Александър Иванчев, учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
Едно от най-често употребяваните понятия в политическата история е „империя“. В журналистиката и изкуствата тази дума също широко се употребява, често пъти извън контекста на значението ѝ. Понякога и историците в стремежа си да подчертаят значимостта на някое държавно или протодържавно образувание го определят като империя (например хунската империя на Атила през V в.).
В науката за това понятие се предлагат десетки определения, но най-общата представа за империя сред широката публика е голяма по територия държава, в която съжителстват множество народи. Всъщност тази представа до голяма степен е вярна, но не включва някои важни елементи. Всеизвестно е, че думата идва от латинското „imperium“, което означава власт (командване) над всички войски в Римската държава, т.е. император е върховната военна титла в Рим, която от Октавиан Август нататък е придобила и смисъла на върховна монархическа титла.
Не всеки обаче знае, че една държава, за да е империя, трябва да оказва голямо влияние и над съседите си, отвъд официалните си граници (т.нар. Pax Romana – Римският свят, например). Оттам следват и претенциите за световно господство на всички, окичили се с тази титла. В историята мнозина са имали тази претенция, но малцина са имали капацитета и възможността да я реализират. Малцина си спомнят от часовете в училище, че първата истинска империя в световната история е Асирийската.
Още римляните смятали Асирия за първа „световна империя“ и далечна предшественица на тяхната собствена. Безспорен факт е, че Асирия предшества с няколко столетия Римската империя и е изиграла същата роля за Древния Изток, както и Рим за Средиземноморието и Европа след преместването на центъра на световните събития от V в. пр. Хр. нататък.
Зората на асирийската история е през III хил. пр. Хр. Някъде в началото му климатът на Арабския п-в се влошил и редица семитски племена и народи се отправили извън него в търсене на по-добър живот. Сред тях били и асирийците. В края на своите странствания те се установили в района на Северна Месопотамия, по долината на р. Тигър. Там те основали първия си град – Ашшур, наречен така на бога-покровител на града.
Географското местоположение на града му донесло много ползи. Районът около него е нискохълмист, с доста благоприятен климат. Земите в долината на Тигър са много плодородни и подходящи за земеделие, а наоколо са заобиколени от обширни пасища, което стимулирало и животновъдството. Богатите рудни залежи в околните планини се превърнали в основа за бързо развитие и на металургията, а добивът на камък оттам осигурил достатъчно материал за бъдещите грандиозни строежи в асирийските градове.
Благодарение на богатите си ресурси асирийското стопанство процъфтяло и бързо превърнало малкия все още град-държава в един от най-богатите в региона. Наред с природните дадености, през територията на Асирия преминавали основните търговски пътища на Древния Изток – от Китай и Индия през Елам (в дн. Иран) към Мала Азия и от Египет, Палестина и Сирия пак към Индия. Друг важен път бил този, свързващ Шумер и Акад на юг със северните народи около Кавказ и Каспийско море. Постепенно асирийците наложили контрол над тези пътища и търговията се превърнала в основен поминък на жителите на града. Техните международни компании проникнали в цяла Предна и Мала Азия. Това им донесло огромни богатства, което към края на III-то хил. пр. Хр. превърнало Ашшур в голям и развит град, център на процъфтяваща търговска република. Други големи градски центрове станали Арбела и Ниневия.
Асирийците се установяват в Междуречието в момент, когато цивилизацията там се развива вече близо две хиляди години. Първоначалното семитско племе продължавало да се смесва с прииждащите миграционни вълни на шумери от юг и на северни племена от Средна Азия, но семитският език и култура се наложили трайно. Асирийският език бил много близък до акадския и вавилонския и се различавал от тях само по произношението. Тази езикова и културно-религиозна близост обяснява и невротичните на пръв поглед отношения с Вавилон през следващите столетия, които, според находчивия израз на един историк, могат да бъдат обяснени само от някой исторически семеен психотерапевт.
По това време Асирия се наричала „алум Ашшур“, т.е. „община (или общност) на Ашшур“. Това самовъзприятие е напълно в духа на месопотамската традиция, според която принадлежността към дадена общност е основана не на народностен (етнически) признак, а на това дали човекът принадлежи към дадена община или държава. „Общинно“ е и владеенето на земята. Това се отразява първоначално и на организацията на властта. Старото племенно народно събрание на „малки и велики“ вече е изгубило своята власт и в града управлява неговият наследник „домът на града“ – съветът на знатните или на старейшините, който контролира финансите и администрацията.
