Избрах за заглавие този стих от първото стихотворение на Добромир Тонев в неговото „Събрано”, защото то е характерно за личната му и творческа съдба през годините. Тези, които го познавахме по-отблизо можем да потвърдим, че стихът му „На 23 животът ме е хванал за реверите…“, както споделя поетът в същата творба, не е хленчене, защото той не се плашеше от живота, а го гледаше право в очите. В тази творба асоциативно в съзнанието ни се налага аналогията с Вапцаровото „С живота се гледаме строго…”.
Жаждата за Свобода е особено силен мотив в лириката на Добромир Тонев. Това потвърждават стихотворенията „Елен” и „Покана за чуждоземни гости”. Изкуството е невинност и свобода („Жокеи”), любимата улица на лирическия герой е „Независима”. „Разказ за чиновника” е стихотворение за живота по правила със сиво ежедневие и въпросът-упрек. Във финала на „Какво ми каза шивачът” поетът е категоричен:
Аз не знам как, но някой ден божи
този свят трябва да се прекрои.
Както и в „Балада за бездомното куче”. Не може повече така да се живее, назряла е нуждата от промяна, не може повече да се живее в примиренчество и безпътица. „Прозорците са очила на скуката” („Прозорци”). Затова е толкова силно преклонението пред загиналите за свобода в „Пред паметната плоча”.
„Балада за тихия поет” е реплика към упреците по отношение на „тихите” поети, защото Добромир Тонев усеща, че крясъкът не лекува болката. Тихите поети са вглъбени, дълбоки, проникновени, в никакъв случай те не са примирени, не по-малко категорични са в съпротивата на злото:
Макар че стиховете му са тихи –
челото му е зряло за куршум.
В тишината не само викът, но и стонът отекват много по-силно.
„Почти ода” е упрек за страха ни, който ни срива морално:
…ако създаваме поезия – тя става стъклена,
ако извайваме стъкло – то не звъни кристално.
Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Истинската поезия е вярна на автентичния живот:
И вгледан в тия мъртви бели листи,
се уча да разчитам черновите на живота.
Длъжни сме да намираме морални сили в себе си да изричаме истините, каквото и да ни струва това, да живеем според съвестта си, да не премълчаваме:
Това, което можем днес да кажем,
навярно утре ще го премълчим…
В „Плътта, която ще ме отрече” акцентът е и в сблъсъка между плътта и духа. Това е средищна тема в поезията на Добромир Тонев, защото е свързана със Свободата. Трябва да преодолеем игото на тялото. Поетът неизбежно е притиснат от бита, това е неговата орис, но е длъжен да намери сили да се издигне над бита, да го преодолее. Страшен въпрос поставя поетът в „Глад”.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,…
драматично пита поетът. За единството между дух и плът става дума в „Мой сиамски близнак си ти” Духът не иска да се затвори, ограничи и подчини на тялото, защото му е тясно в него. Противоречието душа-плът е акцентът и в „От твоите модели съвършенство…”. Изборът всеки от нас го прави индивидуално.
Често в стиховете на Добромир Тонев лирическият герой е малкият, обикновен човек, примирен със съдбата, която не е за завиждане („Балада за незабележимия”). Но въпреки тази предопределеност, човек трябва да се стреми към безсмъртието, което може да се постигне чрез изкуството. Затова в много от стихотворенията на Добромир Тонев става дума за поезията и изкуството. За вечното безсмъртие на духа и душата е основното послание в „Духът държа над тебе лък и стреля…”:
Какво че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло…
О, гробът е една квадратна нула,
с която почва всичко отначало.
„Оглеждане на картина” е характеристика, защита и поклон пред изкуството. Изкуството е откривателство, сюблимен миг на проглеждането, на откритието и вечното съмнение, символизирано от червея:
И все така – война на нерви,
опасна и неталантлива.
В статива се разхожда червей,
а ти разчиташ на статива.
………………………………………..
И в тези няколко секунди,
преди да е настъпил хаос –
пикира тихо върху грунда
мигът, наречен миг на Фауст.
