Хумор с ритъм на блус

Брой № 1 (25) / март 2014, Новости в белодробните болести - 2013

Феноменът Уди Алън

 

 

В моята „Въображаема филмотека” (ако перифразирам „Въображаемият музей” на Андре Малро) Уди Алън заема специално място. За мен той е удивителен феномен:

Притежава смайваща филмография от почти 50 филма – низ от ежегодни ярки изненади.

Може би е един от последните homo universale на световното кино (от типа Чаплин, Фелини, Бергман, Куросава): режисьор, сценарист, най-често актьор, понякога и композитор на своите филми, а паралелно с това – автор на пиеси, разкази, ТВ постановки и пр.

Притежава органично и непресъхващо чувство за хумор, което кристализира в станали вече култови филмови фрази (Любовният ми живот е ужасен! Последният път, когато проникнах в жена, беше, когато посетих Статуята на свободатаНе мога да слушам Вагнер – обзема ме желание да нахлуя в ПолшаНакратко за оралната контрацепция: предложих на една жена да спя с нея и тя ми каза „Не”Исках да стана шпионин, но щеше да се наложи да гълтам микрофилми, а това ми е забранено от личния лекар…).

Разбира се, съзнавам, че разликите в чувството за хумор радикално разделят хората – затова някои въобще не разбират и не приемат Уди Алън.

Следователно става дума за уникална творческа енергия, без следа от изхабяване при неговите вече 78 години и близо 50 години в киното. Последният му филм Син жасмин е сред фаворитите за Оскар 2014. Дори грандиозният жълт скандал около раздялата му с Миа Фароу (1992) и недоказаните обвинения в педофилия не накърниха тази негова енергия (но възобновени наскоро, тези обвинения биха могли да го лишат от Оскар, какъвто вероятно е и техният замисъл).

Каква е тайната на тази непрекъсната творческа жизненост, за която няма възраст? За да си я обясним, първо трябва да разберем логиката на тази свръх ефективна творческа машина. Уди Алън изповядва: Искам просто да правя филми, да не спирам…Не ме интересува дали публиката или критиката ги харесват. Правя филми за свое удоволствие Завършвам филма и започвам следващия … Интересува ме работата, самото правене на филми ми носи удоволствие, то е животоспасяващо Не ме интересуват реакциите, наградите. Той научава чак на следващия ден, че филмът му Ани Хол е получил Оскари – по време на церемонията свири редовния си джаз в Michaels pub в Ню Йорк, после си ляга, като изключва телефона…

Такава необичайна творческа логика предполага наличие на безспорен творчески ресурс. Уди Алън го има в изобилие. В случая става дума за абсолютен комедиен гений. Неговият остър усет за комичното е вроден, заложен в гените му и изграден върху забележителната американска комедийна традиция – по-скоро по линията на интелектуалния хумор на братята Маркс, отколкото на тази на Лаурел и Харди. Невръстният Алън Стюард Кьонингсберг (рожденото име на Уди Алън) е запленен от киното от 5-годишна възраст. Още преди да знае да чете, измисля истории, прави фокуси. Като ученик започва да публикува с успех забавни разкази и вицове, пише скечове за шоу-спектакли. В един момент го убеждават, против волята му, да ги изпълнява сам като кабаретен комик и незабавно става прочут. Хуморът му е поток на съзнанието, необичайно автентичен (Излизах и говорех като самия себе си), с оригинален поглед към света. Той няма нищо общо с грубата клоунада (както, между другото, и с хумора на българските телевизионни „комици”). Въпрос на време е киното да се заинтересува от него.

 

Филмът по първия сценарий на Уди Алън (Какво ново, маце, 1965), заснет от друг, му носи пълно разочарование. Той се зарича в бъдеще сам да режисира своите сценарии и наистина го прави с голям успех в последвалата серия от комедии. Макар в началото все още неопитни, те бликат от чист хумор, визуални гегове, пантомими и пародии. Шегите му като че ли се носят във въздуха с джазов ритъм (модел му е Чарли Паркър). Златно правило в неговите комедии е бързината, темпото, простотата и завладяващото начало. Първият изцяло негов филм – Вземай парите и бягай (1969), изграден в псевдо-документален стил, ражда комичния типаж на Уди Алън: страхливец, женкар, добродушен, непохватен, невротик. Вторият – Банани (1971), сатира на революция в измислена латиноамериканска страна, е по-уверен и още по-смешен. Третият – Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате (1972) взема повод от едноименната книга на д-р Д. Ройбен (Уди Алън намира самата книгата глупава, а докторът не харесва филма) и развихря около нея безумно смешни истории. Върхът е отговорът на въпроса: ”Какво става по време на оргазъм?”, където Уди Алън, в ролята на сперматозоид (с очила!), участва в истинска военна операция, организирана от щаб, със сложна йерархия от поделения и тежка механизация. Празненството на щаба с шампанско, по случай успешната еякулация, е прекъснато от нов сигнал за тревога и прегрупиране на силите – резултат от нова фаза в любовната игра… В Поспаланко (Sleeper, 1975) героят се събужда след 500 години, когато вече е медицински доказано, че цигарите и мазнините са полезни за здравето (иронично намигане към съвременната медицина с нейните често променящи се препоръки).

