и да бъдеш умерен в желанията си, е най-голямото богатство“. А, за разлика от материалното, това богатство е достъпно за всеки. Ако някой реши, че казаното илюстрира моята асоциалност, така да бъде. Благодарен съм за частнособственическия принос в очовечаването ни, но икономиката не е за моята уста лъжица – аз предпочитам да погледна на нещата не исторически, а личностно. Което значи като поета комунист „полека, без злоба, човешки да пробвам с ей тази история“:
Преди някоя-друга година ме поканиха на чай в едно студио на националната ни телевизия. Заедно с тогава почти шестгодишния ми син ме поканиха. Аз – да поговоря кое-що за Бога и света, той – да посвири на чело. (Добре, че стана така, а не обратното.) По средата на сладките ни приказки, нейде между Бога и света, чаеводещият ме запита в какво и как възпитавам, на какво уча сина си. Ами уча го – казвам – на онова, на което и мене са ме учили родители и книги, вълнения, съдби и събития – и преди неговата, и на неговата възраст, и на всички последвали възрасти, та чак до ден днешен: че доброто сърце е по-важно от доброто образование, а доброто образование – по-важно от добрата кариера; че докато за духовните ценности е важно да ги трупаме и натрупваме в душата си, при паричните ценности най-недвусмислено ни принадлежи онова, което най-безразсъдно пропиляваме; че е хиляди пъти за предпочитане да се харчи за изживявания, а не за вещи; че най-нищожни са онези хора, за които един блестящ романист установи, че „вътрешният смисъл на живота им е равнозначен на смисъла на парите, а този смисъл е с много здрави зъби и безупречен стомах“. „Хлябът и така ми е вкусен и може би няма да ми бъде по-вкусен, когато стана губернатор“ – разсъждава Санчо Панса на път към злополучното си губернаторство. А, обръщайки се към Полоний, Хамлет го допълва по своему: „По-щедро, по-щедро, човече!“ Припомням непрекъснато на сина си, припомняйки така и на себе си, че алчността е един от седемте смъртни гряха и че като естествена опозиция на този тежък като камък грях Библията противопоставя щедростта. И още уча сина си на древната еврейска мъдрост, а евреите са най-изкусните финансисти, че единствените пари, които наистина ни принадлежат несъмнено, са парите, които сме похарчили, че непохарчени и издигнати в култ, същите пари обезчовечават – така, както Цирцея превръща спътниците на Одисей в свине. Уча още сина си, че великата, екзистенциалната дарба е не дарбата да имаш, а дарбата да споделяш; че давайки, човек не обеднява, а забогатява; че най-честити ни прави поделената по библейски с ближния риза – особено ако е единствена; че обобщението на Свети Франциск Асизки, според което „получаваме, когато даваме“, е еднакво валидно и в духовната, и в материалната сфера. Уча го още с поуката на един съвременен далекоизточен мъдрец, че докато парите идват и си отиват, нравствеността идва и остава. И го уча още с всевечната мъдрост на Калила и Димна, че в богатството без щедрост няма нищо добро: „Не страдай от това, че си бил богат и един ден си осъмнал беден, защото както парите, така и останалите земни блага, бързо идват, когато идват, и бързо си отиват, когато си отиват… Голямото богатство не може да донесе радост на умния, нито пък липсата на богатство може да му причини мъка. Това, на което си струва да се радва, са неговият ум и добрите дела, които е извършил.“ Уча още сина си, че популярната мъдрост, според която човек струва толкова, колкото е богат, е валидна безусловно, само отнесена към духовното – не и към материалното имане. Ето защо, докато Волпоне на Бен Джонсън гледаше на банкнотите си като на ловни кучета, които изпраща насам-натам да му носят плячка, аз си имам други, по-надеждни, екзистенциални мисионери и посланици на щастието: изживявания, размисли и чувства. И още уча сина си с жестоко изстрадания житейски опит на Кафка, че „скъперничеството е един от най-сигурните белези за дълбоко душевно нещастие“. Уча го също на онова, на което и мене стих по стих ме е учил скъпият ми приятел Николай Кънчев: че всички хорски беди започват със страстта за повече владеене. И на онова, което Маркес ме е учил (не само чрез романите, а и чрез биографията си), го уча. Когато благодарение и на нобеловата награда, и на милионите си тиражи, и на филмирането на книгите си неочаквано и за самия себе си писателят се замогва неимоверно, той се себеопределя не като богат, а