Същевременно съществувала и наследствената длъжност на владетеля – „ишшиакум“, когото никой до епохата на изграждането на империята не считал за „цар“, а по-скоро вероятно изпълнявал функциите на жрец на бог Ашшур. Това означава, че нашите представи за владетелите на Вавилон и Асирия като за абсолютни източни деспоти са доста погрешни. Те не трябва да се разглеждат като някакви тирани, които управляват напълно самовластно според собствените си прищявки. Тази визия за източния владетел се налага доста по-късно. До персийските Ахемениди неограничената царска власт си остава непознато явление за Междуречието. Там по стара традиция ръководна роля играе местната родова аристокрация.
Дори когато започват големите асирийски завоевания от XIV в. пр. Хр. насетне, царят продължава в една или друга степен да бъде отговорен пред народа и „общината“ за качеството и резултатите на своето управление. Надписите, в които се самовъзхваляват египетските, хетските и месопотамските владетели, всъщност представляват един вид самоотчет, че успехите на владетеля са осигурили на народа разцвет и благоденствие, а не глад и разруха.
Едва в процеса на завоеванието и изграждането на империята асирийските царе се превръщат в самовластни командири на най-могъщата в тази епоха армия и чак тогава започват да се доближават до идеята за абсолютна власт. Опирайки се на местната аристокрация, асирийските царе издигат мощта и влиянието на своята държава до непознати до този момент висоти. Те първи от древноизточните владетели се опитват да „обхванат необятното“, като завладяват голяма част от познатия тогава цивилизован свят. Това те постигат с цената на невероятен военен талант и усилия, които предизвикват възхищение и днес. Няма друга държава в човешката история, която да е просъществувала в продължение на 700 години в непрекъснати войни с всички свои съседи. Съществуването на Асирия всъщност е една непрекъсната битка за оцеляване, започнала още с появата на града Ашшур. Военното напрежение и перманентните мащабни войни накарали асирийците да посветят всичко на военните нужди.
Асирийците винаги се славели с изключителната си войнственост. Те били закърмяни с култа към бруталната сила, храбростта и воинската доблест буквално още от люлката. По стара семитска традиция семействата им били полигамни и като цяло жените били безправни, а отношението към тях крайно грубо. За асириеца семейното огнище не представлявало онова райско кътче, в което да намира отдих и удоволствие, а по-скоро база, където да възстанови и укрепи силите си за бъдещи военни подвизи.
От най-ранна възраст младите асирийци били калявани чрез лов на лъвове, леопарди и диви бикове. В моралния им кодекс дълбоко е втъкан образа на непобедимия боец. Неслучайно те самите се определят като „несъкрушимите“. Тяхната енергичност, храброст, издръжливост и воински умения се съчетават чудесно с култа към грубата сила, разрушенията и опустошенията. По време на походите си те проявяват невероятна жестокост, с която царете им обичали да се хвалят в многобройните си каменни надписи.
Асирийците се превърнали в ужаса на тогавашния свят. Бруталното избиване на враговете, разрушаването на градове, плячкосването, опожаряването на посеви и масовите депортации на население се превърнали в неотменима част от арсенала им за водене на война. Изключителната им жестокост смразявала техните противници векове наред и представлява първият нагледен пример за съзнателно и целенасочено провеждана мащабна психологическа война в човешката история. Тези зверства, които потресават днешния човек, а и техните съвременници, обаче имат своето обяснение. Те се основават преди всичко на религиозни причини. Всеки, дръзнал да вдигне ръка срещу Асирия, всъщност нанасял обида на нейния покровител бог Ашшур, а наказанията за светотатство по принцип били ужасяващи. А и суровите условия, в които трябва да действат асирийските войски, налагали, меко казано, безсърдечно отношение към враговете им. Тези черти на асирийската военна машина проличават още в началото на тяхната експанзия. Асирийците се превръщат в най-омразния и ненавистен враг за подчинените и съседните народи.
Но нека започнем отначало.
За най-древната история на асирийците знаем малко. По-сериозни сведения за тях имаме едва от XIX в. пр. Хр. насетне. Дотогава Ашшур често изпада в зависимост от по-силните си съседи като градовете Ур и Акад. След падането на III-та династия на Ур, от началото на II-то хил. пр. Хр. господарите на Ашшур непрекъснато разширяват своите владения. Към началото на II-то хил. пр. Хр. Месопотамия е отново раздробена на множество държавици, но в началото на XVIII в. пр. Хр. асирийците са подчинени от амореите, а след тях – от издигналото се Старовавилонско царство на цар Хамурапи (1793 – 1750 г. пр. Хр.).
