Александър Иванчев, учител по история – Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
Преди Мохамед жените на Арабския полуостров имали по-голяма самостоятелност. Популярен пример в тази насока била първата му съпруга Хадиджа, която притежавала значително богатство, наследено от двамата ѝ предишни съпрузи – търговци. Докато е женен за нея, самият пророк е напълно моногамен, както и повечето от сънародниците му. След смъртта ѝ обаче Мохамед се женил, развеждал, използвал сексуални робини, предлагал брак или му бил предлаган брак от няколко десетки жени. Именно по този начин практически били положени основите на полигамията сред арабите, а теоретичната му обосновка била вплетена в свещената им книга – корана. Според него, единствените мъже, които можели да видят лицето на жената, били съпругът и най-близките мъжки родственици на двамата съпрузи – бащи, братя и племенници (т.нар. намахрем). Пред всички останали мъже жената била длъжна да покрива тялото си плътно с т.нар. фараджия или фередже – пелерина с лъжливи ръкави, с която тялото се покрива през главата), а лицето – с воал-пече (черна, плътна мрежичка от конски косми).
Наред с това, господарят на къщата не бил длъжен да се храни със жена си на масата. Извън къщата жената не можело да излиза без охрана от евнуси или възрастни роднини. Тя нямала право да разговаря с никой мъж извън дома. Коранът повелява „да се загръщат плътно със своите покривала и да не демонстрират „своите украшения”, т.е. каквато и да е част от тялото. Съобразно тези изисквания били организирани и женските дялове на мюсюлманските жилища. Подобно на гинекейона, те заемали задната част на къщата или втория ѝ етаж, като разполагали със самостоятелна вътрешна градина или двор. Към предната, мъжка част на дома се минавало през врата, ключът за която се държал от мъжа, а до вратата имало люк, през който се подавала храната, ако съпругът имал гости. Мъжките роднини имали право да влизат в харема само през свещените празници, в случай на сватба, раждане или обрязване.
Подобно на обществените нагласи в Древна Гърция и Рим, и след арабите покривалото на жената и домашното й затворничество (изолацията) се възприемало като признак за аристократизъм, достойнство и престиж. В арабския език това се формулира като „фахр-ал-мухидерат” („гордост на забулените”), което е формулата за жените с по-високо обществено положение. Техният противовес в мюсюлманското общество са жените от низшите съсловия – робини, проститутки и слугини, които са и по-лесно достъпни. Така се налага и възгледът за „добрата мюсюлманка”, която трябва да е „почтена” и „правоверна”.
С течение на времето в ислямските общества отношенията между мъжа и жената, и по-специално към жената, търпят известно развитие. Още в корана и шариата Пророкът предоставил на жените редица права, но и множество семейни задължения, които в голяма степен ограничили обществените им прояви. Същевременно Мохамед предоставил цялата семейна собственост на мъжа и така ограничил максимално възможностите за изява на съпругите. Това, съчетано със заимстваните от Персия и Византия традиционни ограничения на жената, довело до там, че често пъти членовете на съпружеската двойка нямали нищо общо помежду си освен половия акт.
В традицията на доислямските полигамни общества, броят на жените в харема не бил ограничаван. Прочути примери в това отношение били не само китайските императори и индийските раджи, но и най-близкия до нашата култура библейски персонаж, цар Соломон, с неговите седемстотин съпруги и триста наложници (Стар Завет, Царе 3:11). На този фон Мохамед все пак ограничава броя им до четири. Малцина знаят, че съществува версия, че числото четири „4” в арабския език от тази епоха е означавало и „много”, но всички водещи ислямски теолози потвърждават тази цифра като максимален брой официални съпруги на добрия мюсюлманин.
