Ядро в поетичното творчество на Христо Фотев е интимната му лирика и преди всичко любовната му поезия. Тя притежава образност и внушения, които силно вълнуват читателите, защото Фотев е спонтанен поет на любовта. В творчеството на Христо Фотев най-запомнящата се черта е осезаемото присъствие на най-възвишеното, окрилящо и изпепеляващо човешко чувство – любовта. Чрез тази любов поетът извисява индивида и дори го уеднаквява с божествения Абсолют. Лирикът не подминава онази гореща любов, която извира от човека и която е негова неотменна отлика, негова вродена същност. Защото самият Бог се намира не другаде, а в чистото, влюбено и безкористно човешко сърце. И Христо Фотев силно вярва във възможността всички хора да се разбират един друг чрез езика на сърцето. Любовното чувство в лириката на тоя поет е белязано с жизненост и хедонизъм, понякога с еротика, любовта е ведра, изразява се с красиви и запомнящи се образи, често граничи с екстаза:
Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живот и думи –
узрял за вашата любов…
Това е поет на любовта и красотата и чрез неговите стихове ние преоткриваме себе си, надникваме в най-потайните, но най-светли кътчета на душите си и оставаме изумени. Впечатляващата телесна красота се усеща като олицетворение на перфектността на Бога. В същото време той открива и свободата на телата. Това е част от творческия му и жизнен светоглед.
На този поет не са присъщи студената съзерцателност, чужда му е меланхолията, лирическият Аз често е понесен на крилете на любовта. За любовта ще прочетем истински поетически бисери – лаконични и изчистени, утвърждаващи любовта като жизнено необходима ценност за човека. Любовта при Христо Фотев не е творческа поза, а реално преживяно чувство, тя е чувствена и сетивна, не само идеализирана – „Бях на самия връх“ – едно класическо любовно стихотворение, в което поетичният свят отваря вратите към извисяващи и пречистващи чувства, изпълнен е с топлина и красота. Талантът на Христо Фотев е и в това, че съумява по неповторим начин да вмести изящността и мелодичността на изказа, лаконичността на фразата и играта на образи и звуци. Колко изящна поетическа словесност се съдържат в строфите на този поет, в които преживяването на любовта е дълбоко и необикновено. Долавяме целия трепет на тази лирика, вярваме й, защото всичко в нея е толкова неподправено, истинско и чисто.
Поезията на Христо Фотев докосва най-нежните и фини струни на човешката душа, може да развълнува и най-коравото и студено човешко сърце, да го омилостиви и очовечи. Защото любовното чувство при тоя поет е винаги истинско, реално, превъплътено е материално в конкретен обект, тъй като чувството не може да се измисли, а само да се преживее.
Христо Фотев е един от най-вдъхновените бардове на любовта в българската национална лирика. Сътворил е прекрасни любовни стихотворения, където чувствата са щедри, пълноценни и пълнокръвни, носят в себе си най-красива и поетична еротика. Това са изящни творби, които впечатляват с чистотата на лиричния рисунък. С мелодичността на поетичния си език любовните му стихове напомнят за нашите най-добри традиции, блестящата му лирика е артистично одухотворена. Христо Фотев е лирик с тънък усет, внушен му сякаш от небесни сили, бих казал, че нещо Моцартово звучи в неговите стихове. Страданието и възторгът, любовта и възхищението са зашифровани в скритите значения на думите. Поезията на Христо Фотев в известен смисъл можем да я определим като барокова, тя е пропита с възвишена романтика.
Христо Фотев е поет бохем в най-чистия, светъл и хубав смисъл на думата. Поет на литературния екстаз, когато думите красиво препускат през сърцето, за да озарят листа, върху който остават. В този смисъл можем да твърдим, че това е поет на любовта в най-универсалната, изначална и съдържателна нейна същност. Любовта при тоя поет е пълноценна обич във всичките ù възможни проявления на душевните преживявания, на духа. Тя е автентична и органична, а не преиграна, това е обич, проникната с топлина, но и скръб понякога. Любовта му е към всички онези, към които са отправени много от стихотворенията с благодарност или зов. Емоционалните състояния в тая лирика често достигат на моменти до една медитативност. Усещат се онези чисти и светли пространства, към които се устремява духът. Телесното и духовното в тази лирика са слети, неразчленими.