Въпреки зависимостта си от Вавилон, гр. Ашшур остава стабилен център на ранната Асирийска държава. Асирийските търговци вече познавали лихварството и запазвали активната си роля в международната търговия. След смъртта на Хамурапи и разпадането на неговата държава, през XVI в. пр. Хр. като най-могъща регионална сила се издига царството Митани, което на свой ред превърнало Асирия във свой васал. През следващия век интересите на Митани се сблъскали с тези на другата велика сила по това време – Египет на фараоните от прочутата XVIII династия. В същото време от северозапад Митани било притиснато от изгряващата сила на Хетското царство. Този сблъсък довел до бързия упадък на доскоро могъщото царство, от което успешно се възползвали асирийските им поданици. Докато Митани все още имали тежест в дипломацията, Асирия отново попаднала под властта на Вавилон. Двойният гнет явно принудил асирийците да потърсят помощ от прочутия египетския фараон Аменхотеп IV Ехнатон, при когото пристигнало тяхно пратеничество с молба за съюз. Ехнатон проницателно преценил бъдещия потенциал на малката зависима държавица, заради чието пратеничество бил склонен да влоши отношенията си със своите конкуренти в Близкия Изток. Този съюз довел началото в издигането на асирийското могъщество при цар Ашшурубалит I (1365 – 1329 г. пр. Хр.), който внесъл прелом в борбата срещу двамата господари на Ашшур и поставил началото на над 700 годишната история на Асирийската империя.
Като цяло политическата история на Асирия от този момент нататък е добре документирана и изключително интересна и поучителна. За съжаление, ограниченият обем не ни позволява по-подробно изложение на възхода и падението на тази величава държава. За това ще се ограничим само до най-знаменателните моменти от нейната история.
В съюз с хетите и хуритите Ашшурубалит I унищожил напълно Митани и подчинил доскорошния си сюзерен Вавилон. Така за първи път Асирия се издигнала като безспорен хегемон в Междуречието и дала заявка за превръщане в първостепенна велика сила в Предна Азия. При неговите наследници асирийската експанзия към Близкия Изток и Източна Анатолия непрекъснато се разширява.
В тази насока особено се отличават царете Салманасар I (1263 – 1233 г.), който пръв започва да прилага масовите депортации за умиротворяване или икономическо то замогване на даден регион; Тукулти-Нинурта I (1233 – 1207 г. пр. Хр.), Тиглатпаласар I (Тукулти-Епил-Ешшара, 1115 – 1077 г. пр. Хр.) и др. Стратегическите им цели били свързани не само с териториалното разширение, но и с установявянето на пълен контрол над основните търговски пътища и богатите рудни находища, особено железните, в Предна Азия. Именно в тази епоха асирийците откриват как да добиват и обработват този безценен тогава метал и незабавно превъоръжили армията си с железни оръжия. Това ги превърнало в непобедим противник в заобикалящия ги свят на бронза. Така асирийците поставят началото на новата епоха в човешкото развитие – желязната.
С тоталното си преимущество във въоръжението асирийските армии продължават победния си марш и през следващите векове. След Тиглатпаласар I цяла Месопотамия е подложена на опустошителните набези нз арамейските племена, което довело до кратко отслабване и криза в империята. Но при цар Ашшурдан II (934 – 912 г. пр. Хр.) и неговите наследници Асирия отново се въздига като първа сила и така е осигурена основата на най-бляскавия и славен период в историята на империята – Новоасирийския.
Той започва с управлението на цар Ашшурназирпал II (Ашшур-нацир-апал, 883 – 859 г. пр. Хр.), при когото Асирия налага пълната си военна и политическа хегемония върху земите от Иран до Средиземно море и от Кавказ до Египет. Самият Ашшурназирпал II се проявил като изключително енергичен и талантлив владетел, но едновременно неговата изключителност се изразила и в крайната му жестокост и кръвожадност. Пълното изтребление на населението и опустошаването на вражеските земи дават право на историците да го наричат „асирийския Хитлер“. При най-малкото неподчинение населението било отвеждано в плен, продавано в робство или просто избивано. Елитът бивал екзекутиран по особено жестоки начини – одирани живи, набивани на кол, обезглавявани или изгаряни живи. На този фон изтръгването на езика, друг вид осакатяване или свързването в жива пирамида изглеждат като висша форма на милосърдие. И с всичко това Ашшурназирпал гордо се хвали в многобройните си надписи…
При този терор името на асирийците всява такъв страх и ужас, че само при приближаването на армията им градовете сами отваряли портите си и приемали съдбата си на поданици. Тази психологическа обстановка улеснила продължаващата експанзия при следващите царе Салманасар III (858 – 824 г. пр. Хр.), Тиглатпаласар III (745 – 727 г. пр. Хр.), Саргон II (Шар-укин, 721 – 705 г. пр. Хр.), Синахериб (Син-аххе-ериба, 705 – 681 г. пр. Хр.) и особено внука му Ашшурбанипал (669 – 627 г. пр. Хр.), при когото империята достигнала зенита на своето могъщество.