Както за всички сфери от реалния живот, така и в тази област, Мохамед завещал на последователите си доста подробни съвети за брака и брачното съжителство. Самата брачна религиозна церемония с всяка поредна съпруга е доста опростена и няма нищо общо с европейската църковна сватба. В присъствието на мюфтията младоженците дават съгласието си да се оженят и се издава съответният писмен документ. По време на брака съпрузите са задължени да изпълняват всички желания на половинката си. Едва тогава съпругът можел да помисли и за следваща жена, при това със съгласието на предишната (или предишните). Това означава, че човек с нормални или по-ниски доходи през епохата не би могъл да си позволи повече от една съпруга. От друга страна, влиятелните и властващите мъже не се допитвали до старите си съпруги за сключването на нов брак.
Независимо от кораничните изисквания за хармония и висока нравственост между членовете на семейството, реалният живот провокира чести противоречия между съпрузите. Ето защо Мохамед предвижда и ситуацията отбелязана в Корана, като „помрачаване на семейното огнище”, което, разбира се, означава развод. Ислямът като цяло толерира всички онези фактори, които поради един или друг начин укрепват семейството. На този фон може би изглежда изненадващо предвиждането на развод, когато нещата в семейството не вървят. В същите епохи християните например били лишени от този механизъм за защита на жената срещу ограниченията, налагани й в харема. Както брачната церемония, така и разводът ставал чрез крайно опростена процедура. Жената можела да поиска развод при жестоко отношение, несъвместимост на характерите или нарушения на брачния договор – неплатен откуп на булката, лоши условия на живот и др. След развода дъщерите оставали при жената до достигането на възраст за брак, т.е. осем години. Синовете също живеят при майката, но на шест или седемгодишна възраст минават и те под опеката на бащата. Другият важен момент е, че жената имала права, макар и разведена, да поиска от мъжа си материална подкрепа (нафака) за отглеждането на децата. От своя страна и мъжът можел да поиска развод, ако не получава от нея нужните грижи, дължимото смирение и покорство, а също и непорочност. Необходимо било да се направят три поредни заявления пред свидетели. Разводът с бременни жени не се допускал, а при жената трябвало да се констатира три пъти менструация, за да получи развод.
Въпреки шокиращата за днес брачна възраст на момичетата и момчетата, на практика момичетата били омъжвани на около петнадесетгодишна възраст, практика, нормална за всички народи до XX в. Наред с това, бащата трябвало да пита дъщерите си за съгласие да се омъжат, както препоръчвал пророкът Мохамед. За да се съхрани добрият морал и целомъдрие на девойките, още от тази ранна възраст се допускало те да сключват брак и след това да бъдат затваряни в харема. Срещу това мъжът трябвало да даде дар мехрие (издръжка) на булката.
До ласките на наложници, слугини и робини мъжете можели да прибягнат само ако не се притеснявали, че ще предизвикат гнева на законните си съпруги, които са в правата си да прогонят „провинилите” се девойки. Но често жените нямали нищо против забежките на мъжа си, стига да им оказвал в достатъчна степен дължимото внимание и уважение. Това обаче обикновено не важало за харемите на владетелите, които принципно не се съобразявали и с малкото права, с които разполагали жените в харема. Срещу това те им осигурявали богата материална издръжка и възможности да се превърнат в майка на бъдещия наследник.
Дворцов харем – картина на Гюстав Буланже https://www.liveinternet.ru/ users/irena_69/post198938085/
Арабският харем се оформил и утвърдил окончателно още при династията на Омеядите и първите Абасиди (VII-VIII в.). В този период техните съпруги още имали право да притежават собствено стопанство и дори дворци, подобни на тези на съпрузите им. Но с изграждането на огромните дворцови комплекси в Дамаск, а след това и в Багдад, жените били все повече ограничавани и затваряни в харема. Самият харем се превърнал в самостоятелна изолирана структура в двореца. Арабският историк ал-Масуди (X в.) свидетелства, че Яхия Бармакид, главен надзирател на харема на прославения не само в приказките на „Хиляда и една нощ” халиф Харун-ал-Рашид, заключвал вечер харема и отнасял ключа със себе си вкъщи.
