Господ се оказа най-големият самотник

Брой № 2(14) / юни 2011, ХОББ и астма

Интервю с Румен Леонидов – поет, публицист, общественик

 

Нова книга – нов фронт за Румен Леонидов. При това с толкова силното, но неразбираемо за масовия читател оръжие – стиховете. Какви са новите ви стихове, какво ще прочетат почитателите ви в «Сляпа неделя»?

Това не са стихове, а Очищения – Освещения, Опрощения, Откровения, Озарения и няколко Съновидения. Според първите реакции цикълът „Опрощения” са нова дума в новата ни литература. Защото там мене ме няма, там има само виденията, видени отгоре, територията е огромна, състоянието е гмуркане към подземните ветрове и върховете на корените, като същевременно тези редове са сякаш част от предезичието на българския, чрез които се докосвам до разкръстването. Което звучи доста болезнено. Но явно съм надминал себе си.

Стиховете винаги ли са “музика за душата” или ….?

„Плодовете не опложда, градинар е и гробар е. Ангелите нямат кожа, но дере ги като яре.” Не чувам музика, нито за душата, нито за бездушието. Духът е вид музика, душата без него е празна зала.

Не мислите ли, че модерните времена идват с ерзац култура? Как може да се спре това?

Масовата култура е непобедима. Масовият простак също, защото простаците винаги са били мнозинство, дори и в градините на Рая.

Господ е добър, но в момента на пределното си вдъхновение е създал същество, което е трябвало непрекъснато да се стреми към съвършенство. Към божественото у себе си. Но човечеството вместо да буди божието у себе си, непрекъснато го приспива. И Господ се оказа най-големият самотник, който без да иска се е заразил от негодностите на своето произведение, което нахално иска да промени и Него самия, но не и себе си.  Господ обаче не е машина и има резервен ход. 

Наскоро отново се заговори, но пак се стигна до задънена улица, за проблема с данъка върху книгата. Кога правителството ще се сети, че книгата не е стока, а инвестиция за бъдещето на държавата?

Книгата е храна, тя е стока. Може да е духовна стока, но който има глад към нея, я купува. Както безработният дава всеки ден 5 лева за пакет долни цигари, или както блаженият алкохолик сипе по една десетачка за литър родна водка. Инвестиция в бъдещето е образованието и възпитанието. А не издаване на някакви си книги.

Всички графомани си намират начини да се самофинансират, защо и наистина талантливите бягат от риска да заложат 1000 лв., за да се наложат на книжния пазар? Защо и бързата литература толкова бърза да бъде издавана – всеки ден, всеки час, всеки миг, всяко безвремие. От Антон Дончев до последната пловдивска майна, всеки може сам да дооплоди растежа си на пъплещо дърво. Не е толкова ужасно да не бъдеш разбран и самообран, като инвестираш в собственото си романче.

Днес масовият читател чете чалга литература – хвани Коелю, удари Букай, все полуготова храна за празнината на душата, и нито милиграм вещество за размисъл, за сивото вещество, наречено мозък…Чудя се, след като душата толкова яко плюска, къде и как изхвърля преработената си душевност? И как още никой досега не се е сетил да изобрети миниатюрна тоалетна за хора с преситена от духовна храна душица…

Идват избори, всичко ще се предлага. Бихте ли продали стиховете си, кой може да купи поезия и за какво може да му послужи?

Вече съм ги предложил на читателите. Нека да гласуват за тази книга, която няма да ги направи по-добри или по-щастливи, но ще усетят, че нищожен или унищожен не е все едно… И може би ще проумеят защо малкият човек се оказа нищожество.

Политиците разбират само от възхвала на властта, в достъпна за нея форма. В парламентите ни е пълно с еднодневки. Те не заслужават дори компанията на Поезията. Това са зле сглобени човеци, в които вместо сърце тупти заключеният сейф на сърдечната им самодостатъчност. Бог не ме е направил съавтор на тези откровения, за да ги пея на уше на тези кухи същества.

На какво очаквате да се зарадвате до края на годината?

На още две нови книги – сборници с вълшебни есета, очищения, простосмъртни проповеди, очовечаващи скърби, плач по Константин Павлов и Йордан Радичков, литургии по Христо Фотев и Фурнаджиев, по Георги Рупчев, възхвала на Смирненски и Григор Пърличев, помени за Радой Ралин, Николай Искъров, Цаньо Сърнев и Христо Калчев, усамотяване с Христо Ботев, Преподобна Стойна, Слава Севрюкова, живи примери от мъртвите ми духовни настойници и осветлени приятели… Първата книга е „Уплашеният човек”, а втората се казва „Мъжката самота”. Третата – „Слепият часовникар” съдържа най-доброто от политическите ми експлозии, но засега ще ги оставя настрана, защото не искам да превръщам миналото си в пророчество, нека бъдещето се занимае с тези текстове. Сами по себе си те са някаква литература, която говори добре за мен, но отдавна надраснах политическото и съм осъзнал следващата си мисия. Ще се разочаровам отново от себе си, ако и тя остане напусто бродене из пустотата.