като беден човек с много пари. И още уча сина си с гения на Рабле, че мъдростта не прониква в злонамерения ум и че докато живее, вкопчен ден и нощ на живот и смърт в бизнеса си, докато получава нервни припадъци от всеки загубен долар (говори се, че дори подправките за любимите му стриди са били в цвета на доларовата банкнота), Рокфелер е най-нещастният и болнав човек на планетата – не само психически болнав. Щастието и здравето му започват да се пробуждат в момента, в който за пръв път отключва душата си, престава да мисли колко пари още може да спечели, а се запитва колко щастие може да купи с тях – не само за себе си. Сиреч, когато пристъпва от получаването към даряването, когато тръгва чрез множество благотворителни фондации и инициативи да раздава, да връща придобитите от човечеството пари обратно на човечеството във формата на болници, църкви, сиропиталища, учебни заведения, стипендии, спасявайки така хиляди хора от физическа смърт и още хиляди души – от поквара. Без да е особено начетен, парично най-състоятелният човек на планетата по собствен път стига до ориенталската фолклорна мъдрост, че този, в чието богатство никой не участва, не е истински богат и „онзи, комуто се свиди излишното, с което разполага, не живее“. Така съдбата на Рокфелер се превръща в живо опровержение на древната японска мъдрост, според която богатството препречва пътя към мъдростта. Явно невинаги е така – материалното богатство на Рокфелер го повежда към духовни цели. Вярно е, че това се случва само като рядко изключение – тъкмо затова е възхитително. И по съвета на един мой любим писател уча още сина си, че притежанието убива – все едно дали притежаваш някой човек или някоя вещ, притежаването само по себе си те прави несвободен, защото заробва, и то двустранно: както притежаващия, така и притежавания – щастието явно се крие нейде извън системата на взаимните притежавания, обкръжила отвсякъде битието. В условията на нашата технократична цивилизация тази ненаситна система посяга и към детството. Стъпалата на опустошителната и опустошаваща амбиция на вещомана са пресъздадени литературно в една от най-великите творби на миналия век: „… като момче мечтае за часовник; като младеж със златен часовник – за подхождаща му жена; като мъж с часовник и жена – за висок пост; и когато щастливо затвори този малък кръг от желания и се разлюлее като махало насам-натам в него, запасът му от несбъднати мечти като че ли изобщо не намалява”. Какво да се прави, след като още преди век и половина, когато потребителският манталитет се превръщаше в отличителен белег на цялата ни цивилизация, Бертолд Ауербах установи, че модерният човек се нуждае най-насъщно от ненужното. И ден след ден го трупа ненаситно – чак дотогава, докато внезапно настъпи (а той настъпва неминуемо) онзи драматичен, онзи трагичен момент, в който препускащият по гребена на измамните съкровища от часовници, служби и съпруги технократ спира внезапно като герой на Бекет насред пътя и като герой на Бекет се себезапита: „Защо?!“ Въпросът съдържа отговора: Няма, няма защо. Малцината от нас, които, носени от сивия, но забързан поток на монотонния служебен делник, изобщо стигат до този съдбовен въпрос, стигат до него безпощадно късно, когато машиналното живеене се е превърнало в съдба и път назад към свободата, към освободеността от робството на алчността и консума вече няма – стереотипите са вкоравени, конюнктурата се е превърнала в биография, радостта от живота е подменена с честолюбието, на което модерният човек всеотдайно слугува, смисълът – с кариерата. И вече нищо, никое вълнение и никой копнеж, не може да разклати статуквото, да те извади от скулптурната ти вкамененост, от ригидността, в която си застинал доживотно – като паметник на собственото си обездушаване. Който ужасяваше именно със своето съвършенство – само нищото можеше да бъде така съвършено, само безсъдържателността можеше да бъде така перфектна, безупречна и изрядна – не и съдържанието. Онова безценно съдържание, побрано в краткия въпрос на без време забравения цигански (не само по кръв – преди всичко по дух цигански) поет:
„Уж хора сте от чиста проба,
а как сърце не ви боли
да бъдете покорни роби
на вещи, вили и коли?“
Дори когато това кошмарно робство е налице, боли ли го, наболява ли го човек от него, надежда все още има. И цитираните стихове са не само реквием на тази надежда – и нейн ресурс са.
