Валентина Радинска е български поет, писател, журналист и преводач. Родена е в семейството на журналист в град Сливен. Следва две години българска филология в СУ “Климент Охридски”, след което учи в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва и го завършва през 1976 г.
Работи като журналист във в-к „Народна младеж“, а после – 12 години като редактор в Студия за игрални филми “Бояна”. От 1996 до 2008 г. води спецкурс по творческо писане и магистърски семинар по същата специалност в СУ “Климент Охридски”.
През март 2002 г. Валентина Радинска създава неправителствената организация Българско сдружение “Живот с ДЦП” (детска церебрална парализа) и работи по проекти, свързани с проблемите на семействата, които отглеждат вкъщи деца-инвалиди. Автор е на три реализирани документални сценария на социална тема, както и на сценария на телевизионния филм на БНТ “Птицата”(2003).
Валентина Радинска е автор на 11 книги със стихове, дебютната е „Към мен върви човек“ („Народна младеж“, 1977), а последната – „Защото е студено“ (2018, ИК „Захарий Стоянов“). Тя е автор и на литературно-критическото изследване „Димчо Дебелянов и Повелителят на вълците“ (1997, 2012), за което получава наградата за критика на в-к „Век 21“. Автор е и на антологията „Българската поезия след Втората световна война“ (изд. „Слово“, 2000 г.) През 1998 г. получава националната наградата „Мара Белчева“ за цялостно поетично творчество. Носителка е и на наградата за поезия „Златен ланец“ на в-к „Труд“ (2009). За преводите си на поезията на голямата руска поетеса Марина Цветаева Валентина Радинска е носител на Съюзната награда на Съюза на преводачите в България за 1992 г. Носител е на наградата „Блага Димитрова“ на ГФ „Българка“ за документалния роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“ (Издателство „Ентусиаст“), посветен на големия български режисьор, чиято съпруга бе В. Радинска, и претърпял две издания (2011, 2014); на националната награда за литература „Милош Зяпков“ (2014) за стихосбирката „Употреба на свободата“, както и на Голямата награда за изкуство и литература на община Сливен – „Добри Чинтулов“. През януари 2015 г. получава националната награда за поезия „Теодор Траянов“, а през септември 2017 – наградата за цялостно творчество и принос към българската литература „Изворът на Белоногата“.
Превеждала е стихове на А.С. Пушкин, Инокентий Аненски, Марина Цветаева, Анна Ахматова, Белла Ахмадулина, Юнна Мориц и др.
Член е на Сдружението на българските писатели, на българския ПЕН-клуб и на Литературен кръг „Смисъл“. Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици, и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.
От кога пишеш?
Имам ясен спомен за първото си стихотворение – бях в четвърти клас. Приготвях си чантата за училище и изведнъж в ума ми се появиха някакви думи. Без да знам защо, започнах да ги записвам. Това се оказа първото ми стихотворение, при това хумористично, за някакъв двойкаджия. Никога повече не съм писала нито хумористични, нито сатирични стихотворения.
Спомените ти от първите публикации?
Те бяха в местния печат в родния ми град – във в-к „Сливенско дело”. Публикувах първото си стихотворение, когато бях в десети клас. Бяха допуснали една грешка, и вместо „със цялата нежност и сила на вятър стаен”, беше станало „Със цялата важност и сила…” и ми се струваше, че това унищожава цялото ми стихотворение. Спомням си, че плаках и дори ходих да се разправям с редакторите във вестника. Сигурно им е било много смешно – претенциозна ученичка се оплаква… Никога не събрах кураж да изпратя стихотворения в „Родна реч”, или в някое друго национално издание – просто нямах това самочувствие.
А от дебютната книга?
Дебютната ми книга излезе през 1977 година, наричаше се „Към мен върви човек”. Заглавието ми го измисли поетът Йордан Янков, тогава мой колега в алманах „Дружба”, и мой съгражданин. Не харесвах това заглавие, но самата аз не можах да си измисля друго, пък и Йордан беше за мен авторитет. Не мисля, че първата ми книга беше нещо особено, но след толкова много години и книги виждам, че всички теми, които по-късно съм развивала в стиховете си, са покълнали още в тази първа книга…
Възпитаник си на едно от най-престижните и единствено по рода си учебно заведение – Литературният институт „Максим Горки“ в Москва. Какво ти даде Институтът?
