Лъчите даряват сила и жизнерадост там, където нищо не се случва: Памет за Петър Увалиев

Брой № 1(49) / февруари 2019, Въздухът, който дишаме

Стоян Атанасов, професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Климент Охридски”

 

Загадката Търнър

 

Големият английски художник Джоузеф Уилям Търнър (1775-1851) твори през епохата на романтизма, но рязко се отклонява от него. Впоследствие ще го обявят за предшественик на импресионизма или за една от първите лястовички на модернизма в изкуството. Подобни квалификации обаче не са нищо повече от условни етикети, прикачвани на един труден за разбиране творец.

 

Петър Увалиев (1915-1998), културолог, журналист и изкуствовед, живя в изгнание от 1947 до края на живота си през 1998 г. Беседите му по радио „Би-Би-Си Лондон” през 70-те години на миналия век впечатляваха с дълбока привързаност към родната култура, която Увалиев представяше на изящен език, нетипичен за българската словесна традиция, и с ерудиция от световна класа. Духовното наследство на Увалиев е многостранно: кино, публицистика, изкуствознание, семиотика, културология. Признаването на този духовен титан може да бъде само колективно дело. В следващите редове правя опит да представя две от неговите творби – книгата му за английския художник Търнър и няколко радиобеседи за културната програма на Националното радио на Франция.

 

Петър Увалиев, приел името Пиер Рув след емигрирането си в чужбина, посвещава на Търнър (Joseph M.W. Turner) цялостно изследване, написано на английски през 1977 г. и публикувано на френски през 1980 г. Българското издание на книгата, богато илюстрирано с творби на Търнър в подбор на Светлин Русев, представлява значителен културен факт най-малко по три причини: книгата предлага съвършено ново тълкуване на цялостното творчество на Търнър; структуралният подход на Рув-Увалиев, образцов за този вид критика и същевременно ярко индивидуален, е уникален в родното и преводното изкуствознание в България; блестящият есеист Увалиев тук се разкрива в нова светлина на мащабен и задълбочен изследовател*.

 

Защо Търнър е загадка?

 

Защо, въпреки силното им въздействие, неговите картини запазват своята непроницаемост? Опростено бихме отговорили: защото те не подражават на природата, не отразяват нито нея, нито обективната реалност. В пейзажите на Търнър, отбелязва РувУвалиев, цари своеобразен Атопос, пространство без място. Изпълнените със светлина платна на художника не следват физическите закони на хроматичното отражение или на перспективата. Нещо повече, Търнъровата светлина сякаш не осветлява нищо: „Лъчите даряват сила и жизнерадост там, където нищо не се случва”, пише художникът.

 

Мотивът за творбата ex nihilo не започва, нито свършва с Търнър. В началото на ХІІ век първият провансалски трубадур Гилелм Аквитански заявява: „Farai un vers de dreyt nien” („Ще напиша песен за нищото”). В 1670 г., пет години преди рождението на Търнър, Расин споделя в предговора към своята трагедия Беренис: „художествената измислица се състои в това да сътвориш нещо от нищото”. А в 1852 г., година след смъртта на Търнър, Флобер формулира пред любовницата си Луиз Коле съкровената си мечта да напише „книга за нещо незначително, книга без външна връзка, която да се задържа сама с вътрешната сила на стила, както земята, без нищо да я подкрепя, се задържа във въздуха; книга, която почти да няма сюжет или чийто сюжет да бъде почти невидим, ако е възможно”**.

 

Идеалът за автотелична творба, сътворена от нищото, отрежда гласно или негласно на художника статут на демиург, който заема овакантеното място на Бога и твори по собствени закони. Тъкмо тях търси Рув-Увалиев в творчеството на Търнър. Нарича ги структури. В методологическите си подстъпи към понятието авторът отбелязва, че структурата не е обективно съществуваща или сетивно доловима материална реалност. В разгара на структурализма Жан Старобински формулира проста, но съществена истина: няма структура без структуриращо съзнание. РувУвалиев по своему задълбочава тази идея: „Структурите изискват да бъдат структурирани. Това не са обслужвани от зрението усещания. Това са единни и неделими елементи, конструирани от разума и разбирането. Структурният анализ на една зрителна цялост означава оперативно действие извън рамките на нейната видимост. … едничко незримото разбулва зримото” (с. 20).