Често при Христо Фотев чувството е възторжено, защото е щедър до пределното. Четем искрометни стихове, които пръскат любов и любовен разкош. Въпреки всички тези характеристики в лириката на Христо Фотев отсъства сладникавата захаросана чувственост, рефлекса към баналното, розовата същност на лекомислените повърхностни преживявания, характерни за примитивната и елементарна чувственост, която отблъсква. В лириката на Христо Фотев можем да потърсим и открием опора в любовта и надеждата в победата над болката. С чистите си пориви лирическият Аз ни отваря очите за красотата, напомня ни, че в живота има и прекрасни неща, стига да вдигнем очи и да ги забележим.
Житейското му кредо е изразено във великолепни стихове:
Кълна ви се – аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал ,изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Това сам аз, такъв съм, това е моята поезия, моят живот.
В същото време това е и поет на жеста, озарен от мисията си да помири „живота с любовта“. Затова и в поезията си той е всякога на върха на емоционалното преживяване. Любовта понякога е символ не само на радост, удоволствие и удовлетворение, но носи страдание и болка.
Еротичната страна на любовното чувство се изразява и в съзерцанието на образа на жената чрез унеса и преклонението пред красотата й. Поетът е готов да защити бленуваното и уязвимо чувство, което достига в някои моменти до апотеоз. Възторженият химн на любовта звъни в душата на лирическия Аз с празничните камбани на словото. Неповторима е и ритуалната страна на любовта в тази лирика.
Любовта, свободата, морето, Бургас, революцията в най-общ смисъл са сред основните теми в неговата лирика. Той непрекъснато опоетизира живота, с цялата си поезия убеждава, че:
Не е измислено морето
и щастието съществува!
Емил Чоран казва: „Поезията се е родила на брега на морето, не в града, на село или в планината. Това е така, защото няма весело море“. Морето винаги е тревожно, в него има скрита заплаха и неизвестност, защото ни изправя пред непознатото и незнайното. Дори когато е спокойно, морето смътно ни притеснява, това чувство изпитва човека пред неговото величие и безбрежност. Чувстваме се като капчица пред неговата безкрайност, а дълбините му ни обезсърчават и обезкуражават.
Лириката на Христо Фотев е красива, на места стига до изящество. И като всяка чиста лирика и неговата е „история на едно сърце“. Това е поет на красотата и красивите думи. Често стиховете му са завладели пространството около човека, хванати от порива на вятъра, са станали символ на движението.
Силно впечатлява своеобразната музикалност на неговия стил. Защото Христо Фотев е наистина поет на екстаза. Това определя и чувствената динамика на тази поезия. В този смисъл той също е поет на жеста, способен е да коленичи пред красотата и жената. Христоматийно е неговото „Колко си хубава!“ Молитвено звучат стиховете в тази творба, те съзерцават и спират дъха. С поглед и думи поетът гали любимата си, феерията на словото достига до ефирност. Лирическият Аз е затаил дъх, сякаш се страхува да не развали красивите мигове и преживявания. Молитвено скръстил ръце, той благодари на Бог, че е сътворил създанието пред него, сякаш в жената е въплътил естетическото си съвършенство Твореца, а психологическото състояние е унес. Емоцията е неудържима, преживяванията са върховни. Чрез очите на поета наблюдаваме безкрайно красивата любима. Съзерцанието преминава в преклонение пред съвършенството на любимата. Христо Фотев е изразил най-нежното лирическо състояние. Мярката е толкова виртуозна, сякаш сътвореното от поета е съществувало и съществува около нас и в нас, естествено вродено и изобщо се губи усещането за някакво практическо действие със стихотворната материя. Една загадъчна ефирност властва в това брилянтно стихотворение. По чистота на чувствата и преживяванията и по сила на въздействие „Колко си хубава“ се родее с шедьовъра на Яворов „Две хубави очи“.