Всичко, от което съм имала нужда, за да стана това, което съм днес. Не, че тогава съм го знаела. Преди всичко – едно класическо литературно образование, стабилно и достатъчно широко, за да бъда литератор във всичките аспекти на тази дума. Друго – в ежеседмичните творчески семинари се научих на онова, което се нарича „черна работа” над стиха, след като вече вдъхновението си е отишло и ти можеш трезво да погледнеш и прецениш какво ти е донесло то. И да се опиташ да откриеш дефектите и да ги поправиш. Преживях сериозен челен сблъсък с една много голяма литература и поезия. Днес това май се нарича „културен шок”. И това строши бариерите ми, отвори кръгозора ми. И още нещо много важно – в този Институт се възпитава едно изключително сериозно отношение към литературната работа като към служене на нещо много голямо, по-голямо от теб самия. На преклонение към поезията и нейните най-силни, най-талантливи представители. Те стават твоя мярка и образец за творческо поведение и това вече е част от теб.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Колкото и да е странно, много голяма помощ за признанието на читателите ми оказаха негативните критики за моята стихосбирка „Нощна книга“, издадена от изд. „Христо Г. Данов“ през 1985 г. Двама литературни критици се бяха съгласили да изпълнят нечия поръчка, идваща от ЦК на Комсомола – да ме „разгромят”, както се казваше тогава. Единият – Николай Петев, тогава беше секретар на СБП. Той написа голям подлистник във в-к „Народна младеж“, лидера на комсомолския печат, и в половината от статията му, наречена „На хората им трябва светлина”, се коментираше неотдавна отминалия Юлски пленум на ЦК на БКП, Съображенията на Тодор Живков, а във втората половина – как аз в моята „Нощна книга“ наплевателствам над тези Съображения и постулати, над социалистическия реализъм, колко съм черногледа и пр. Излезе и втора статия от моя съгражданин Николай Василев във в-к „Студентска трибуна”, наричаше се „Зрител без билет”, и в нея ни повече , ни по-малко се казваше, че Валентина Радинска е плевел, който трябва да бъде изскубан от нивата на българската литература.
Тогава хората знаеха, че щом една книга се критикува по идеологически причини, тя непременно трябва да бъде намерена и прочетена. И тогава книгите ми се търсеха, преписваха се на ръка, размножаваха се на циклостил. Та така тези двамата вместо да ми извадят очи, ми изписаха вежди. Помня, че след втората статия Константин Павлов, с когото тогава бяхме колеги в Киноцентъра, ме потупа по рамото и ми каза: „Е, сега вече имаш биография на поет”.
Между другото, от по-нататъшно гонение ме спаси Любомир Левчев. Заглавието на статията на Петев се оказа цитат от негов стих, а той не беше му поискал разрешение да го използва. Левчев ме извика в СБП – тогава беше председател на Съюза, и ми каза, че се разграничава от Н. Петев, че СБП не стои зад тази статия, че е прочел книгата ми и я намира за талантлива.
А що се отнася до увереността, никога не съм я имала. Знам как се пишат стихотворения, знам почти всичко за това, но знам също, че нищо не е даденост и че поетът не трябва да занемарява оня канал, по който думите слизат при него от невидимия си извор. Иван Динков, на когото също дължа много, казваше, че трябва да бъдеш поет поне пет минути на ден. Това не значи, че трябва да пишеш стихове, а просто да се уединиш, да говориш с някого за поезията, или да прочетеш нещо, да поседиш на една пейка в парка – т.е. – да нахраниш с нещо вътрешния си свят.
Очевидно си възпитана и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Отдавна съм престанала да обръщам внимание на подобни спорове, виждат ми се безсмислени. Всеки трябва да прави това, което може най-добре. Някои са добри в свободния стих, аз съм най-добра в класическата форма, чувствам, че това е „моето”. Имам цели книги без класически стихове в тях, но напоследък се върнах пак към тази форма, защото на този етап от пътя ми в литературата смятам, че чрез нея изразявам най-добре онова, което имам да кажа. И освен това смятам, че поезията се дели само на добра и лоша, а не на мъжка и женска, на написана в свободен или в класически стих. Нито свободният, нито класическият стих не могат да прикрият нито липсата, нито наличието на дарба. Или я имаш, или я нямаш. Ако си талантлив, какво значение има формата, в която пишеш?
