Из историята на джаза 7- Бикс Байдербек

Брой № 5 (43) / декември 2017, Фармакология за пулмолози

Стоян Атанасов, професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

 

Първите ярки фигури в ранния джаз са цветнокожи. В предишни материали представих накратко Бъди Болдън, Скот Джоплин, Джо Кинг Оливър, Джели Рол Мортън, Сидни Беше, Луис Армстронг. Всички те бележат трайно новата музика, а със своя гений, повлиян от духа на времето и в същото време променящ очаквания му ход, очертават важни етапи от еволюцията на младото изкуство. Първият бял музикант, изиграл подобна комплексна роля, е Бикс Байдербек. Макар и кратък, творческият му път оставя светла диря в джаза. Много музиканти от неговото поколение се вдъхновяват от стила му, а по-късно, в началото на 50-те години на ХХ век, други джазмени припознават ретроспективно Байдербек като предтеча на така наречения кул джаз, който свързваме с тромпетиста Чет Бекър, с пианистите Лени Тристано, Бил Еванс и с други забележителни представители на модерния джаз.

 

Бикс Байдербек (1903–1931) носи в себе си духа на музиката от първите три десетилетия на ХХ век. Приживе го познават и ценят само музиканти от непосредственото му обкръжение.

 

След ранната си смърт Байдербек става легенда – първата в джаза и една от най-привлекателните в масовата култура на Америка. На Байдербек са посветени много композиции, филми, телевизионни сериали, разкази, романи.

 

Родната му къща в Дейвънпорт, Айова, е музей с национално значение и място за поклонение. Този рязък преход от сравнително невзрачно съществуване към трайна романтична легенда ме навежда на идеята да обвържа мислите си за мястото на Байдербек в развитието на джаза с кратък разказ за неговия живот.

 

Бикс расте в заможно буржоазно семейство. Баща му е преуспяващ търговец на въглища и дървен материал, дядо му е банкер. Фамилните нрави и порядки са пропити от късния викториански дух. Онова, което днес наричаме „политически коректно“, във фамилната атмосфера на Байдербек намира израз в конкретни поведенчески правила, които днешните поколения трудно могат да си представят. Така например детето може да играе, но без да тича и без да вдига шум; на момата е разрешено да вкуси първата целувка само ако е сгодена, а младият мъж следва да влезе девствен в брачното ложе. Доброто викторианско възпитание предполага пълен контрол над емоциите и поривите. С други думи, човек не бива да разкрива своите чувства и мисли.

 

От най-ранно детство Бикс отхвърля тези порядки, макар че те оставят и траен отпечатък върху неговия характер. Търси отрада в музиката – най-подходящата алтернатива на семейната атмосфера. На пет години вече свири на пиано на един пръст, възпроизвеждайки по слух мелодии за удивление на възрастните. Ранната му дарба привлича вниманието на местния вестник Дейвънпорт дейли демократ. В брой от началото на 1910 г. четем: „Седемгодишно дете – музикално чудо! Малкият Бики Байдербек свири по слух всяка мелодия“*. Уроци по пиано Бикс почти не е взимал. Ще си остане слухар цял живот. Едва когато става професионален музикант на 20 години, той започва да чете – с мъка – ноти. На петнадесет години Бикс открива джаза. Слуша грамофонни плочи на „Ориджинъл диксиленд джаз бенд” (ОДДБ), чийто лидер, корнетистът Ник Ла Рока, ста ва първият му идол в музиката. По същото време Бикс започва да свири на корнет, имитирайки Ла Рока. Самоукият младеж си изработва своя техника на пръстите и постановка на устните – факт, с който някои музиколози обясняват неповторимото му звукоизвличане.

 

 

Едва придобил елементарни умения, Бикс започва да свири диксиленд в ученически оркестри. На това родителите му не гледат с добро око. С надежда да го отбият от джаза, пращат младежа да учи като пансионер в престижната „Лейк Форест Академи“, близо да Чикаго. Бикс не понася строгия режим в пансиона, често бяга с приятели, за да слуша музика в околностите на Чикаго. Понякога свири на джем сешъни с други музиканти. Запознава се с членовете на „Ню Орлиънс ритм кингс“ (НОРК) – един от най-активните диксиленд оркестри. НОРК, за разлика от ОДДБ, импровизира музиката. Бендът се явява най-автентичният посредник между нюорлиънския и чикагския джаз. По това време – началото на сухия режим в САЩ – Бикс започва да пие прекомерно. Бягствата и алкохолните му ексцеси не остават незабелязани. След първата учебна година го изключват от „Лейк Форест Академи“. Деветнадесетгодишният мъж трябва да осигурява своето препитание. А може само едно – да свири на пиано и на корнет. Друго и не го интересува. Така започва да работи с временни групи, където неизменно го признават за най-добрия.

