Откога пишеш?
Още от предучилищна възраст, когато не знаех да пиша, а само да чета. Имах усещането, че всичко стихотворно от детските книжки, което декламирах, покатерен върху покрива от каменни плочи на пещта, долепена до къщата ни в двора, съм го написал аз.
Спомените ти от първите публикации?
Смехотворни са. Първата ми публикация е на десетгодишна възраст в столичното детско вестниче „Другарче“ на К. П. Домусчиев. Страшна мирова скръб лъха от него, породена от есенните мъгли. Втората смехория ми е от гимназиалния вестник „Средношколско единство”, преименуван в „ЕМОС“ (Единен младежки общоученически съюз“).
От него получих като награда за редовно сътрудничество книгата „Ленин за културата и изкуството“. Смешното не е в книгата, напротив, тъжно е сега да видим, че доста работи в нея се оказаха верни.
Особено пък онова за независимостта на твореца при капитализма. Смях ме е, че бидейки тогава едновременно и автор, и председател на Учкома на Дряновската гимназия, смятах, че ония ми стихотворения са необходими за революционната промяна на света. Продължих да се придържам към това гледище и в началните студентски години.
Печатал съм такива опуси във вестник „Народна младеж“ в съавторство с Георги Струмски. Той беше още по-възторжен от мене, но аз му трябвах за съавтор, понеже не владееше достатъчно стихотворната техника. Скоро я усвои и се отдели, поради което аз изостанах с ентусиазма, пък междувременно и Сталин умря.
А от дебютната книга?
След сума стихосбирки, издадени през десетилетията, сега ми е ясно, че отделните книги на поета всъщност са нещо като негово лично периодично списание. След като види първата си публикация там като чужда, авторът или съкращава нещо от нея при включване в единствената книга, която според шаблонния израз пише цял живот, или поправя, променя, а най-често изоставя отчаян.
От първата си стихосбирка „Семената зреят“ сега в избрано включвам най-много две или три стихотворения. И подобен нисък коефициент на полезно действие не е за чудене. Чудното е, че за нея написаха отрицателни рецензии Чавдар Добрев и Иван Спасов.
В книжката на 25-годишен начинаещ автор едва ли могат да се усетят някакви чужди на статуквото тенденции, защото изобщо ги няма. Но явно гените на охранителя се задействат много преди да се яви и сянка от опасност над охранявания от него обект.
Подвластният на музата поет се развива по-бавно от подвластния на конформизма критик, единият има нюх на бройлер, а другият на лисица. Не ще и дума, че отчаянието на първия ще да е било катастрофично, а злорадството на втория – тържествуващо.
Добре, че имаше няколко реда и от истински критик като Борис Делчев в статията му „Неколцина от последния набор“ за Левчев, Башев, Караангов и моя скромна милост едновременно. Борис Делчев изказваше опасения само че съм бил много благоразумен в изразните си средства. След не много години се успокои, че пък в съдържанието се оказах най-неблагоразумният от неколцината.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
За другите области на живота сигурно е вярно, че всяко начало е трудно. В литературата е точно обратното – всяко начало е лесно, защото човек не знае какво започва. Първата ми увереност не дойде дори от цяло стихотворение, а от неговата половина. Главен редактор на „Студентска трибуна“ беше Минко Николов. Съкратил ми беше половината от едно стихотворение.
Тутакси му написах гневно писмо с настояване да го публикува заедно с целия подценен опус. Не щеш ли, на семинар с целия ни курс самият професор Георги Цанев се провикна пред всички: „Ей, много ти е хубаво стихотворението в „Студентска трибуна“, бе.“ Е, щом самият завеждащ катедрата по българска литература го казва, и то за половината от стихотворението, що остава за цялото! Хич не отидох да се разправям с Минко Николов.
Като селско чедо изпитах някакво почти физическо усещане за узряване след отпечатването в „Литературен фронт“ на стихотворението „Умира дядо“ (1954). Не само защото в „Литературен фронт“ рядко можеше да припари студент. Ами се случи, че баш когато бях в стаята на редактора Божидар Божилов с нов ръкопис в ръка, женски глас го питаше по телефона как може да намери момчето, дето е написало стихотворение за смъртта на дядо си.
Божидар заекна от кавалерско удоволствие да услужи тутакси на дамата: „Свързвам те с мом….момчето веднага“. Беше Блага Димитрова с покана да занеса нещо и за списание „Септември“. Не ще и дума, че ме е обхванало тогава нещо като омаята на Наташа Ростова при първия ѝ бал.
После в продължение на дълги години омайването ще се заменя от смайването кой подрежда балната зала. От тогава, че досега. Наивният млад автор си мисли, че всички му се радват. Не може и да подозира, че групировките от литературните баталии вече си го набелязват коя да го прилапа, за да ѝ прелее свежа кръв, или съответно коя да го избута към литературния съчмалък, ако не е от техните.