Връщам се към бащините си уроци, за да ги приключа. И тъй като за целта не ми достига мъдрост, ще ми помогне дълбоката, най-дълбоката житейска мъдрост – тази на Сенека. В едно от писмата си той установява, че истински велик е онзи, който яде от глинени съдове така, сякаш са сребърни. Наравно с него обаче (и това е показателно!) античният мъдрец поставя онзи, който яде от сребърни съдове, сякаш са глинени. Човекът, който умее и едното, и другото, е един и същ човек. Взаимозаменяемостта на съдовете говори за диалектиката, за диалектичността на щастието – великият човек битува над глината и над среброто, той живее еднакво естествено, еднакво пълноценно и в богатството, и в бедността, бедност и богатство просто не го засягат, не са в състояние нито да го уязвят, нито да го окрилят: неговите хоризонти имат други измерения и са подвластни на други, невеществени сили. Не е необходимо, значи, да си богат, за да бъдеш щастлив – и беден да си, не е необходимо. Достатъчно е с потенциала на духа да надмогнеш конвенционалните ценности, да се себеиздигнеш над разделението, над противопоставянето богат-беден. Обстоятелството, че Сенека е бил приказно богат, не подкопава неговата констатация, а я прави още по-убедителна.
Монасите от Атон предупреждават вярващи и невярващи, че колкото повече неща притежаваш, толкова повече неща те притежават тебе. Колко могъща, колко несломима е споменатата страст за повече владеене проличава и от един исторически пример: Изправен безпомощен пред стените на Йерусалим и съзерцавайки го, Ричард-Лъвското сърце изведнъж вдига щита пред очите си, защото не иска да гледа града, който не може, а така ненаситно желае, да превземе от укрепилите се в него еюбиди. Да затвориш очи пред болката от едно неизпълнено и неизпълнимо желание, е психологически обяснимо. Необясними са хората, които, въпреки несъмнената си интелигентност, не съумяват да разпознаят алчността като първоизочник на всяко зло. Има един-единствен начин човек да разчупи тази безжизнена схема: да се научи той да владее нещата, а не нещата него – все едно дали става дума за страсти или вещи, за чувства, вероизповедания или идеи, за амбиции, цели или слава. Единствената сила, в чиято власт човек има основание да се отдаде безусловно, е за мене като християнин Бог. Като всеки урок, и този се усвоява най-леко в детството – и като баща аз съм длъжен да го зная. И парите си трябва да владее човек – не те него. Защото парите са властолюбиви, имат, съдържат, носят амбицията да владеят нас, хората. Музил пише, че „парите са одухотворено насилие, особена, гъвкава, високоразвита и творческа форма на насилие“. А свободният, свободолюбивият човек не обича насилието – дори когато то е одухотворено и творческо.
Така вярвах в началото на земния си път, така повярвах и когато го преполових преди десетилетие-две, така се уверявам ден след ден и днес, когато го доизвървявам стъпка по стъпка на път към извънземното. Времето, с други думи, не опроверга, а потвърди и онагледи детските ми уроци по щастие. Не само трупането на пари – и трупането на благородни качества, и трупането на сведения дори е противопоказно, когато се осъществява с нелюбов, когато се превърне в самоцелна амбиция, доколкото любовта е природно свързана с щастието, а амбицията – болнава и природно несъвместима с него. Един обичан от мене писател стигна до мъдрия извод, че „знанието е сродно с алчността; че то не представлява нищо друго, освен жалък стремеж към натрупване; че е високомерен вътрешен капитализъм“. Струва ми се обаче, че така е не със знанието, а с информираността, със самоцелно натрупваната информация. В моето разбиране знание значи познание, значи вглъбяване в природата на нещата, значи мъдрост. Познавам хора, които са изчели цели вагони книги, а мъдри не са станали – останали са си само информирани. Не е важно колко заглавия си прочел – важно е какво от прочетеното си прекарал през душата си, какво си съумял да превърнеш от сюжет в изживяване, а оттам – и в съизживяване. А иначе прочетените и наизустени, но неизживени думи са ненужни и пусти като неизживяващите хора. Казвам го само защото и на това уча сина си.