 

В цялата тази начална серия от филми всичко се върти около смешното. За Уди Алън най-важното е да бъде духовит и това той постига с удивителна лекота, така, както диша. Би могъл цял живот да експлоатира своята невероятна комична дарба и да разчита до гроб на една вярна публика. Но за Уди Алън, по същество автентичен интелектуалец (въпреки думите му: Никога не съм бил интелектуалец, просто такъв ми е видът), прекрасно запознат с европейската култура и кино, смешното не е достатъчно, за да покаже света с цялата негова сложност и противоречивост. Той има нужда да включи нови регистри, пластове и теми. Филмът Ани Хол (1977) е повратен към една принципно нова фаза в творчеството на Уди Алън. Тук неговият герой е много по-реалистичен: самотен евреин, невротичен, хипохондрик, самовглъбен, нерешителен. С карирана риза и сако от туид, той говори, говори, говори – като истинска еманация на градската култура на общуване. Всъщност, пред нас е самият Уди Алън, без екранният образ да е автобиографичен. Каква разлика от бандитското очарование на митичните, героични и силни мъже на американското кино (Богарт, Хекмън, Никълсън, де Ниро, Скот, Редфорд, Нюман)! Пред нас е един земен и уязвим мъж, завладян от фобии и самоирония. Нещо повече, Уди Алън въвежда за пръв път и женската гледна точка, в лицето на Даян Кийтън (притежаваща абсолютно равностоен комедиен талант), за да създаде с нея може би една от най-възхитителните двойки в историята на киното. Разгръща се една полифонична картина, в която е постигнат виртуозен баланс между смешното и тъжното. Филмът има невероятен успех и спечелва 4 Оскара.

От тук нататък Уди Алън навлиза още по-дълбоко в нови теми, изследва нови, все по-интимни пластове. Важна тема е сблъсъкът между фантазията и действителността, между рационалното и ирационалното, между илюзията и реалността. Тази тема се е проявявала и преди, главно в комична интерпретация (Мразя действителността, но все пак това е единственото място, където можеш да получиш хубава пържола). В любимия ми Разказ на един лунатик (1980) главният герой отчаяно се опитва да постигне в реалността мечтата си за идеалната жена, раздвоен между интелектуалката Олив Чомски и Тифани Шмийдърър, чийто смразяващ кръвта интелект бе обратно пропорционален на еротичната радиация, излъчваща се от всяка нейна фибра. Но в следващите филми на Уди Алън темата се разгръща с неочаквана сериозност, за да включи и трагични измерения.

В Пурпурната роза от Кайро (1985) киното е „фабрика за мечти”, където можеш да избягаш от грубата реалност на живота. Мъжът на мечтите на Сесилия (Мия Фароу) слиза от екрана и тя трябва да избере между фантазията (която би могло да я доведе до лудост) или реалността (която неизбежно ще й донесе страдания). Куршуми над Бродуей, 1994) е друга история за мечти. „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат” (2010), историята, разказана с много шум и бяс, представя драматичното разминаване между илюзии и реалност, между намерение и осъществяване. Полунощ в Париж (2011) е за илюзорното бягство от днешния ден към идеализираното минало. Син Жасмин (2013) (с изключителната Кейт Бланшет), по думите на Янко Терзиев (моят предпочитан кинокритик), е „морална приказка за цената на самозалъгването в едно безпощадно време”, където „ранимите и неприспособимите падат първи”.