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Това е въпрос, на който едва ли бих могла да отговоря. Нямам претенции да познавам всичко, което се пише. А и не съм литературен критик, с око на наблюдател. Онова, което мога да кажа е, че в стремежа си да бъдат модерни повечето автори ужасно си приличат помежду си. Това се отнася най-вече за по-младите, а и за онези, между 30-40 годишните.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
Че имаме прекрасни, високо надарени поети. Ние сме много талантлив народ. И още – че с писане на поезия се занимават твърде много хора, които не знаят как се прави това и нямат таланта да го направят, но имат средства да издават никому ненужните си книги. Всъщност, тези книги са нужни единствено на тях, за да хранят егото си…
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
О, на този въпрос също едва ли бих могла да отговоря компетентно, тъй като не познавам целия спектър от младата поезия. Но има поети, чиито стихове обичам – Иван Ланджев, Анна Лазарова, Цвета Иванова, Димана Йорданова… И малко по-големите от тях Ина Иванова, Иван Христов, Марин Бодаков… Открих и една чудесна поетеса – Мариана Димитрова, чиято първа книга през тази пролет сигурно ще се появи на бял свят…
Коя поезия е добра?
Истинската, зад която стоят реален осмислен опит на душата и силата на автентичната дарба. Онази, която е продиктувана от Бог, а поетът я е записал талантливо… Май Марина Цветаева беше казала, че талантът е като лисича опашка, не можеш да го скриеш… В този смисъл бих казала, че са добри онези стихове, в които се мяркат лисичите опашки на таланта…
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Обикновено от една фраза… Има такива изрази, които водят след себе си други – аз ги наричам пълководци… Мерне ти се нещо в главата, и знаеш, че води след себе си други думи, пълчища, армии от думи, точните думи, които ти трябват за новото стихотворение… Тези думи не винаги идват веднага. Понякога някаква фраза живее в мен с дни, докато изведнъж някакво малко събитие не ми подскаже продължението. Това може да бъде падащо листо, птица, зареяна в небето, дърво, превито от поривите на вятъра… И тогава нещо се случва, нещо отваря в теб невидима врата, и следващите думи на стихотворението минават през нея…
Каква е ролята на биографията при теб?
Огромна. Говоря по принцип. Познавам много талантливи поети, но без биографии, и виждам как с времето престават да пишат добре… Онова, което не е добро за обикновения човек, за поета е добре дошло, защото страданието раздвижва пластовете на душата ти, пренарежда ги, в теб изригват неподозирани лавини, и ако успееш да преработиш правилно този житейски опит, ще се научиш да извличаш от него онази квинтесенция, която е същността на поезията…
Удобният, комфортен и спокоен живот не ражда голяма поезия, ако не гориш на кладата на този живот, няма как да сложиш огъня му встиховете си…
Познаваш националната, европейска и световна литература в най-добрите й образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Поради особеностите на моята биография – най-вече големите руски поети. Марина Цветаева, Александър Блок, Осип Манделщам, Борис Пастернак, Анна Ахматова. А също и Белла Ахмадулина, Юнна Мориц, Андрей Вознесенски, Евтушенко… От световните – Тед Хюз, Тумас Транстрьомер, Сесар Вальехо… От българските –Дебелянов, Яворов. На по-млади години – Станка Пенчева. Много силно – Христо Фотев. А Иван Динков смятам за мой учител в поезията, когото срещнах след като се върнах от Литературния институт. Суров учител беше той, жесток понякога, но ме научи на каквото трябваше. Винаги ще съм му благодарна.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулира ли те?
Не бих казала. Приятно е, да, но една награда не променя нищо. Тя не може да направи поета по-добър, по-талантлив. Напротив – може да го накара да придобие неадекватно самочувствие, което да попречи на неговото по-нататъшно развитие. Димчо Дебелянов, например, не само не е получил нито една литературна награда през живота си, но дори и не е издал книга приживе. Но е голям поет, голям лирик и завинаги ще остане в историята на българската литература като един от най-обичаните автори… Както е казал Славейков, трябва да си даваме сметка като печелим, какво губим. И обратно.