Обществото ни болно ли е или е отчаяно?

Обществото ни е тъпо, защото позволи като цяло да го доведат до пълно отчаяние и сега боледува от безбожие, безсмислие, бедност, безделие, безпомощност, безпросветност, бездарие, безбъдност и бесовщина.

Хроническо заболяване, да хленчи и да се оплаква, да завижда и да мрази, това е доброволна гърбица, изкривяваща собствената му вина в агресия срещу безпомощните малцинства, срещу собствените си жени и деца. Казано е : гърбавия само гробът го изправя.

Ние сме от поколението, което вярваше на родителите си, че има по-добро бъдеще. Но това се оказва една голяма илюзия. Вие подхранвате ли я все още или загасна и у вас?

Кажи ми миналото си и ще предрека бъдещето. Не вярвам в доброто бъдеще, вярвам в бъдещото прераждане. Сърбам всичко, което сам съм си надробил, и търся вината само и единствено у себе си за всички грешки, фалове, глупости, поражения и безсмислени сражения. Ядосвам се, че Господ ми е дал толкова таланти, а аз дишам сред елитната посредственост. 

Нашата илюзия остаря, вече не става за нищо, но ние колективно я подхранваме със самотно самосъжаление. А тя впива пред очите ни лилаво-развратните си устни в поредния платен убиец на илюзии. Оставете я да клечи пред копчалъка на клиентите си и забравете, че сме си били някога епидермално близки.

Аз разбирам и разговарям с мъртвите си родители, те се гордеят още с мен, както и аз с почтените си до глупост чудесните мои деца, преносители на фамилията в близкото бъдно.

Родителите ми бяха идеалисти, от техният идеал изродите си направиха нещо като душ за масажиране, и до днес си къпят натрупаната кир под онова, което тече от рога на изобилието…

Литература ли е това, което създават съвременните писатели, които използват свободата на писане, на мислене, на мнение за украшение, а не за творчество, и бълват продукция, която четат само роднините им?

Литература е. Всеки, който издаде книга се нарича писател. Велика е нивата на графоманията – прочетете изследването на Росен Тахов „Книга на гениите” и ще се убедите, че и най-четените някога писарушки в крайна сметка се оказват гениални графомани. Без извинения.

Световният климат рязко се променя. Опасни стихии бродят по земята и я променят. Накъде отива светът? Дали природата не си отмъщава на народите на тази планета земя?

Светът се връща натам, откъдето е дошъл. Но това е измамно завръщане, защото улеят на спиралата води нагоре. Изпитанията продължават. Изкушенията на глобализма са новата заблуда след вярата в комунизма, в равенството. Демокрацията е фалшива свобода. Свободата е лукс и аз си я позволявам, защото съм свободен, освободен, защото свободата е моят мерцедес и моят предизвикателен хотел. В него пускам само себеподобни.

Хората стават все по-отчаяни, все по-малко оптимисти? За какво си струва да се живее в България?

Всеки заслужава съдбата си. Бог помага на победените, но само, ако вярват в него. И аз понякога съм напълно отчаян. Забравям понякога кой съм, защо съм и защо допускам да се сравнявам с по-неталантливи от мен? Пример ли? Реших да експериментирам и нарочно пуснах „Псалм”, водещото стихотворение в книгата ми в три анонимни конкурса. Такива прозрения идват на трийсет години веднъж, без да имам заслуга за това. И трите уж профижурита се разминаха трагично със съдържанието и формата на освещението: ”Онзи, които първи те презря, нищият, с когото си глаголиш, него утре за любов ще молиш, щом до нас, Спасителю, опря.” Какво да кажат ония, за които кръстчето е вид медальонче?

Какво не трябва да забравят хората на ХХI век?

Че най-ужасното удоволствие е, когато някой мисли вместо теб.

Мисълта, с която започва денят ви, с която се събуждате?

Заспивам в малките часове с мисълта: ”Господи, пази се! Бог здраве да ти дава, пази се, защото без теб сме загубени. Жив и здрав да си, Господи!”

Скоростта на живота е катастрофична. Всички сме се юрнали по новия дълъг път на информационната ера и нямаме време да се замисляме. Но мнозина твърдят, че вървим към ново прераждане, наречено духовност. Вярвате ли в такива прогнози?

Всеки, който се познава добре и е получил лични доказателства, че е повече добър човек, отколкото лош, значи е жив представител на Седмата раса. Тук сме, има ни вече, но все още сме разпръснати, отдалечени в различни географии, все още сме незабележимо мъничко малцинство. Но точно ние сме разузнавачите на утрешното човечество. То всеки ден затъва в блатото на материализма, на вещоманията, но предстои да се задави и да умре от собственото си слюнкоотделяне. До края на този век консумативната алчност на корпорациите ще раздуха още няколко регионални войни, но високотехнологичният световен комунизъм ще изчерпа до край своята свръхпроизводителност и ще дойде Седмата раса, Новите учители и духовните водачи, проповядващи мир и разум, а не насилие и износ на износената демокрация.

 


 

Вашият коментар