Подчертано музикална в хубавия смисъл на понятието е лириката на Христо Фотев. Впечатляват словесните акварели на тая лирика, които усилват емоционалното въздействие на стиховете. Образният и метафоричен език с лекота извайва природните картини и най-интимните нюанси на чувствата, и вглъбените философски прозрения на мисълта. Но тази лекота е измамна, защото Христо Фотев е изключително самовзискателен творец и непрестанно вае и шлифова написаното.
Но Христо Фотев не ограничава тематиката си единствено и само в дълбоко личните си, интимни и съкровени преживявания. Той е и поет на волния полет, на свободата. Дори в поемата „Изпълкомът заседава“ темата е само повод за поета да изрази себе си. Той никога не е бил поръчков поет, защото като всеки истински творец Христо Фотев е неуправляем. Той е сред най-ограничените и спонтанни български поети. Христо Фотев се взираше и в миналото, в трудната ни и противоречива национална история и съдба и търсеше причините, зависимостите, задаваше своите тревожни въпроси. Ето как завършва стихотворението му „Бюстове“:
Затова по тъмно
в мрака на лицата
има нещо скръбно,
има нещо свято.
Дори елегичното чувство, когато навлиза в дълбоките екзистенциални философски проблеми, които ”никой век не разреши”, по думите на великия Яворов, при Христо Фотев са лишени от трагика:
Умра ли – къщата ще стане пуста,
умра ли – къщата ще стане няма
и ще извика мама, ще почувства,
че ме няма.
Толкова пестеливо и прецизно изразяване и философско приемане на неизбежното, с което трябва да се примирим. Защото мисълта за смъртта, за неизбежния край, понякога събужда жизнените сили на човека за пълноценен и достоен живот.
В поезията на Христо Фотев има стихотворения, които биха влезли във всяка представителна антология. Само те да бяха, предостатъчни са за един пълноценен творчески живот.
Възхвала на жените
Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи -
узрял за вашата любов…
Срещу ми – с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън…
Как страшно светеха – и нежно –
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми – мощно –
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра – денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви – но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви – и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай – през всичките сезони
и възрасти… Ах, как блестят
коремите ви – златни брони
срещу самата моя смърт!
И всичко – дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост – дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят – и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен…
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно – спаси ме!
И вий – коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх… За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете – всичко ще призная –
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб –
мъж винаги… Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави… Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти… И да блестят
коремите ви – златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов…
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!
Стихотворение
Аз помня – свиреше брега
като тръба, сияйно медна.
Сбогувахме се без тъга,
целувката ни бе последна.
И ти отплува от брега.
И стана ти в далечината
вълна в прозрачната вълна
и светлина – във светлината.
Прилича ти старинната прическа…
Прилича ти старинната прическа.
Прилича ти, като че ли ме гледа
тракийката от приказната фреска,
направена от влюбени прадеди.
О, ще изрежа на скалата сива
главата ти, косите разпилени…
Да знаят колко си била красива
жените неродени.
Убива ме такава пустота…
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.
Кълна ви се…
Кълна ви се – аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам – както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг…
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл –
Ахил, сина Пелеев –
бих ридал.
И съм ридал… Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал – жив съм аз.
Но аз съм жив – на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск…
Локомотивът е пробуден лебед…
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Но българин. И жител
на Бургас…
Ти тръгваш и се връщаш…
Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас.
В единствения залив пак е есен.
Тук изумен откриваш своя глас
и в своя глас солен – печал и песен.
Тук ти откриваш своя верен жест.
Тук ти за миг не си човек случаен.
На твоя ден най-точният адрес
е тук – и твоят ден е ден безкраен.
Тук изведнъж си спомняш, че си жив.
Че имаш дъжд… И вятър… И Несебър.
И изведнъж се виждаш ти красив
в един кристал – в един прозорец щедър.
Музиката е храм
Снимка: Росен Калпачки