 

Структурата като мисловна дейност, а не като сетивно възприятие, отрежда решаваща роля на анализиращия. Рув-Увалиев се спира последователно на светлината, пространството, природата, телесното в човешките фигури на Търнър. Въпреки че тези изследователски пътеки са илюстрирани с типично увалиевски препратки към автори, които нямат нищо общо помежду си, основната аналитична линия следва дълбоката си логика и множи аргументи в подкрепа на основната теза на автора: художественият свят на Търнър свидетелства за криза на индивидуалното начало и за дълбока дехуманизация. Ала за разлика от мислители като Леви-Строс, претопил индивида в културните серии, структури и кодове, на които принадлежи, или Мишел Фуко, обявил (в края на Думите и нещата) вероятния край на човека, Рув-Увалиев търси и намира убедително обяснение за дехуманизацията и дезиндивидуализацията в творчеството на Търнър. Последната Девета глава на книгата предлага ключ и към личността, и към творчеството на Търнър. Обяснението на Рув-Увалиев е от ранга на най-проникновените обяснения, с които Фройд тълкува житейските и художествените истини на велики творци. Мястото не ми позволява да го изложа тук. Ще приведа само една от обобщаващите мисли на изследването: „Творците не само измислят изкуството, те го откриват. Но откриват в него това, което сами влагат. Голямото изкуство е среща на подсъзнателното със структурата. Личните пориви и универсалните закони съвпадат” (с. 204).

 

 

Ако посланието от творбите на Търнър стои категорично встрани от идеите на хуманизма, то анализите на Рув-Увалиев неизменно имат за основа ценностите на хуманизма, още по-въздействащи с това, че остават дискретни и неафиширани.

 

Българското издание на тази книга заслужава висока оценка. Светлин Русев и консултантката Соня Рув (вдовицата на Увалиев) са подбрали само цветни илюстрации (за разлика от френското издание, където половината от илюстрациите са черно-бели).

 

Ще посоча и два пропуска.

 

Първият: липсва задължителният за такива книги показалец на илюстрациите и това затруднява читателя, търсещ конкретна връзка между текста на автора и творбите на Търнър.

 

Вторият: книга от такава величина, написана в чужбина от забележителен сънародник, предполага предговор, който да я постави в контекст и да предложи на българския читател необходимата информация за автора и за изследването. Един такъв предговор би поставил началото на процес на рецепция, чието закономерно протичане би превърнало настоящето издание в събитие. Във френското издание също липсва предговор. Но неговата луксозна обложка съдържа оценка на Роман Якобсон, един от големите лингвисти на 20 век, за изследването на Рув-Увалиев. Считам за необходимо да я преведа тук не само защото фигурата на Роман Якобсон е възможно най-високата мярка за оценка на един структурален етюд, а и защото тя представя синтезирано основните достойнства на този труд с непреходна стойност.

 

Този етюд на структури не прилича на никоя друга монография, посветена на художник. Той представлява смел и мощен опит да се проследи формирането и приноса на един творец в тясна връзка с теорията за знаците, философията, психологията и историята на културата. Дълбочината и измерението на това изследване са безпрецедентни, с богатството си текстът стимулира творчески всеки тълкувател на визуалното и словесното изкуство. Той разкрива ярко нови хоризонти не само за разбирането на човека, който по всяка вероятност е бил най-големият английски художник, но и за един истински научен подход към кардиналните проблеми на живота и на творчеството.

 

Тази книга оказва неотразима притегателна сила върху читателя, въодушевява го, поражда у него поток от нови мисли и въпроси. Тя се отличава също с чистотата и яснотата на изложението, което не се поддава нито на езотеричния стил, нито на популяризаторството, които днес нахлуват в толкова публикации. Всички идеи в книгата са доведени до край и формулирани с необикновена прецизност”.

 

В тази висока оценка българският читател ще намери потвърждение за световната класа на сънародника ни Петър Увалиев. Ще открие и образец на критически подход – структуралния. Неговата мода мина бързо, но истинската му непреходна стойност може да бъде дело само на талантливите негови представители. Увалиев не се отъждествява със структурализма, но с книгата си доказва, че може да го прилага проникновено и плодотворно.