Съгласен съм с констатацията на един мъдър автор, че сама по себе си природата на парите повелява не тяхното пилеене, а тяхното непрекъснато умножаване – така, както природата на животното цели размножаване. Доколкото сме съзнателни, себеосъзнати същества обаче, за разлика от животните, ние, хората, можем сами да решим дали да последваме или да не последваме в биографичния си път природата на парите. Срещу които аз нямам нищо против – противя се само срещу тяхното господство над душите ни. Бихме могли да го избегнем със силата на иронията. Когато през средата на ХVІІІ в. Волтер се опитва да спечели за неубедителната си кауза Алексис Пирон, в качеството си на апологет на Съсловието на образованите и богатите философът надменно му подмята: „Защото все пак Вие не сте богат, драги Пирон!“ „Възможно е“ – отвръща Пирон. – „Но никак не ме засяга – все едно, че съм богат.“ Едно несъмнено, едно убедително богатство съдържа това остроумно признание в бедност.
В немалкия си вече и пъстър като, както казва нашата най-даровита поетеса, дамски гардероб живот аз неведнъж съм срещал по света и у нас щастливи бедняци и нещастни милионери. Срещал съм, разбира се, и нещастни бедняци, но тяхното щастие и нещастие е било непричастно към финансовата им бедност. Срещал съм дори тук-таме и щастливи милионери, но само като рядко, като много рядко и екзотично изключение – малобройни като светците между хората. При това, когато са били щастливи, тези изключителни личности са били такива като че ли не поради, а въпреки милионите си, сиреч, заради лекотата, с която могат и да се насладят на богатството си, и да се разделят с него. Малкото щастливи паралии, които са пресичали пътя ми по дъгата на земята, са били истински бохеми и прахосници – всички те като древните ориенталски мъдреци вярваха, че най-лошото богатство е онова, което не се харчи, че, както казва един изследовател на темата, не собствеността придава значимост на човека, а човекът – на собствеността; че човек хвърля щедро парите си през прозореца така, както сеячът хвърля семената си – и те се връщат умножени през вратата. Те ги хвърляха и, хвърляйки ги, ги умножаваха. При което тяхна главна грижа беше да ги хвърлят – не да ги умножават: умножаването идваше някак си от само себе си, по един непонятен и едва ли не чудотворен начин. Казано с други думи, и богаташи, и сиромаси са били щастливи само тогава, когато са успявали, когато са съумявали със собствени (с чужди това не може да стане) усилия да се себеизградят като характери, независими от присъствието и отсъствието на милионите. Доколкото тази независимост е налична и постигната, дотолкова налично и постигнато е и щастието; доколкото е неналична и непостигната, дотолкова и щастието е неналично и непостигнато. Най-често нещата са смесени – обикновено тази съдбовна независимост си остава постигната донякъде и донякъде – непостигната. Тъкмо затова изцяло щастливите и изцяло нещастните измежду най-заможните (пък и измежду всички останали) са по-скоро жива рядкост – богатите също плачат, макар и не в трамвай, а в лимузина, както призна на страниците на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ един от тях. Почти всички, всички сме, както пее популярната песничка, „общо взето щастливи – общо взето нещастни“. Всеки от нас е щастлив донякъде и донякъде нещастен – само пропорциите, съотношението между щастие и нещастие в конкретните ни, индивидуални съдби е различно. И това различие е част от спецификата на личността, от субективността ни, от нашата персонална неповторимост. Тъкмо затова това различие е съдбоносно, тъкмо затова трябва то да ни бъде скъпо и отстоявано – защото ние трябва да си бъдем скъпи на самите себе си, да се себеобичаме трябва, за да можем да обичаме и да бъдем обичани: себелюбовта е родоначално благо, от нея тръгват всички останали блага. Всичко това има, разбира се, отношение и към материалното ни благосъстояние, но само в порядъка, обозначен от споменатия по-горе изследовател: не собствеността придава значимост на човека, а човекът – на собствеността. Наруши ли се, преобърне ли се тази последователност, стане ли редът обратен, имаме богатство материално, но придружено от една духовна бедност. Имаме, с други думи, доволство, но не и щастие. Доволството е общодостъпно – щастието е привилегия само на посветените, на порасналите екзистенциално и интелектуално, на одухотворените.