При тези владетели асирийското военно изкуство било издигнато на качествено нов етап. Изключително впечатление правят невероятните за епохата военни нововъведения, които се прилагат от всяка армия в продължение на над две хиляди години. Асирийците първи въвеждат конницата като основен род войска, наред с познатите отпреди бойни колесници. Те първи въвеждат униформи за своите войници за да се различават на бойното поле. Те първи сформират и ползват инженерни части (сапьори), които се оказват безценни при строителството на пътища и мостове при походите, на обсадни машини и за подриването на крепостни стени. Така доскоро непревземаеми крепости се превръщат в сравнително лесна жертва на имперската армия.
Заради контрола над крайморските територии край Финикия и Персийския залив този планински народ изгражда флот, който налага контрол и над морската търговия. Така при Тиглатпаласар III асирийската армия достига чудовищната за онова време цифра от 120 000 души. За улеснение и по-висока ефективност на външната и вътрешната политика е създадена и първата в света разузнавателна служба и тайна полиция за борба срещу външните и вътрешните врагове на империята. Бързата комуникация между различните имперски служби се осигурявала от отлично функциониращата имперска поща. Цялостната структура и организация на асирийската армия я превръща в най-боеспособната въоръжена сила на Древния Изток, способна да нанася светкавични удари във всяка точка на империята и нейните околности.
Изграждането на подобна армия е естествен резултат от военната култура на асирийците. Вероятно в цялата световна история няма по-войнствено настроена държава. Те буквално водели война заради самата война. Грабежите, плячкосването и събирането на данъци от подчиненото население се превръща в основен двигател на асирийската икономика. Войната също така е и неизчерпаем източник на работна ръка. Ако по-рано враговете били избивани поголовно, то в Новоасирийския период заробването на военнопленниците станало по-популярно. Тогава робите станали толкова много, че понякога войниците плащали с тях почерпката си в кръчмата.
Тогава стават по-масови и планомерни депортациите на население, което било преселвано с цялата си покъщнина в по-безлюдни области. Така икономическият ефект се съчетавал с предотвратяването на проявите на сепаратизъм.
Наред с реформите в армията асирийските владетели непрекъснато осъществяват и административни реформи с цел поддържане на реда и редовно събиране на данъците. В административен план империята включвала области пряко подчинени на царя, където управлявали назначени от него наместници, върху които бил упражняван строг контрол. Същевременно в състава ѝ влизали и множество васални държави, където били изпращани пълномощници на царя, които да контролират лоялността и редовното изплащане на данъка към имперската хазна. В отговор на всичко това Асирия гарантира на своите поданици и васали стабилност, сигурност и помощ срещу евентуални бунтове и нападения отвън.
Фиг. 4. Асирийската империя в зенита си при Ашурбанипал около 650 г. пр. Хр. Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/ Асирия#/media/File:Map_of_Assyria.png
Друга отличителна черта на първата истинска империя е целенасоченото покровителство на развитието на науката и занаятите. Решителен напредък е осъществен в тези занаяти, които обслужват боеспособността на армията – металургия, ковачество, кожарство и т.н. Не остават по-назад и мирновременните като строителство, каменарство, стъкларство, дърводелство и др. Благодарение на тях, както и на огромните ресурси на империята, асирийските царе често предприемат грандиозни строителни дейности, чиито останки археолозите разкриват от XIX в. насам в столиците Ашшур, Калху, Ниневия и други градове.
Асирийските инженери имат огромни достижения. Върховното майсторство на строителите и скулпторите създава великолепни дворцови комплекси, които спират дъха на наблюдателя със своите размери, инженерни решения и украси от барелефи и статуи, които възвеличават владетеля. Тук откриваме и най-големия парадокс на асирийската цивилизация – съчетанието на невероятна жестокост и кръвожадност с култ към знанието и изкуството.