 

Беседите на Петър Увалиев по радио Франс кюлтюр

 

Със съдействието на г-жа Соня Рув, вдовицата на Петър Увалиев, и на колегата Огнян Ковачев от „СУ Св. Климент Охридски” получих оригиналните ръкописи на „Беседи”, писани на френски от Петър Увалиев, за неговата рубрика в предаванията на радио Франс кюлтюр***. През 70-те години на миналия век предаването се води от Пиер Декарг, изкуствовед и журналист ‒ един от най-авторитетните по своето време. Пиер Декарг кани Увалиев да участва като лондонски кореспондент в неговата емисия. Пожелах да прочета тези ръкописи от любопитство. Слушал съм някои от културните беседи на Увалиев по българската служба на Би Би Си Лондон и исках да ги сравня с френските радиобеседи на тази впечатляваща личност.

 

Не съм специалист по журналистика и не бих могъл да ги оценявам от такава гледна точка. Просто се чувствам един от многото българи, които са го слушали с възхищение в период, когато публичното слово у нас бе стягано в усмирителната риза на господстващата идеология. Сега трябваше да го чета и да си представям, че съм на мястото на френската му аудитория. Ще групирам своите впечатления в три части: 1) кратко описание на ръкописите; 2) коментари относно стила на Увалиев; 3) значението на „Беседите” като културен факт във Франция, но и – макар и задочно – за България.

 

Описание на ръкописите

 

Беседите са писани с молив собственоръчно. Почеркът на Увалиев е изящен, семпъл, без разкрасяване на буквите и най-важното – четлив. Всяка беседа съдържа между две страници и половина и шест страници. В няколко случая текстовете достигат до 10 страници. Вероятно Увалиев е разполагал с 5-10 минути ефирно време, а по-дългите си текстове е представял на два-три пъти. Предполагам също, че ги е четял лично. Обичайна практика в програмите на р. Франс кюлтюр е чуждестранните дописници да говорят на френски, въпреки своя акцент, пред местната аудитория.

 

В архива на Увалиев са запазени общо 66 текста като радиобеседи за Франс кюлтюр. Един от тях всъщност е написан за сказка в Букурещ, посветена на скулптора авангардист Константин Бранкузи – румънец, установил се и творил във Франция. Без този текст беседите са 65 на брой. Ако са били седмични, те са представяни в продължение на 16 месеца. Нито един текст не сочи дата на написване или на излъчване. Радиожурналистиката на Увалиев е противоположност на ширещия се по българските електронни медии маниер на водещите в началото на своите предавания да изричат механично паразитни поздрави от рода на „Добър ден от мен (еди кой си) на 5 февруари”. Три-четири текста на Увалиев позволяват да се предположи, че той започва своите кореспонденции някъде в навечерието на Коледа 1974 г., продължава през цялата 1975 г., а вероятно и в началото на 1976 г. Поради липсата на дати редът на беседите също е повече от относителен. Аз ги четох в реда, в който ги получих, със съзнанието, че той е условен. При невъзможността да препратя към ясно определен текст ще се въздържам да цитирам откъси от тях въпреки изкушението.

 

Не е трудно да се долови замисълът на беседите: от Увалиев се е искало да представя пред френските слушатели на р. Франс кюлтюр актуални събития от културния календар на Лондон, а и на Великобритания изобщо. По принцип той прави тъкмо това. За да получи човек най-обща представа за областите от културния живот, които Увалиев коментира, аз се опитах да подредя беседите в няколко жанрови рубрики: 1) театър и кино – 12 беседи; 2) писатели и книги – 14 беседи; 3) изложби – 18 беседи; 4) други (вкл. и музикални прояви) – 19 беседи. Подобно разпределение по жанрове и сфери е твърде условно, особено като се има предвид фактът, че в една кореспонденция Увалиев споменава за творби и събития от различни сфери на културния и артистичен живот. Неочакваните асоциации в беседите често пораждат своеобразен ефект на късо съединение. Тяхното съдържание трудно се поддава на ясна тематична или жанрова подредба. Като текстови масив беседите имат общ обем от 250-300 страници.

 

Стилът на радиобеседите на Увалиев

 

Когато Увалиев започва своите кореспонденции за р. Франс кюлтюр, той има вече зад гърба си дългогодишен опит на радиожурналист в областта на изкуството и културата. От 1949 г. до този момент (1974 г.) той води – на практика без прекъсване – културни емисии по Би Би Си Лондон на български език. Изградил е свой стил, който го отличава от останалите журналисти. Същия стил откривам съхранен и в радиобеседите на френски. Свързан съм професионално с този език и се чувствам почти задължен да споделя впечатленията си от френския на Увалиев. Полиглот, владеещ отлично италиански и английски, служещ си добре с други 5-6 езика, Увалиев пише на забележителен френски. Той прибягва с лекота до множество езикови регистри – на високата литература, на всекидневния бит, на фамилиарното общуване, на обществено-политическата лексика.