 

В края на 1923 г. Бикс става седмият редовен член на диксиленд оркестъра „Уолвъринс“**. Бендът се вдъхновява най-вече от стилистиката и репертоара на „Ню Орлиънс ритм кингс“. Следващата 1924 година „Уолвъринс“ записват общо 15 пиеси за грамофонната компания „Gennett Records“. Макар че примитивната звукозаписна техника от онова време дава само бегла представа за корнета на Бикс, тези първи записи са доказателство за изключителните качества на младия музикант. Корнетът на Байдербек се отличава с мекия си открит тон, с верния усет за музикална линия, с ясните си фрази. Записите на Байдербек от февруари 1924 г. с „Уолвъринс“ предхождат с 21 месеца първите записи на Луис Армстронг като лидер на „Хот Вайв“. Двамата музиканти се познават добре и изпитват взаимно възхищение. Бикс Байдербек е смятан за най-добрия корнетист след Луис Армстронг. По онова време имената им често се спрягат, тъй че сравнението между тях е неизбежно. За нас то е важно, защото позволява да изведем две стилистични линии в джаз корнета, а и в джаза изобщо.

 

 

Затова предпочитам да се позова на авторитет като Гънтър Шулър, който пише: „Тонът на Бикс се отличава с очарователно спокойствие, с абсолютната си целенасоченост, с ритъм, следващ естественото дишане, и с непринудено вибрато. Тук на практика Бикс проявява своята самостоятелност спрямо Армстронг. Сравнявайки двамата, ще отбележим невероятната дързост в солата на Луис, почти неконтролируемата им ударна сила (drive), напрегнатия ритъм – накратко, всичко онова, което допринася за инструменталния израз на нови музикални идеи. В сравнение с него Бикс е консервативен. Идеите съответстват напълно на техниката му и никога не превишават нейните възможности. Чувството му за време е по същество неусложнено, рядко го подтиква да търси нещо ново, но в своите рамки е почти безупречно“***.

 

Гънтър Шулър изтъква и друга особеност в стила на Байдербек: неговия лиризъм, рядко срещан в тогавашния джаз, свързван преди всичко със своето звучене hot и с бесния си ритъм. За лиричната тоналност на Байдербек е писано немалко, в повечето случаи метафорично. Така например двама автори го сравняват с момиче, което казва „да“ ****. Всъщност находчивото сравнение не разкрива нищо конкретно. По-скоро бих обвързал стила на Байдербек с неговия характер – резервиран и загадъчен.

 

Други автори говорят за вътрешната неувереност на Бикс и за неспособността му да се съсредоточава продължително в определена посока*****. Ако приемем въпросното непостоянство, не бива да забравяме най-важното: пълното и неизменно отдаване на музиката за сметка на много други житейски ценности, напълно достъпни за младия Байдербек: професионална реализация, добро социално и материално положение, успех сред жените.

 

 

В края на 1924 г. Бикс напуска „Уолвъринс“. Докато търси нови ангажименти, се запознава с Франки Тръмбауер, с когото ще го свързва до края на живота и приятелство, и плодотворно сътрудничество в музиката. Тръмбауер е един от найдобрите музиканти от своето поколение. Свири на Си мелъди саксофон – инструмент в до-ключ, произвеждан главно в Америка в началото на ХХ век. Изящното фразиране и добрата музикална култура на Тръмбауер насочват и Бикс в тази посока. Чистият звук на Тръмбауер е високо ценен от един от най-до брите саксофонисти Бени Картър, а великият Лестър Йънг говори за Тръмбауер като за единствения свой модел за подражание. Бикс свири близо година в оркестъра на Тръмбауер. Там се сближава и с кларнетиста Пи Уи Ръсел, отличен инструменталист, преминал впоследствие през новопоявилите се течения в джаза (суинг, бибоп, фрий).