Още по-малко подозира пък, че оттук нататък признанието му ще зависи именно от благоволението на групировките, а най-малко пък от качеството на стихотворенията му. Но да не помрачаваме първия бал на хората, дай боже все да го има.
Очевидно си възпитаник и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват , че класическият стих се е „изчерпал”, смятат го за старомоден едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Мислех, че с едно четиристишие отдавна съм отговорил на тоя въпрос:
И пак ли трябва да се казва?
И с рима може, и без рима,
въпросът е да се не забелязва
дали я няма или има.
Изглежда изчерпателно, но не било. Може и да е вярно твърдението, че поетиката на римата се е изчерпала. Римата е достижение на европейския ренесанс, а виждаме, че напоследък всичките му достижения се поизчерпаха, та не е чудно да е станало и с римата.
Като един жалък практик какво мога да кажа? Доста години бях редактор на преводна поезия в издателство „Народна култура“. Много поетики има в света и във времето. Който поет е имал късмет да улучи поетиката, която му е била природосъобразна, е оставил текстове, белязани с трайност.
Който е гонил одобрението на модата в съвременния му литературен салон, си остава атрибут на тогавашния светски живот. Не зная доколко творческата съдба на един поет е въпрос на избор или на вътрешна природа, май че е повече въпрос на късмет. В наше време например Луи Арагон беше добър и в класическия, и в свободния стих.
За нас е по-важен късметът на Стоян Михайловски да напише неговата велика „Книга за българския народ“ без рими, бидейки най-добрият ни сатирик, но не и най-добрият стихотворец. Остава само и публиката ни да извади късмет, след като е започвала образованието си с „Върви, народе възродени“, да го завършва с „Книга за българския народ“ от същия автор.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години? Какво е мнението ти за съвременната българска поезия? Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Пращат ми млади поети стихосбирките си, не че не пращат. И дори ги прочитам търпеливо. Но не им отговарям. Досадата идва не от голямото количество плява, което е естествено, а точно когато човек зърне в нея жизненото зрънце. Тъжно е, като си помислиш, че така и ще си изчезне това зрънце в безплодната ни почва, без да се разлисти от него и нищожна тревичка.
Смешни са упреците към по старите в смисъл: „Ами защо не положите усилия като техни учители?“ Ами защото те нямат нужда от учители, а от покровители, а пък ние сме втасали за покровители.
Има и още нещо, разбира се. Не обичам да бъда гуру, след като и сам никога не съм се прилепял до наставник. А хората си правят клубове за взаимно възхищение. То не е и чак толкова вредно, но лесно прераства в нещо като партийно строителство, та затова е по-хигиенично да се избягва.
Коя поезия е добра?
Добра поезия е само тая, която е съдбовна и красива едновременно. Останалото е от лукаваго.
Как при теб се ражда стихотворението?
Ще отговоря на тоя въпрос сега без страх, че може да го прочете Петър Алипиев и да каже: „Тия работи имат значение, ако ги казва Йовков. Когато ги казваме ние, това няма никакво значение“. Стихотворението се явява диктувано от музата уж като цяло и можеш да почнеш да го пишеш от края или от средата.
Но това е коварен капан на природата, защото после началото може да те запрати в съвсем друга посока и да се наложи да задраскаш някоя и друга прилична строфа, защото тя вече не е на мястото си.
При късо стихотворение човек все пак се прежалва, обаче при писането на поема наказанието е голямо – обикновено при завършването оцелява едва половината текст. Голям зор ще да е видял оня, който е изнамерил метафората за вдъхване на живот в глината при сътворението. Гледаш – написаното уж завършено, а не диша.
Тъкмо да го захвърлиш отчаян и тук-там като последен опит съкратиш нещо, тук-там допишеш, и то почва да диша. Явно не само при боговете е така, но и при нас, редовите грънчари.
Каква е ролята на биографията при теб?
Човек не съзнава колко му е дълга биографията. Живеем най-малко двеста години, а се оплакваме, че животът е кратък. Като съм попивал през детството си разговорите на родители и дядовци, без да искам, съм преживял живота на две предишни поколения. А сега на още три – пораснали деца, внуци и правнуци. А плюс това на мене пък ми се случиха и три исторически епохи, да не говорим за преходните периоди между тях.
От една страна сигурно изобилният исторически материал захранва тъй наречената креативност. От друга страна обаче, след по-дълъг живот си викаш: Я, че той Лао Дзъ с право ще каже: „Това е същото“. В оная система едно нещо го наричахме идеологическа диверсия, сега се казва хибридна война. Преди Втората световна война лексиката ни беше по-франкофонска, горната дреха се казваше пардесю.
После стана шлифер, за да я заменят сега англосаксонските суичери. По времето на съюза ни с Райха дъждобранът се казваше дори балонзайдер, добре че после му намерихме хубавата българска дума шушляк. В зависимост от геополитическото положение в заведенията за обществено хранене ни сервираше ту гарсон, ту келнер, ту сервитьор. Пролетарски интернационализъм или капиталистически глобализъм.