При тази изолираност харемът на халифите за кратко време придобил фантастичния образ на отделен свят, в който цари безкраен разкош и е наситен непрекъснато с атмосферата на сексуална възбуда, примесена с жестокост и чувство за опасност. Тук няма да коментираме степента на привлекателност на тези фантазии за европейските представители на двата пола, понеже това усещане е строго индивидуално, но е факт, че нещата не винаги са такива, каквито ни изглеждат или ни се иска да изглеждат. По разбираеми причини, подробни сведения за харемите на конкретните халифи трудно могат да се открият, но за харема на Харун-ал-Рашид се знае, че там живеели над две хиляди певици и слугини, а само двадесет и четири наложници износвали децата му.
Девойките в халифския харем произхождали от различни земи и народи. Но след като ислямът забранявал да се поробват свободни мюсюлмани и свободни мюсюлмани (зимми), живеещи в същата държава, жените за харема били доставяни от земи извън халифата. Повечето робини се доставяли или като военна плячка, или чрез търговията с роби. От сексуална гледна точка, особено популярни били робините от берберски произход (Северна Африка). Прочутият втори халиф от рода на абасидите, ал-Мансур (Победоносния ), бил син на подобна робиня берберка. През следващите IX и X в. в харемите на арабската аристокрация начело с халифа станали особено популярни гъркините-византийки. Такива са майките на халифите Васик, Мунтасир, Мухтади, Мутадид и др. Майките на други били робини от тюркски произход, а на халифа Мустаин – славянка от Източна Европа.
Всичко това означава, че успоредно с разрастването и по територия, и по влияние на ислямската империя под формата на Халифата, наследниците на ранните халифи все по-рядко сключвали официални бракове, понеже те носели със себе си и съответните политически обвързаности. А когато представлявали най-могъщата сила в даден момент, съюзите с други държави по-скоро ограничават, отколкото подкрепят възхода на държавата. Тази тенденция се наблюдава при всички големи империи, като се започне от древния Египет, където фараоните се женели главно за собствените си сестри. Този факт имал както политическа (да се запази властта в семейството), така и религиозна (да се потвърди божествената същност на фараона) обосновка. В Римската империя моногамните римски императори обикновено се възкачвали на престола вече оженени. По-късно и османските султани престанали да сключват бракове след издигането на империята им, за да избегнат ограниченията на съюзите, а в по-ново време, класически пример за такава необвързаност станала доктрината Палмерстън във Великобритания от XIX в., накратко перифразирана като „Британия няма вечни приятели или врагове. Британия има само вечни интереси”.
Танц в харема, Джулио Росати
Ето защо след смъртта на Харун-ал-Рашид през 809 г. следващите халифи, с редки изключения, въобще не са се женили. Просто харемът им бил пълен с наложници, слугини и робини, които поради отсъствието на официална съпруга на халифа се управлявали от неговата майка, а цялата собственост, която притежавали халифските сестри, дъщери или братовчедки, преминали в разпореждане на короната. Подобно явление, както ще видим по нататък, се наблюдавало и сред османските султани след средата на XVII в.
Естествено при изграждането на своята държава, османските султани започнали да ползват опита на арабския халифат във всяка област, включително и брачната. Проблемът е, че сведенията за османския харем, особено за ранния период, са твърде оскъдни и фрагментирани, тъй като султанският харем бил „светая светих” в сарая (двореца) на султана и бил защитен от чуждо любопитство с множество непроницаеми забрани. Почти нищо не се знае за устройството и обитателите на султанския харем, докато още бил установен в предишните османски столици Йенишехир, Бурса и Одрин. Картината се прояснява малко повече след 1453 г., когато дворът се пренесъл в новозавоювания Константинопол. Вземайки предвид, че в този период османците все още твърде силно съхранявали тюркските си племенни традиции и институции, може да се предположи, че харемът им тогава се отличавал със съвсем проста организация, малко по-сложна от тази на всеки номадски вожд–мюсюлманин. Все пак през целия период на първоначалната експанзия от края на XIII до средата на XV в. непрекъснато нарастващият престиж на султаните, въздействащият пример на все още разточително разкошния византийски церемониал, както и все по-активно възприеманата арабско-персийска традиция, допринесли за издигане значимостта на харема, а оттам и до постепенното му превръщане в сложно устроена и влиятелна институция. Накратко, след пренасянето си в Истанбул харемът сравнително бързо се превърнал в „дворец в двореца”, т.е. – в почти самостоятелен властови център.