Но да се върнем там, откъдето тръгнахме – на малкия екран. Като свърши чаят, един такъв полущастлив-полунещастен милионер и приятел-ветеран от живописните емигрантски години ме чакаше на гюме пред телевизията. Не беше лош човек, но беше милионер не само по доходи, а и по съвест – хем финансов, хем идеен милионер, мирогледен милионер беше: не само практик, а и теоретик на парата, сиреч милионер по верую, бизнесмен с кауза – парите също могат да бъдат кауза. Навярно тъкмо затова откакто се замогна неимоверно, започна да изживява най-ужасната според Сенека и според Платон бедност: бедността в богатството. Той познаваше добре и обичаше от душа и сърце наследника ми и, воден от тази си безкористна обич, съвсем сериозно предложи да го осинови. Или поне да му го предоставя за десетина години – колкото трае едно изграждане на характера. Защо ли? Ами защото след като главата ми е пълна с такива небивалици и след като аз с такава готовност ги издрънках от екрана пред цялата нация, сигурно ще ги внуша и на сина си. А една краткосрочна смяна на бащинството ще предотврати тази зловеща опасност. Опасността обаче си остана жива и до днес и аз горещо се надявам след някоя-друга година Тео Бочев да прекрачи с нея в сърцето в пубертета, с нея в сърцето да продължи и в младостта, и в зрелостта си, превръщайки я от опасност в най-предан, в неотлъчен и дружелюбен спътник. Казвам го с надеждата, че на човешката природа е присъщ стремежът не само към обсебване, а и към споделяне – както на материални, така и на интелектуални ценности. На коя от двете тенденции ще се отдадем изцяло или преобладаващо, е наш собствен избор. Моят аз вече съм направил – много се надявам и изборът на наследника ми да е в същия дух. Съзнавам правотата на класика: „за парите е свойствено да претендират за господство“. На обществено равнище е безспорно така – и нашето урбанистично време го манифестира с показна гордост ден след ден пред очите ни. На личностно равнище обаче имат думата личните, собствените решения. Демокрацията, на която и ние, българите, се радваме от две десетилетия насам, не само прави подобни решения възможни – тя ги изисква ултимативно от всеки наш съвременник. Духът, персоналната духовност има потенциала да се противопостави на поголовното настъпление на едрия, среден и дребен капитал, новите господари на времето – бизнесмените – не стопанисват и нашите души – колкото и да им се иска. (Всъщност не съм съвсем сигурен и дали им се иска: иска се може би по-скоро на политиците. Колкото до бизнесмените, тях ги интересуват капиталите – не душите. Те със собствените си души не знаят какво да правят, та камо ли с чуждите.) Човек е богат не с онова, което притежава, а с онова, което е. И в този висш, в този най-съществен, в този екзистенциален смисъл ние все още си себепринадлежим като индивиди. И това е моята последна – колкото отчаяна, толкова и могъща – надежда.