Класически пример за това е величествения дворец на Ашурбанипал в Ниневия. Само за прочутата му библиотека, открита там, са изписани хиляди страници. Тя е първата библиотека в света и съдържа близо 30 000 глинени плочки с асирийски клинопис. Благодарение на това негово начинание до нас достига древното познание и духовност на Месопотамия. Текстовете обхващат теми от медицински рецепти до най-древния образец в световната литература – епосът за Гилгамеш. Наред с това съвременната наука разполага с още десетки хиляди плочки, съдържащи най-разнообразна информация за държавния и всекидневния живот на асирийците. Оттам научаваме, че асирийците са познавали питагоровата теорема далеч преди гърците, изобретили са увеличителното стъкло (лупата), първи използвали вилицата за хранене (за справка в Зап. Европа вилицата започва да се използва по-масово едва след Ренесанса).
Така асирийците изграждат първата империя в света с отлично функционираща административна система, развита инфраструктура и изключително боеспособна армия. Затова тя се превръща в модел на подражание за следващите универсални империи. Противно на общоприетото мнение, държавните ѝ структури не служели само като машина за терор и експлоатация на населението, но по-скоро представлявали гъвкав и дисциплиниран механизъм за грижа и сигурност на обикновения жител, независимо дали е асириец или не.
И точно когато тази империя, продукт на творческия гений на асирийците, достигнала бляскавия си апогей при Ашурбанипал, започва и стремителният ѝ залез. Израснала от малък град-държава, Асирия така и не успява да привлече завоюваните провинции към съвместно изграждане на империята, въпреки че всеки поданик е имал достъп до армията и администрацията. Отношенията с Вавилон чудесно илюстрират това. Още в края на управлението на Ашурбанипал империята е разтърсена от повсеместни бунтове и въстания, войни със съседите и борби за власт сред командирите на армията и аристокрацията.
Всичко това изчерпва докрай силите и ресурсите на държавата. Успешните походи през VII в. пр. Хр. водят до най-голямото ѝ териториално разширение, но не донасят мир. Катастрофално бързият упадък през 30-те год. на века този път не може да бъде преодолян. Раздирана от вътрешни съперничества, с вече небоеспособна армия, до 605 г. пр. Хр. Асирия е унищожена от общите действия на Вавилон, Мидия и скитите. Натрупаната от векове омраза и ненавист кара завоевателите да изравнят великолепните асирийски градове със земята, асирийската аристокрация е избита, а народът разпръснат в съседни страни и се слива с други народи.
И все пак асирийците оцеляват и до днес.
Повечето от тях все още живеят в районите, които обитават от хилядолетия. Попадайки обаче сред море от арамеи, асирийците постепенно изоставят старото си акадско наречие и възприемат арамейския език. От VI в. пр. Хр. те влизат в състава на Персийската империя, където нерядко се срещат асирийски имена на сатрапи и други висши чиновници.
В римско време, през I в. сл. Хр., те стават един от първите народи, които приемат християнството. Асирийската църква е една от най-старите в света и датира още от апостолските времена. Неин пръв предстоятел е св. Тома (33 – 77 г.). Оттогава църквата им е основен консолидиращ фактор за нацията. Днес мнозинството от асирийците принадлежат към католическо-униатската Източна асирийска църква, но сред тях се срещат и монофизити, несторианци и дори протестанти.
През последните две хилядолетия този велик народ претърпява нови погроми, включително до Първата световна война, от нови завоеватели като Тамерлан и османците. Това довежда и до новото им разселение в Иран, Ирак, Сирия, Ливан, Турция, Кавказ, Русия, САЩ, Швеция и Германия. Седалището на тяхната църква днес е в Чикаго, а диаспората им обхваща около 4,6 млн. души.
Макар и разпръснати по целия свят, асирийците упорито отстояват своите традиции и свято тачат спомена за величието на тяхната империя и предците си. Така, дори 26 века по-късно, Първата световна империя до днес пази и поддържа своя народ.
Литература:
1. Голованов, В., Маршът на несъкрушимите, https://istorianasveta.eu/ история/древният-свят/асирия.html
2. Грозданов, Л., Асирия – първата световна империя, https:// istorianasveta.eu/история/древният-свят/асирия.html
3. Д-р Симо Парпола, Асирийците след Асирия, https://istorianasveta.eu/ история/древният-свят/асирия.html
4. Робъртс, Дж. М., „Кратка илюстрована история на света“, С. 1999