 

 

Беседите” разкриват автор, който познава в детайли френската литература (класическата и съвременната), следи френската преса, говори за житейски проблеми с думите на съвременните французи. На фона на езиковото обедняване във френските медии, които сякаш целенасочено се отдалечават от литературната традиция, но и от устното слово, френският език на Увалиев е художествено слово, което заслужава специално изследване. Малко е да се каже, че той пише на богат френски, какъвто вече рядко се среща и сред образованите французи. Увалиевият френски е творчество. Езикът му е не просто изразно средство, а изходен материал, от който авторът вае смисъл, внушаван с художествени средства. По същество журналистиката на Увалиев е авторско словотворчество.

 

Спирам дотук с комплиментите, за да остане място и за нещо друго. Във френския език на Увалиев се срещат и немалко грешки. Замислял съм се над тях и съм се питал: „Как е възможно човек да навлезе толкова надълбоко в един език, а да не е могъл да избегне подобни грешки?” Тук е редно да се направят редица уговорки: журналистическият текст се списва набързо; едно е да пише човек за радио, друго – за четене наум, и т.н. Въпреки всички тези обстоятелства, имам усещането, че Увалиев спокойно би могъл да избягва допусканите грешки, ако консултираше по-често речниците и граматиките. Допускам и друго: за Увалиев е било по-важно да пише на френски в своя маниер, а не просто да се изразява безупречно. Някъде той споменава как един руснак му говорил на френски „по-съмнителен от моя”. Преувеличението е реторично, типично captatio benevolentiae. Но по-важно е друго: грешките му на френски – признак за нематерен език – не бива да ни затварят очите пред факта, че речевата дейност е не просто общуване в родна или чужда среда, а въпрос на култура. Езиковите грешки в Увалиевия френски език не поставят под съмнение неговата култура. В известен смисъл те дори я подчертават. Но като придобито знание и като езикова практика тя, подобно на всяка човешка дейност, не е съвършена, нито безпогрешна.

 

Как изглежда една радиобеседа на Увалиев?

 

Жанрово тя се явява кореспонденция, дописка от наблюдател на културния живот във Великобритания, предназначена за френска аудитория. От подобен вид дописки публиката очаква информация за културно събитие в чужбина. Увалиев не отхвърля тази очаквана форма, но я разчупва до неузнаваемост: събитието, когато не остава незабелязано, се оказва само повод авторът да излага свои мисли и гледища. Вместо да информира за определени събития, Увалиев ги трансформира в изходно начало, мимолетно позоваване или пример за сравнение, с други думи – в способ на слово, протичащо като свободни асоциации между творби, социални практики или групови поведения. Неслучайно заглавието, което обикновено изпълнява функция на тематичен център, отсъства в беседите на Увалиев.

 

Беседата започва in media res – без въведение, направо. Читателят/слушателят има усещането, че току що е пуснал радиото и е попаднал на вече започнало предаване. Подобно усещане интуитивно подсказва, че до нас достига само част от някакво смислово цяло. Склонни сме да приписваме виртуална глобалност на едно по същество фрагментарно мислене и говорене. Така субективната реакция ни звучи като премислена равносметка, цитатът – като сентенция, тоест като едно по същество анонимно слово, възприемано консенсусно. Впрочем цитатите в беседите на Увалиев са скрити, предназначени за познавачи.

 

 

Премълчавайки източника (най-често фраза от мислител, писател или певец), Увалиев говори не с цел да информира или да култивира (например определен вкус), а да изгражда невидими връзки със съмишленици, с хора, които разпознават отправната точка на неговото слово и могат единствени да оценят новата му употреба. Адресатът на Увалиев е не средностатистическият, а високообразованият французин.

 

Често пъти беседата започва като разказ за любопитна случка. Очакваме близка развръзка с усещането, че краят е много близо до началото. Но тук започват изненадите. Оказва се, че анекдотът, разказът или констатацията са само подвеждащо встъпление към друга тема. Ала току що обявил темата, Увалиев прави рязък завой (или дълъг скок) към друга тема****. И така – до края на беседата.