Политически тоталитаризъм или паричен тоталитаризъм, все тая. Дори при политическия тоталитаризъм имаше повече шупли, през които човек да се провре, докато при паричния тоталитаризъм шупли няма. Ако в Турция не дават да се говори срещу Ердоган, в Швеция не дават да се говори срещу Грета Тунберг. Не е ли същото, независимо чрез каква политическа система е постигнато?
Налагаше ни светът неговата лексика, но сега гледам, че светът пък повсеместно си е въвел в употреба нашата оф-бележка за лоялност от началните години на отечественофронтовската власт. Ако не ти дадяха от кварталната организация такава бележка тогава, нито можеше да се запишеш за кандидат студент, нито да се явиш с молба за работа при кадровик.
Сега светът му вика на това нещо политкоректност, но то е същото – повсеместният политически конформизъм е световна офе-бележка за лоялност на консуматора към консуматорското общество.
Де да можеше в художествената литература да се просмуква само личната биография на автора, но не и биографията на света.
Известен преводач си. Какво ти дава преводът?
Сега вече май че само най-закъснелите свалячи на комунизма се решават да дрънкат, че тъй като при социализма е имало цензура, естествено тогава не е имало и литература. В първите години след 1989 г. подобни кръчмарски приказки на едро имаха доста голям обхват.
То и да беше вярно, пак не е страшно. Щеше да ни остане от онова време поне преводна литература от високо качество и в невероятно количество. Двеста тома световна класика едва ли ще имаме в близките сто години, тъй като минаха повече от трийсет, които изключват всякаква подобна вероятност.
А паралелно с класиката вървяха сума поредици за съвременни разкази, съвременни поети, световни поети, антологии. Говоря само за изданията на „Народна култура“, където работех. Други издаваха научна, философска или детска литература.
Мога да си представя с чии имена на превъзходни преводачи биха се гордели другите издателства, но и в моята редакция бяха все от първа ръка: Александър Шурбанов и Кръстан Дянков превеждаха англоезични поети, Пенчо Симов и Стоян Бакърджиев – френски, Георги Мицков, Григор Ленков, Любен Любенов – всякакви. Преводът на Пушкиновия „Евгени Онегин“ от Григор Ленков си беше явление.
Отделно пък поети като Валери Петров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова издаваха свои преводи на чуждестранни поети, избрани от тях самите по техен вкус и влечение. Отделно имахме и държавни спогодби с тъй наречените братски страни да издаваме антологии на тяхна поезия, а те на нашата.
Едно научно изследване само на тоя сегмент от културния ни живот през периода на съветската цивилизация у нас би затруднил неимоверно много науката. Затова хората искат да я облекчат, като му дръпнат една лустрация на тоя петдесетгодишен период и толкоз.
Но ще видят голям зор с лустрацията, защото ще трябва да лустрират и най-добрата западна литература от онова време, чиито достижения се появяваха по нашите витрини най-много пет години след появата им оттатък, в какъвто интервал навремето са тръгвали софийските трамваи след белгийските.
Разбира се, и в преводната литература тогава се плащаше данък идеологизация, но той беше много по-търпим от сегашния данък, който плащаме на скудоумния книжен ширпотреб от целия свят. Защото освен духовно сегашният ни разорява и материално.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ù образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Това, дето познавахме Запада само по върховите му постижения, ни докара голям стрес. Мислехме, че и другото му е така. А когато и ние станахме запад, се разбра, че и там в недрата на средното равнище на цивилизацията се е прихванала същата всепобедна посредственост, както и у нас.
Дори там е по-зле, защото поради преситеност от дълго благоденствие при тях са се нароили многочислени слоеве с банкови сметки от рождение, които си нямат представа кое как е на терен. Разтуриха и нашите по-сиромашки терени, защото имаха власт да го сторят.
Колкото за влиянието на чуждестранната изящна словесност, какво да кажа. Мисля, че на млади години съм изпитал влияние при формирането си не от поезията, а от прозата, по-специално от „Панаир на суетата“ на Текери (сигурно го карам по старата транскрипция). Четенето на добра проза се прибавя към жизнения ни опит и макар да е вторично познание, така се превръща и в първично.
Поезията не може да е с такава роля при формирането ни. В поезията не съм се пленявал от един поет, а от знаменитите места на мнозина, при което божествените фрагменти биваха различни в различно време, също така различни биваха и знаменитите поети.
Още на по-различни страници и томове се преселваха възхищенията ми при препрочитанетно на същите поети през десетилетията, Това става и до днес, като се учудвам как не съм забелязал някоя безспорна стойност при първото четене. Не стига, че човек все е на поправителен изпит като автор, ами е осъден да го прави и като читател.
Носител си на престижни национални награди, това стимулира ли те?
Престижните ми награди се уравновесяваха от още по-престижни наказания. Космическото равновесие се грижи, щото да не ни угнетява особено много първото, нито да ни замайва второто.
Декември 2022