Художникът и вятърът

Брой № 1(49) / февруари 2019, Въздухът, който дишаме

Новоизлязлата книга на Костадин Пампов „Художникът и вятърът“ включва разкази и импресии. Те вече са имали своите първи публикации в други негови книги. Тук публикуваме два отзива във връзка с тези предишни издания. Те са на поетесата д-р Елена Алекова и на поета Велин Георгиев.

 

д-р Елена Алекова

 

Спомням си, когато за пръв път четох разказите на Костадин Пампов, ми направи впечатление какъв акцент поставя той на определени детайли в тях. А после с изненада констатирах, че тези детайли са не просто ефектни образи, които притежават необикновена притегателна сила, а че около тях се изгражда и държи самото повествование.

 

Казах „поставя акцент”, а поточно е да се каже – цялата тежест на разказа, а, защо не – и на живота – Костадин Пампов стоварва в детайлите. Като помислиш, по същество животът ни, за да не се разпадне, се държи просто на няколко опорн и стълба – неколцина важни, близки за нас хора, дватри „предмета”, който щрихират действителността. Поне – нашия живот в нашето съзнание тук и сега, ако животът наистина е тук и сега, както твърдят на Изток, а не живот въобще. Човек няма как обеме живота въобще, бидейки тук и сега, може само да го предчувства. Но дори живота тук и сега човек не може да види в целостта му, вижда някой и друг детайл (някой и друг предмет, нещо съществуващо, нещо от действителността) и тъкмо през него, не през мъгляво-абстрактни понятия го възприема. Благодарение на тези именно детайли животът се съхранява истински дори в спомените ни. Затова спомените, които Костадин Пампов разказва в първата част на томчето си, са така живи. Сякаш нещата наистина се случват тук и сега. Живо е детството, тече пред очите ни. Жива е младостта.

 

Играта на криеница с читателя е чужда на Костадин Пампов. Затова детайлът, върху който съсредоточава ударението (смисловото, емоционалното, екзистенциалното) на разказа, той извежда в заглавието: „Цигарите”, „Снимката”, „Пчелоядите”, „Тополите”, „Змията”, „Книгите”, „Докерите”, „Скулптурата”, „Статуетката”, „Автографите”, „Сънят”, „Разказът”, „Поетът”… А има и два разказа, чиято тема е самото заглавие като заглавие: „Заглавието на филма” и „Заглавията”. От първия разбираме как едно заглавие на филм („Осъдени души”) може да се превърне в живот, да стане органическа част от живота – уж метафора, а всъщност начин на живот, и може да прерасне от конкретен случай в символ на човешкия живот въобще. Всички – твърди Костадин Пампов – сме осъдени да бъдем свободни!

 

От втория разказ „Заглавията” (става дума за заглавията на филма „Кратко слънце” отпреди 1989 г. и на пиесата „Подробности от пейзажа” след 1989 г., създадени по един и същи сценарий) се убеждаваме как животът се вмества по различен начин в различните заглавия или… как различните заглавия, макар и към едно и също съдържание, разкриват различни аспекти на съдържанието, поставяйки различни акценти. Как през заглавието можем да съдим за човека, който го поставя, за епохата, когато е поставено (преди и след…) – не просто за конкретното време, ограничено в датата на написването на творбата, а и за времето след това, в което вече тя се чете и интерпретира (във филм и пиеса) и което няма край и няма ограничения. И така, в две заглавия (на филм и пиеса по сценарий на Станислав Стратиев) отпреди и след 1989 г. – има информация за сценарист, режисьори, гледни точки, светогледи. Но има и още нещо, което се крие зад заглавията… Затова съвсем логично Костадин Пампов поставя въпроса: „При положение, че и в двете творби наред с всичко друго се разказва за любов, имаща трагичен край, то тя е „кратко слънце” или „подробности от пейзажа?”. И остроумният му извод след това, че „във всяко нещо има толкова истина, колкото човек вложи в него”, който в крайна сметка омекотява сблъсъка между двете заглавия, а по същество – сблъсъка между две епохи, две световъзприятия. Омекотяването на сблъсъка също е характерна особеност за стила на писане, който Костадин Пампов е избрал. И… забелязахте ли, онова „още нещо”, твърде съществено, може би най-същественото за живота, за човека, което го има в тези заглавия, но някак зад тях, го има също и във въпроса и извода на автора, но и в тях не е формулирано – то е някак зад думите, отвъд думите. Дори не е необходимо да го формулирам и аз. Въпреки това всеки знае за какво става дума или поне се досеща. Това неизговоряне, но не премълчаване на същественото е друга характерна особеност на стила му.

 

Велин Георгиев

 

„Художникът и вятърът” на Костадин Пампов от Пазарджик с тридесетина импресии, или стихотворения в проза по мотиви на поета Атанас Далчев, е поредното доказателство на народното твърдение, че не се знае от кой храст ще изскочи заек. И изненада, и задоволство изпитах още при първия досег с тази книжчица, сравнима с дебютна стихосбирка на млад поет. Но това са май стихове в проза, написани от самороден талант, който се появява на пренаселения литературен мегдан със скрито самочувствие на доказан автор. Автор, намерил себе си в себе си, автор от марката на Далчев – претегля всяко нещо на собствения си кантар и не го изкушава празнодумството.

 

Четох книгата на Костадин Пампов няколко пъти… И всеки път, когато посягах към нея, се досещах за твърдение на акад. Ефрем Каранфилов, който обичаше да предупреждава пишещите, че хубава книга е тази, към която посягаш повторно…

 

Авторът има дарбата на задушевен разказвач. Имам чувството, че той се родее с Джани Родари, иде от света и школата на Далчев, но по свой начин разширява хоризонтите на големия поет. Затова и книгата на Костадин Пампов започва простичко, но с оная художествена простота, която е по силите на белязаните с дарба.

 

Преди много години определили поезията му като „предметен реализъм”. Навярно са имали основания за това. Важното тук е друго и един литературен критик го написа. Поетът наистина често „говори” за предмети, но така, че отива отвъд тях. Убедително в този смисъл е стихотворението му „Художникът и вятърът”… „Нещо невидимо се „показва” посредством видими неща. С помощта им поетът „отвежда” читателите си  в един друг свят. Където „Красивото” и „Доброто” си дават среща.”

 

Вече споменах за школата „Далчев”. Територията на това литературно владение се разширява, и то от такива стойностни труженици като Костадин Пампов. Ще се хвана за 28-ия фрагмент.

 

Падащият от дървото лист бил съпровождан от сянката си. Когато листът се  „съединявал” със земята, сянката изчезвала. Много пъти поетът виждал това в природата. „Картината” на падащия лист обаче е „разказ” и за други „неща”. Haй-вече за живота на всеки човек. Сянката му го съпровожда винаги. Но той би могъл да не бъде сянка. Когато е избрал да бъде себе си. Макар че и тогава животът му ще бъде „игра”между него и сянката му.”

 

И макар самият Атанас Далчев да твърди, че животът на всеки човек е неуспех, то с ръка на сърцето ще кажа, че книгата „Художникът и вятърът” на Костадин Пампов е успех не само за него, а и за българската литература. Браво.


 

Вашият коментар