Този процес вероятно започва развитието си с пренасянето на столицата от Бурса в Одрин при управлението на Мурад I (1360-1389 г.). Вероятно е прекъснат временно в периода на династична криза след пленяването на Баязид I при Анкара през 1402 г. От времето на Мехмед I Челеби (1413-1421) обаче, кризата започнала да се преодолява и харемната организация постепенно отново укрепнала. Още при наследника му – Мурад II, механизмите на харема започват отново да функционират стабилно.
Когато Мехмед II Фатих (Завоевателя) превзема Константинопол и го превръща в столица на издигащата се империя, незабавно започнал строеж на нов дворец на мястото на византийски манастир и църква на един хълм в града. През 1457 г., когато дворецът вече бил готов, харемът на султана бил преместен от старата столица Одрин в новия дворец. Днес на мястото му се издига кампусът на Истанбулския университет. Десетина години по-късно започва изграждането на Топкапъ сарай на мястото на древния Византион. Първоначално той се използвал само като административна сграда, а семейството на султана останало в първия дворец, който вече придобил наименованието Ески сарай (от тур. – Стария дворец).
Иранският шах Насер ад-Дин Шах Каджар и любимата му жена, несравнимата красавица Анис ал-Долех (края на XIX в.)
https://bigpicture.ru/?p=620441
Едва близо век по-късно, към 1550 г., харемът се опитва да проникне в новия дворец. Тогава пожар изпепелил апартаментите в харема на Ески сарай. Това дало повод на любимата жена на Сюлейман I Кануни (Законодателя), наричан още Великолепни, на име Хуррем султан (прочутата Роксолана), да убеди съпруга си да ѝ подари постоянно жилище в Топкапъ сарай. За консерватизма и традиционализма на османското общество говори това, че години след смъртта на Сюлейман I (1520-1566 г.), а именно към 1585 г., всички основни дами от харема били прехвърлени в Топкапъ. От този момент нататък Ески сарай се превърнал в дворец за жени, които вече са изгубили влиянието си. Обикновено това били жените и неомъжените сестри на предишния султан или членки на харема на настоящия, които по някаква причина били лишени от благоволението на господаря си. Разбира се, тези жени и наложници били придружавани в Ески сарай от своите лични слугини и робини.
Независимо от краткотрайните премествания на харема по различно време и причини в кварталите Кяътхане, Юскюдар и Бююкдере, както и до Одрин, като цяло харемът си остава в Топкапъ сарай чак до средата на XIX в. От края на XVI в. харемът е установен в непосредствена близост до Дивана (личния съвет на султана начело с великия везир), с което пътят на участието на жените в него в политиката е открит. Това скоро ще доведе и до периода, известен като „кадънлар салтанатъ” (от тур. – управление на жените). След преместването на властта в новия дворец Долмабахче сарай през 1856 г., и Топкапъ сарай бил постигнат от съдбата на Ески сарай – превърнал се в дворец за бившите султански жени. От края на XIX в. (1880 г.) харемите на последните султани се помещавали в двореца Йълдъз сарай в квартал Бешикташ. По времето на Махмуд II (1808-1839 г.) Ески сарай е пригоден за Министерство на войната, а обитателките му отново могли да се насладят на поувехналата слава на Топкапъ сарай.
[следва продължение]
Литература:
1. Алдерсън, А. Д. „Османската династия“ С. 2002
2. „История на Османската империя“ под. Ред. на Р. Мантран, С. 1999
3. Карахасан-Чънар, Ибр. „Османските потайности: харемът“, С. 2011