Тази тема води Уди Алън към други, още по-дълбоки екзистенциални въпроси за смисъла на нашето място във вселената, разгледани под силното влияние на Бергман. Интериори (1978) е първият му откровено драматичен филм и първият без неговото актьорско участие (което неизбежно би нарушило драматизма). Филмът представя сложна семейна драма около властна и егоистична майка, която се самоубива. Хана и нейните сестри (1986) е филм с наситена чеховска атмосфера, който се развива също около темата за смъртта като мрачен и неизбежен факт. Друга жена (1988) с прекрасната Джина Роулъндс, е едно пътуване навътре към съзнанието и душата, отново силно повлияно от Бергман. Престъпления и прегрешения (1989) представлява дисекция на морала, законността, безразличието, истината и вярата – която ти дава сила да издържиш, но те лишава от трезв поглед към действителността. Смъртта тук присъства директно и шокиращо. Много по-късно филмът Мач Пойнт (2005) пресъздава отново мрачна история за страст и убийство в името на удобното статукво. Тези филми разочароват вярната публика на великия комик, която ги схваща като предателство спрямо неговия неписан договор с нея за осигуряване на смях и чисто забавление. Посрещнати студено, филмите са обречени на финансов провал. Европейската публика, обаче, ги посреща въодушевено (Уди Алън никога не забравя това: Европа ми е спасявала живота през последните години). Безразличен към липсата на успех, Уди Алън ни най-малко не се отклонява от избрания път. Той търси нови хоризонти, експериментира и категорично отхвърля конформизма на холивудската машина (На Бевърли Хилс не си хвърлят боклука, влагат го в ТВ шоута). Филмът му Зелиг (1983) представя универсалния конформист, който се отказва от принципи и самоличност, за да се слее със средата като съвършен хамелеон.

За мен като архитект е особено близка темата за Мястото във фил­мите на Уди Алън (Всеки път, когато снимам, изповядвам любовта си към дадено място). Образът на Града се превръща в един от основните герои на филмите: Ню Йорк (в Манхатън, 1979 – истинска емблема на филма е сцената с Уди Алън и Даян Кийтън на зазоряване край Бруклинския мост); Барселона и Овиедо (във Вики Кристина Барселона, 2008); Париж, най-красив, когато валиПолунощ в Париж, 2011); Рим (в На Рим с любов, 2012). Искрено удоволствие ми доставят думите на Уди Алън: Аз имам отношение към архитектурата на Ню Йорк и много се ядосвам на новите сгради, които се строят, без да се вземе предвид контекста, в който се поставят. Да беше дошъл в София!…

През десетилетията всички тези филми придобиват абсолютна идентичност – това са филми на Уди Алън. Без съмнение за това извънредно много допринася и музиката в тях. Уди Алън, самият той музикант, влюбен в джаза (всеки понеделник свири на кларинет класически нюорлийнски джаз със своя бенд, за чието европейско турне бе създаден чудесният филм Wild Man Blues, 1997), проявява изключителна чувствителност при избора на саундтрак: да си припомним образа на Ню Йорк с музиката на Гершуин или на дъждовния Париж – с Коул Портър. Заедно с това работата на Уди Алън с актьорите е фантастична!

Имам чувството, че всички филми на Уди Алън са свързани помежду си в един интегрален, интелигентен и невероятно забавен Филм за човешките терзания и мечти, създаден със съчувствие и търпимост. Наистина, скептицизмът никога не напуска Уди Алън. „Каква безсмислена, сляпа случайност е вселената!“ - възкликва Борис във филма Както дойде (2009), но по-нататък именно тази случайност носи неочаквана хармония. Винаги има надежда, внушава Уди Алън, да откраднеш от живота чиста радост, макар че никога няма да ти бъде спестена тъгата по изчезналия миг и по пропуснатите възможности (Вики Кристина Барселона).

В края на шедьовъра Манхатън героят на Уди Алън прави равносметка на нещата, заради които все пак си струва да се живее. За него те са: Първо – Граучо Маркс… втора част на симфония „Юпитер”. Луис Армстронг. „Potato Blues”. Шведските филми, естествено. „Възпитание на чувствата” на Флобер. Франк Синатра. Марлон Брандо. Фантастичните ябълки на Сезан. Раците в ресторанта на Сън Уо…, за да завърши с просветление – …лицето на Трейси (младата приятелка на героя – в ролята Мюриъл Хемингуей), като знак за връщане към чистотата и невинността, дефицитни в хаоса на гигантския мегаполис.

Зрителят сам ще направи своята собствена равносметка.


 

Вашият коментар