Спомням си как когато преди половин човешки живот постъпих като млад редактор в българската секция на РСЕ, един възрастен колега и ветеран от фронтовете на студената война ме посрещна с думи, които и друг път съм цитирал: „Едно да знаеш от мен, момчето ми: на този сбъркан свят няма нищо по-хубаво от това НАТО да те брани, а „Свободна Европа” да те храни“. Така и се оказа впоследствие. Ето защо за човек с моята социална биография, чийто задник десетилетия наред е топлил луксозните кресла на западните радиостанции, за човек, който е бил богато и пребогато изхранван от работодатели като Американския конгрес и (западно)германската държава, да препоръчва щастлива бедност в една гладуваща и студуваща България, си е жив цинизъм. Но аз не го и правя – не е така, колкото и така да изглежда. Тъкмо обратното: аз искам просто и само да се себеобясня в непоколебимата си увереност, че съществените неща не струват скъпо – те са общодостъпни и дори нямат паричен еквивалент. За разлика от колата, държанката и офиса, природните елементи, които всеки миг крепят и подхранват живота ни, градят ни и ни съграждат и физически, и като личности, не струват пукната пара. Фотосинтезата произвежда безплатно кислород, безплатно ни грее слънцето, реките текат безплатно. С пари можеш да си купиш къща, но с пари в дом да я превърнеш, не можеш. А не трябва, не е нужно да си лиричен романтик и премъдър философ, за да предпочетеш непродаваемия дом пред продаваемата къща – достатъчно е да си нормален човек с нормална сетивност. Не можеш да касираш една любов, не можеш да си доставиш с наложен платеж едно вълнение, и с милион евра не можеш ми плати златната есен, която наднича в мансардата ми, докато сбирам ведно тези разхвърляни мисли. Дори здраве и дълголетие, които в нашите технократични времена са не само природни, а и социални категории, човек не може да си обезпечи с пари – за безсмъртие пък да не говорим. Струва ми се, че тъкмо в този смисъл трябва да бъде разбирана тревогата на патологичния щастливец Хенри Милър, че именно в най-богатата страна на света – САЩ – хората са най-масово депримирани, най-обезверени, най-трайно нещастни, докато цели поколения в много природни племена ликуват в буша от люлката до гроба. Цели векове преди Милър, още в зората на капитализирането на междучовешките отношения, Петрарка установи, че радостите, които материалното богатство носи, са несравнимо по-оскъдни от кахърите, които то причинява. В неговата „Автобиография“ четем: „Аз винаги дълбоко съм презирал богатството, не защото не го желая, а от отвращение към усилията и грижите, които са негови неразделни спътници“. На същото мнение е и един от малкото мъдри папи – основателят на светата инквизиция и покровител на наш Калоян и на православната ни църква, Инокентий ІІІ. В началото на миналото хилядолетие той заключи: „Постигането на богатство е свързано с много труд и усилие, неговото опазване е придружено от страх, а неговата загуба – от болка. При това богатството непрекъснато изтощава и обременява душата“. Тези умни слова са свидетелство за това, как и един всемирен злодей и родоначалник на повсеместния църковен терор може да се превърне в учител по щастие. На всички беди и тревоги, предизвикани от постигането и опазването на материалното богатство, Фокнър противопостави едно друго, едно нематериално богатство, което вместо убийствени грижи поражда свободата и безгрижието на щастливеца: „Един шлифер с дълбоки джобове, чифт чорапи, бутилка уиски и томче от Шекспир – какво повече трябва на един истински мъж?!“
От друга страна аз съзнавам безпогрешно, че, като материалното богатство, и дематериализирането на междучовешките отношения е заредено с опасни скрити капани. Дори само обстоятелството, че най-безпощадните, най-тоталитарните диктатури – комунизъм, нацизъм и религиозен фундаментализъм – са яростни врагове на консума, докато комерсилизирането на обществените отношения винаги води до подкопаване и либерализиране на деспотизма, е достатъчно, за да ме стресне. Така че онзи, който разбира споделените по-горе размисли не като опит за облекчаване на душата, а като апология на аскетизма, ги разбира превратно. За разлика от Инокентий ІІІ, аз съм си хедонист – както по природа, така и по светоглед. По антична, по епикурейска заръка аз считам