 

През пролетта на 1926 година Тръмбауер отвежда Бикс в оркестъра на Жан Голдкет, който свири с голям успех в новооткритите танцувални салони. Жан Голдкет е класически пианист, но се изявява главно като мениджър на двадесетина танцувални оркестри. В тях джазът е само подправка hot, която публиката цени като модна новост. Но в бенда на Голдкет освен Байдербек и Тръмбауер свирят и други отлични джазмени като цигуларят Джо Венути и кларнетистът Дон Мъри. По онова време в танцувалните салони често организирали „битки между бендове“. Така през октомври 1926 г. бендът на Голдкет „Феймъс фортийн“ се надсвирва в Ню Йорк с бенда на Флетчър Хендерсън – най-добрият джазов оркестър с чернокожи музиканти – и печели „битката“. „Феймъс Фортийн“ записват и няколко пиеси. В тях обаче Байдербек не изпълнява сола. До нас са достигнали солови изяви на корнетиста с оркестъра на Франки Тръмбауер от няколко звукозаписни сесии през 1927 г. На 4 февруари Бикс записва шедьоврите „Trumbology“, „Clarinet Marmalade“, „Singin’ the Blues“, които разкриват в завършен вид неговото майсторство, потвърдено и през месец май в пиесите „Riverboat Shuffle“, „J’m coming Virginia“, „Way down yonder in New Orleans“. През септември същата година Байдербек записва на соло пиано своята композиция „In a mist“, където използва хроматична скала (изградена от полутонове) ‒ новост в джаза. Новаторският стил на пианиста Байдербек се оформя и под влияние на европейския импресионизъм в класическата музика. Бикс слуша с интерес Дебюси, Равел, ранния Стравински.

 

 

Заради финансови проблеми в бенда на Голдкет, Байдербек и Тръмбауер го напускат през октомври 1927 г. и постъпват в оркестъра на Пол Уайтман. В тази най-престижна за времето си формация Бикс ще свири почти до края на живота си. Оркестърът на Пол Уайтман изпълнява не джаз, а симфонична популярна музика. Уайтман се кичел с прозвището „крал на джаза“ ‒ по-скоро рекламен търговски етикет, отколкото адекватна визитка, защото в репертоара на неговия оркестър място за джаз нямало. Това била музика за слушане, а не за танцуване. По време на тригодишния си престой при Уайтман Бикс се интересува все повече от класическа музика и все по-често свири на пиано, вместо на корнет. Записва с Уайтман дванадесет плочи (78 оборота), където кратките му сола на корнет остават незабелязани. В края на 1929 година здравето на 26-годишния Байдербек рязко се влошава. Психическите и физическите последици от неговия алкохолизъм водят и до преждевременната му смърт на 6 август 1931 г.

 

За яркия талант на Байдербек, увлечен от различни пътища в музиката, всяка категорична оценка би била рискована. Търсейки мястото на Байдербек в историята на джаза, с повече сигурност можем да му припишем три основни заслуги:

 

1) Като корнетист Бикс отдава предпочитание на мелодията пред отприщената емоционалност. Казано с категориите на Ницше, той привилегирова аполоновското начало пред дионисиевското.

2) Байдербек е първият бял джазмен, признат като равен на великите цветнокожи музиканти.

3) Появата на романтичния мит Бикс Байдербек е своеобразно признание за ранния джаз. В момент, в който новата музика навлиза в танцувалните салони и е на път да стане синоним на съвременната музика, митологизирането на един от най-автентичните ѝ представители е свидетелство за нейното приемане в широкото лоно на масовата култура. Този факт обаче не отменя истината, че музиката на Бикс Байдербек се цени по-скоро от тесен кръг познавачи.

———-

*  Leonard Feather, Ira Gitler : The Biographical Encyclopedia of Jazz, New York, Oxford, Oxford University Press, 1999.

** От думата wolverine – росомах, американски язовец. Наименованието на бенда идва от композицията на Джели Рол Мортън „Wolverine Blues“, която младите музиканти често изпълнявали.

***Gunter Schuller, Early Jazz, New York, Oxford, Oxford University Press, 1968, p. 188.  (Преводът мой – С.А.)

**** Eddie Condon, Thomas Sugrue: We Called it Music; A Generation of Jazz, New York, Da Capo, 1992, p. 85.

*****  Вж. например James Lincoln Collier: The Making of Jazz, 1978, и френската версия на книгата, преведена под заглавието L’aventure du jazz. Des origines au swing, Paris, Albin Michel, 1981.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Фотография: Съобщение в бутилка

 

 

Снимка: Георги Байчев


 

Вашият коментар