 

Увалиев разказва, сякаш само за да изненадва слушателя. Изненадите ни очароват и с това, че се оказват прийом на една от ярките черти на Увалиевия талант – чувството му за хумор. Хуморът му – незлоблив, изящен, закачлив – сякаш протича по формулата: „Който разсмива, ума ни не извива”. Но Увалиев не беседва, за да превърне своите слушатели в убедени съмишленици.Той не се впуска в продължително аргументиране на определена теза или идея. Едва сме я доловили, тя вече заглъхва, за да отстъпи място на други. Словото на Увалиев не е чукане по масата. То идва от човек, който преминава покрай нас на пръсти.

 

Речевата стратегия, която се опитвам да опиша, се наблюдава нерядко в рамките на едно-единствено изречение. В изказа на Увалиев – бароков, витиеват, но никога тромав – долавяме елементи от цяло съчинение: въвеждащи думи, излагане на факти, коментар и поанта. Фразата на Увалиев е кратка дисертация, която не иска да мине за такава. Но зад музикално наредените думи фразата му ни приканва и към размисъл.

 

Увалиев има подчертан вкус към прилагателните. Може би в тях следва да търсим разковничето на неподражаемия му стил. Увалиевото прилагателно е колоритно, сочно, провокативно. То разкрива неподозирана страна на явлението, разклаща ни с мълниеносната си поява и в същото време ни разтушава, защото е благозвучие. В Удоволствието от текста Ролан Барт определя метафорично прилагателното като „врати на езика, през които идеологическото и въображаемото проникват на мощни талази”*****. Казаното важи с пълна сила и за Увалиев. В неговите прилагателни долавяме не само идеология (в смисъл на определен поглед към света) и въображение, но и найвидимата част от неговия темперамент. Не я ли забележим, стилът му рискува да остане неразбираем. Що се отнася до въображението на Увалиев, то напира мощно отвсякъде и не е чудно, че блика и през прилагателните. Гастон Башлар, проникновен мислител на поетичното съзнание, нарича себе си „философ на прилагателното”******. Разбирам определението на Башлар като признание, че неговата философия се стреми да види поетични страни на предметите и явленията, докато философите търсят в тях същности и трайни закономерности. Склонен съм да възприемам и Увалиев като мислител чрез прилагателното, доколкото той обвързва многообразието на света с качества, позволяващи му да проправя връзки между явления (обществени, художествени, психически), които до този момент сме възприемали като протичащи независимо едни от други.

 

 

Както казах, в беседите на Увалиев няма тематичен център. Но тази липса е по-скоро проява на спонтанност, засилваща контакта с невидимия слушател, отколкото признак за неорганизираност. Нещо повече, стигайки до последните редове на беседата, ние си даваме сметка, че тематичният център не липсва, а е изместен в края. Увалиев е забележителен майстор на поантата – умението да завършиш изложението с ювелирна формула, която го съдържа цялостно, или да го насочиш в нова посока, която разкрива неподозирани мисловни перспективи. Блестящите поанти в беседите на Увалиев изпълняват и друга функция. Те се явяват своеобразен преход от журналистическия репортаж към социологичното или културологичното обобщение. И тук наблюдаваме нещо, за което стана дума по повод на Увалиевата фраза. Във своята поанта дописката се извисява до писателското прозрение, достойно да бъде предмет и на критически коментар, и на научно изследване.

 

„Беседите” във френски и в български контекст

 

Оценката на „Беседите” от тази гледна точка следва да отчете и мястото на радио Франс кюлтюр в медийното пространство на Франция. От десетилетия програмите на Франс кюлтюр са се утвърдили като трибуна на най-стойностните прояви в областта на културата, изкуството и науката. Те са дело на опитни специализирани журналисти (де да имаше повече такива и в радио „Христо Ботев”!). Франс кюлтюр кани най-изявените творци и учени на Франция да представят новите си творби, посвещава на видни личности ретроспективни предавания, предлага репортажи за интересни събития, популяризира със забележително педагогическо умение постижения в науката и изкуството. С казаното подчертавам и високото равнище на Франс кюлтюр, и твърде ограничената публика на неговите програми. Преди няколко години слушателите на Франс кюлтюр възлизаха на 0.2% от слушащите радио във Франция. Този процент общо взето отговаря и на числеността на високообразованите французи с духовни потребности.