насладата за висше благо. (Не че няма и по-висши блага, но насладата и в тях е втъкана.) А тази наслада невинаги е безплатна – безплатно е блаженото общуване с любим човек и скъп приятел, но виното, което го подквасва, не е безплатно. Не е за хвалене човек, чиято съдба е само наниз от физиологични наслади, но пък човек, който няма дарбата да изживява наслада, е опасен като динамит – той е роден роб, той е по природа, ако не фанатик, то поне доктринер, на такъв човек душата му плаче за господар – от една страна – и за мъст – от друга. (Погледнато с демаскиращото око на психоанализата, потребността да господстваш над съчовека и потребността да му робуваш са не само еднородни, а и еднозначни – те са проява на една и съща садомазохистична психодинамика. Както успешният генерал е прекрасен войник, така и успешният господар е прекрасен роб.) Този деструктивен поведенчески модел говори, че аскетизмът е кръвен брат на деспотизма – неслучайно най-догматичните, най-античовешките политически, националистични и религиозни идеологии са по своята същност пуритански. Насладата размеква волята, а безволеви тирани няма – тираните са винаги волеви и праволинейни, принципни и целеустремени. Битовият аскетизъм на един Хитлер или на един Сталин не само хармонира с безмерната им жестокост – той е органично свързан с нея. Така че аз гледам на насладата (физическа и особено духовна) като на най-естествено, като на най-природно и непобедимо противодействие на злото – включително и на социалнополитическото зло. Неслучайно насладата не е чужда на сетивността дори на светците. Показателна в този смисъл е една молитва на Свети Августин: „Господи, освободи ме от всички изкушения, но не веднага!…“
Колкото и искрена да е досегашната ми възторженост от нематериалното и въпреки неговата несъмнена съотносимост към щастието, едно е сигурно: доколкото нашата цивилизация е християнска само на думи, а на дело е фискална, има един долен праг на материална нищета, съществува един непоклатим финансов минимум, под който неминуемо дебне нещастието. Става дума за наличието или неналичието в едно общество на онези социални механизми, които обезпечават елементарните човешки потребности, правят ги общодостъпни. Задоволени ли са обаче тези базови потребности, всичко останало е без особено значение. Но не са ли задоволени, и личното битие, и общественият организъм заболяват смъртоносно. Говоря за онази свирепа бедност, която неминуемо води от изпепеляващи революции към деспотични режими и която се превърна в хляба насъщен на двете най-колосални злини на отминалото (само като линейно време отминало – не и като епоха) хилядолетие: комунизмът и нацизмът. (Които между впрочем са, няма да се уморя да го напомням отново и отново, от един дол дренки, огледални образи един на друг в пуританската си праволинейност. Националсоциализмът не е нищо друго, освен най-талантливият и преуспял ученик на болшевизма.) Всичко се свежда до простичката истина, че гладният, физически (а не метафизически) гладуващият човек не може да бъде свободен – той е роб на глада си. Физически студуващият пък на студа, на студуването си е роб. Тъкмо затова, приемайки като по-малкото зло опасния риск да подхранят социалния паразитизъм на милиони лентяи и безделници, белите страни са обезпечили безусловно физическото оцеляване на всеки гражданин – от принца до апаша. Историята знае и помни знакови герои, чийто морал не се е огънал и пред най-свирепите изпитания, никоя нация обаче не се състои от неподвластни на физиката светци и апостоли – на общонародно равнище, на равнището на общността гладът е по-силен от морала. Особено през втората половина на миналия век това социално обезпечаване се превърна в мерило за цивилизоваността на едно общество. Така, както неговото трайно отсъствие на родна земя разкрива само собствената ни нецивилизованост. В цивилизованите страни по правило държавите са бедни – богати са гражданите им. У нас е обратното. Тъкмо тази обратност е най-актуалното морално изпитание за нашего брата – тя съдържа в плътта си бацила на гибелни национални злощастия. Хубавото е, че всички те са предсказуеми. Лошото е, че българинът е човек не на аналитичното, а на митичното мислене и като такъв предпочита да вярва по-скоро на мистификации, отколкото на прогнози.
