Рентгенологът на Бургас
Очите на д-р Любомир Палазов бяха по-съвършени от рентгеновия апарат “Сименс” – национализиран подарък от д-р Димитър Панайотов за бившата Окръжна болница в Бургас. Това му умение ставаше особено прецизно, когато гледаше гръдния кош на зъболекаря Вълчан Бодуров. Преди години Людмил Станев, самият той лекар и писател, описа “Рентгеновата снимка на гръдния кош на Одисей” – хайку, което с негово позволение сега изпращам на Любо Палазов:
Във мен е потънал корабът,
със който съм дошъл.
Д-р Палазов прочете хайку-то и каза: “Потънали кораби не съм виждал, но често съм виждал потънали бутилки вино в гръдния кош на мои пациенти.” Ще питам младите колеги Малина и Велко Ялъмови какво виждат сега в гръдния кош на техните пациенти.
Анестезиологът на Бургас
Пациентите заспиваха, когато срещнеха погледа на д-р Христо Душепеев – веднъж така се случи и с хората, които се разхождаха по “Богориди”, целият “шпарц”, по-точно само кореняците бургазлии, за няколко минути заспаха, всъщност вървяха, но едното им око беше затворено, другото – отворено, като при някои мигриращи птици, описани в “Кентърбърийски разкази” на големия английски поет Джефри Чосър (1343-1400).
Коцето Кюркчиев
Константин Кюркчиев – Коцето, е наш съученик и приятел. Наричаме го още Големия бивол, брат му беше Малкия бивол, защото двамата са синове на бай Димитър – Бивола – голям колоездач и известен морски агент в Бургас.
Коцето или Бивола, той от дете пълнееше и другият му прякор стана Дебелия – когато се ожени за една лекарка от София, тя гальовно го наричаше Ragazzo dell’ Burgas obesus. Ако кажеш за него “стояхме на един чин”, ще предизвикаш учудване, защото самият той трудно се сместваше на чина. За него имаше по-голям чин, по-големи дрехи и обувки, дори тетрадките и учебниците му бяха по-големи. Навярно в тях е пишело повече, отколкото в нашите учебници, защото Коцето разказваше истории, които ние въобще не знаехме. Беше ученолюбив, завърши гимназия с почти отличен успех. Като порастнахме и тръгнахме по кафенета и кръчми, той винаги сядаше с гръб към стената на масата в ъгъла – да няма никой зад него и да вижда всичко пред себе си. Преди да налее уискито си, обръщаше чашата и с отсечени движения изтърсваше “праха, който му бяха сложили шпионите” (тази защитна реакция беше научил от Билито). Разказваше историите си на висок глас, жестикулираше енергично, ръцете му описваха невероятни лупинги и параболи във въздуха, понякога втренчено гледаше нагоре и изричаше звуци, подобни на “ух”, “уф”, “ах”, “ау”. Обикновено завършваше разказите си с тревожно повтаряне на: “Фурна, фурна (на жаргон – мълчи, мълчи)! Всички ни гледат, всички ни подслушват.”
Историите с преследването бяха оцветени с много метафори, хиперболи, алегории, уникални жестове и възклицания, но беше трудно да се разбере доколко това се дължи на опитомяване, както той казваше, на фактите и доколко историите му бяха реални събития. Както казват италианците: si non è vero, è ben trovato (може да не е вярно, но е добре направено). В края на 50-те години на миналия век, когато сомалийските пирати не бяха още родени, колумбийци, опиянени от латинореволюциите, плениха екипажа на португалския пасажер “Санта Мария” – тогава комунистическата пропаганда започна да възхвалява революционерите и дори нарече пасажера “Кораб на мира”. Това обаче въодушеви моряците на стражевия кораб “БО” (Болшой охотник), в чиито екипаж бил и Коцето. Те решили да убият капитана, да преминат Босфора и да акустират в някое пристанище на Запад. Малко след “Емине” обаче били дешифрирани и всички осъдени от военен съд. Не и Коцето, защото тогава бил в поредната отпуска по болест. Привикали го обаче в комендантството и го запитали: “Ти ли щеше да убиваш капитана с аварийната брадва?”, а Коцето отговорил, че дори не е виждал такава брадва. Тогава следователят го запитал дали си спомня, че като ученик ударил учителя си по математика с обувка по главата и Коцето отговорил: “Това си спомням, но за аварийната брадва не знам нищо”. Щом си признаваш за учителя, значи отдавна те тегли тая работа; като дете – с обувка, сега – с брадва! – казал следователят и оставил пистолета си на масата с обърнато дуло точно към Коцето. След това отишъл до прозореца и оставил Коцето да мисли. Коцето обърнал посоката на дулото на срещуположната страна, следователят идвал към масата и пак насочил дулото точно към него. Разминал му се затворът, но насоченото към него дуло хвърлило котва дълбоко в спомените му, превърнало се в хипохондрия – мисълта, че някой го следи не иска да го напуска.
С годините Коцето се изучи във Варна и стана капитан на кораби в океанския риболов. Един ден Билито му изпрати радиограма със следното съдържание: “Коце, убий капитана, продай рибата, чакаме те в Бавария – в Гармиш-Партенкирхен. Пушките са раздадени, носи куфара с медалите.” Извикал го първият баро, дошъл и политическият капитан и застанал зад гърба му – пак имало пистолет и пак дулото било насочено точно към Коцето.
Затова сяда винаги с гръб към стената на масата в ъгъла на кафенето, преди да налее уискито си, отбръща чашата и с отсечени движения изтърсва “праха, който му бяха сложили шпионите”. И често казва на турски: “Чок шпионларлъ бурда вар” (има много шпиони край нас). Толкова много, че преди 30 години един бургаски приятел го срещнал на площад “Славейков” в София, казвал му “Здравей, Коце!”, а той се огледал подозрително наляво и надясно и с приглушен глас го запитал: “Кой ти каза, че съм в София?”
* От „Бургас. Сантиментални истории”, подготвени за печат.