 

Само по себе си присъствието на Увалиев в ефира на Франс кюлтюр под името Пиер Рув е признание за неговите качества на журналист. На преден план изпъкват именно качествата, а не личността. Ще отбележа един привиден парадокс: афишираният субективизъм на оценките, водещото място на личните вкусове на Увалиев контрастират с мълчанието по отношение на собствената му личност. От беседите става ясно, че Пиер Рув е натурализиран британец, роден в източните покрайнини на Европа, учил във френски католически колеж, живял и работил няколко години в Италия, преподавал в Германия. Тези най-общи сведения целят главно да внушат, че дописките за културните събития в Англия са дело на културен метис. Оттук и интеркултурният им характер. Увалиев прави интересни и неконвенционални паралели между историята, изкуството и живота в Англия и във Франция. Към тях добавя и множество препратки към други страни и култури. Впечатлението, което „Беседите” оставят, не е за някакъв космополитизъм, а за стремеж да проправят мостове между различни културни традиции. Тези мостове правят възможен и по-задълбочения диалог между културите. Културният плурализъм, олицетворяван от Увалиев, е вече пример за такъв осъществен диалог.

 

Какво би могло да бъде значението на „Беседите” за нас, българите? Отговорът на този въпрос следва да отчита задължително две констатации. Никъде Увалиев-Рув не споменава за българския си произход. Никъде той не отправя и най-малък упрек към тоталитарния режим в България, който го е принудил да живее в изгнание. В това отношение Увалиев е антипод на Георги Марков, с когото работи години наред в българската редакция на Би Би Си. Авторът на Задочни репортажи за България казваше без заобикалки и без да се застрахова истините за природата и действията на комунистическата власт в България, докато авторът на „Беседи” премълчава и националния си произход, и отношението си към тогавашния режим. Не бих искал да обвинявам Увалиев, нито да го оневинявам. Опитвам се да разбера последиците от неговата неутрална позиция. Като премълчава своя произход и личната си съдба на емигрант, като загърбва антагонизма между двата блока, Увалиев свежда ролята си на посредник единствено до сферата на културата. Макар и ограничена, тази роля е значителна. Оказва се и по-дълготрайна, защото е запазила актуалността си и днес, когато въпросното противопоставяне вече не съществува. А талантът на Увалиев придава изключителна стойност на делото му на културен посредник. Неговите „Беседи” доказват, че политическите граници, разделящи хората, не могат да издигнат прегради пред човешкия дух, който се подхранва от изкуството и културата. За такъв дух светът е многолик, но един.

 

На 21 януари 1866 г. братята Жюл и Едмон дьо Гонкур отбелязват в своя Дневник: „Вестникът уби салона, публиката зае мястото на научните среди”*******. Проницателните хроникьори на френското общество със загриженост констатират тенденцията, по силата на която масовизираната информация на журналистиката застрашава да унищожи салона – символ на изискано светско общуване – и научните среди, обединяващи хора с вкус и природни наклонности към знанието. Когато пише в една своя беседа: „Масовото изкуство е като журналистиката: то води далече при условие, че го напуснеш в подходящия момент”, Увалиев не е далече от скептицизма на братя Гонкур и в същото време се разграничава от него. Сто години след двамата френски писатели Увалиев практикува журналистика в условия, радикализирали значително тревожната тенденция, доловена от авторите на Дневник. Но той доказва също, че в ерата на медиите и на масовата култура журналистиката може да бъде и изискано общуване, и блестяща демонстрация на одухотворено знание. За мен Увалиев е обнадеждаващ пример и за това, че в медийното слово изключенията могат да бъдат по-важни от правилото.

 

 

*  Пиер Рув, Търнър. Структурен разрез, превод от френски Мария Георгиева, „К&М Издателска компания”, София, 2006, 207 стр.

 

**  Гюстав Флобер, Писма, изд. „Народна култура”, София, 1985, превод Пенка Пройкова, с. 343.

 

*** Радио Франс кюлтюр е културна програма на националното Радио Франс във Франция.

 

**** В джаза наблюдаваме нещо подобно: често пъти изпълнителят започва с дълга импровизация. Публиката очаква да разбере накъде води всичко това и когато накрая разпознае темата, аплодира. Тогава импровизацията може да продължи.

 

***** Ролан Барт, Удоволствието от текста, НБУ, С., 2012, превод от френски Лидия Денкова,  с. 27.

 

******  Гастон Башлар, Поетика на пространството, „Народна култура”, С., 1988, с. 203.

 

*******  Преводът мой – С.А.


 

Вашият коментар