А какви коварни опасности крият обществено-политическите митологии, пренесени в днешните технократични времена, илюстрира по един живописен начин и споменатото ни гостуване със сина ми в Националната телевизия: В края на двучасовото предаване Тео, който още не беше навършил шест, посегна според сценария да посвири на чело. Организаторите на предаването не съобразиха обаче, че за целта му трябваше детско столче – седнал на високия стол за възрастни, на който домакините го настаниха, краката му висяха безпомощно във въздуха, а с висящи във въздуха крака на чело не се свири – свири се на кавал. Обедняла, осиротяла е новодемократизираната родна телевизия – едно детско столче не бе останало като сакрален спомен от възторжените времена, когато цели ята чавдарчета и пионерчета възпяваха екливо от екрана партията-ръководителка. Синът ми беше хванал вече лъка, времето течеше и изтичаше, а, тъй като изпълнението му бе предварително обявено, сеирът се задаваше. В последния момент, само секунди преди провала да стане факт, един от операторите спаси положението: грабна от рафта на стената няколко дебели книги и ги подпъхна под ходилата на невръстния изпълнител. Домакини и гости въздъхнаха с облекчение, десетината служителки, които бяха напридошли от съседните канцеларии и се бяха скупчили зад камерите да послушат крадешком малкия музикант, наостриха уши, а лъкът потегли плавно по струните. Докато трелите се гонеха в просторното студио, аз забелязах – колкото изненадан, толкова и зарадван – че Тео бе стъпил върху томове не на Шекспир или Достоевски, а на Георги Димитров. Ето как – рекох си – и един злодей, терорист и алкохолик, един продажен агент на съветската империя и похитител на родната демокрация може да бъде полезен на нацията. Дали Георги Димитров щеше да се зарадва, ако можеше да зърне за миг от отвъдното уникалния шанс за реабилитация, който му предостави историята, не зная, за мене обаче няма съмнение и до ден днешен: това беше наистина единственият начин, по който Вождът и учителят на българския народ можеше да допринесе посмъртно нещо за народа си и така да изкупи поне донякъде безбройните злини, които му беше причинил приживе. Но явно не всички в студиото бяха на същото мнение – зърнала заглавията под стъпалата му, някаква възмутена слушателка от помощния персонал на малкия челист прошепна нейде зад гърба ми: „Какъв позор!“ За кого? – запитах аз. За Тео, за палача на страната ни или за Моцарт? А имаше нещо толкова благородно и оптимистично, такава животворна метафоричност окриляше и студиото, и душата ми, и света: стъпило върху зловещото наследството на един национален деспот, едно петгодишно хлапе ни обезщетява за кошмарите и злото, затрупало цяла една епоха, с класическа музика! Сякаш, малко преди да избяга от отровите на битието в дебрите на окултните си бленувания, сам Змей Горянин прошепна от подсъдимата скамейка на Народния съд:
„Аз вървя из тъмнината
и светлея от любов…“
Моцарт тържествуваше с най-мелодичните, с най-лиричните, с най-затрогващите си звуци над всичко зло и грозно, художествената му дарба над доктринерското бездарие на комунизма тържествуваше, тържествуваше безсмъртният живот на гения над отровата на Салиери, а гледката така и си остана неразпозната от БНТ! Картината ми напомни до умопомрачение писаните по съвсем друг повод стихове на един употребяван многократно от комунистическия тоталитаризъм, но въпреки това талантлив поет:
„… А русият свиреше просто Тартини…
Оживяваха нашите мъртви илюзии.
Колко жалко, че онзи войник с карабината не разбираше нищо от музика…“
Не разбират, нищичко не разбират въоръжените с карабини човеци от музика – не се връзва някак си цигулката с карабината. Слушателите на Тео не бяха въоръжени с карабини, но въоръжени все пак бяха – с любов към Георги Димитров, с носталгия по най-злия и некрофилен политически режим в цялата ни национална история бяха въоръжени. А това е един и същ арсенал: и въоръжените с идеологеми човеци не разбират от музика, и идеологемата не се връзва с музиката – по-скоро с карабината се връзва. Ето как се разминахме с Моцарт.