Мигът – прекрасен и насъщен,
мигът, за който си се трепал…
Изкуството е жестока война на нерви, когато творецът грохва от изцедената емоционалност. Но си заслужава, защото фаустовският миг не може да бъде заменен с нищо. В „Ако решиш да ме извадиш пак от нищото” поетът отправя посланието, че за да сътвориш истинско и въздействащо изкуство, трябва да усещаш автентичния пълнокръвен живот, за да го пренесеш върху белия лист в поезията си. Човешката греховност и любовта раждат шеадьоври на изкуството („Манастирска икона”). В „Лирика” акцентът отново е върху автентичността на изкуството, защото истинската поезия не търпи вторичност и преиграване. За духовността става дума и в „Когато полетиш надолу с вик”, където белият и черният овен са заменени с белия и черния кон:
За да добиеш чувство за небе,
усещане за вертикална прерия –
ти изостави белия жребец
и отлетя завинаги със черния.
Но той е тук – допрели рамена,
със белия вървят като на празник.
Единият е с празни стремена,
на другия очите му са празни.
Конете са сред предпочитаните образи в лириката на Добромир Тонев. За това има и лична причина. Неслучайно първата му стихосбирка е озаглавена „Белег от подкова”. В автобиографичното стихотворение „Корона” поетът се покланя на майката и бащата, които са посели духовността у сина.
На духовността е посветена цялата стихосбирка „Под седлото на пегаса”, която е съставена от шаржове на известни пловдивчани, предимно хора на изкуството. Шаржовете на Добромир Тонев, освен за поетичното му майсторство, говорят и за способността му да прониква и да разбира другия творец и човек. Шаржирани са художници, поети, писатели, литератори, актьори, журналисти, президентът Петър Стоянов, футболистът Христо Бонев… Зад шеговития тон и закачката откриваме важни характеристики за всеки от тях. Това се постига чрез характерен жест, акцент върху важна характеристика, загатнати човешки слабости, защото няма светци, всеки има слаби ангели. В центъра на шаржовете са бохемските преживявания.
С автентичността е свързано и отношението към природата като човешка прамайка. Великолепно е алегоричното „Сюжетно стихотворение” не само със своя финал:
И всичко мъжко в теб освирепява:
при всеки лов една и съща сцена…
Проклета страст, която вдъхновява,
а после прави от мъжа мишена.
Когато нагонът замъгли съзнанието, последствията са фатални. Това е известно от цялата световна история. Природата е неразривно свързана с Изкуството:
Природата – зелена класна стая,
а синьото небе – дъска за писане…
(„Арго на светлината”)
Скъсването с природата се изживява драматично от лирическия герой в „Природата намеква свойта женственост”:
…но неспособни да улавят шепота,
ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.
И в приказките, даже най-вълшебните,
животните ще спрат да разговарят.
Служебни думи и местоимения –
избръснати до синьо, акуратни –
ще заобграждат словото на гения
като бодлива тел край резервати.
Разривът с природата е погубване на автентизма, човекът изгубва чувствителността си, обезличава се, машинизира се, превръща се в робот. По този начин животът на човека става убийствено самотен. Затова в „Ако животът е един антракт” Добромир Тонев се обръща към събрата Здравко Попов:
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото –
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Човекът трябва да живее в хармония с природата, да се наслаждава от съприкосновението с нея, защото е част от флората и фауната. Това е един от мотивите в поемата „Нежна машина”. В творбата става дума и за цялата философия за живота:
Душата ми навярно е лилава
от непрестанно взиране в отвъдното…
Какъв прекрасен щит си изковава
човекът, който е достигнал дъното
и който е видял веднъж в елхата
жестоката извивка на приклада,
в усмивката – змия, а във змията –
лекарство за човека, който страда…
Един невидим Хефест изковава
за теб, творецо, този щит. И нека,
ако от бог не те спасява,
поне да те закриля от човека.
Става дума и за атомното безумие. Опасността от самоунищожение от възможен атомен апокалипсис е в основата на „На мен не ми е нужна атомна енергия”. Човечеството хвърля целия си умствен потенциал, целия си интелект в създаване на оръжия за убиване.
Поемата „Синьо равновесие” е блян по чистото, невинно и безгрижно детство. Постепенно с житейския опит отровата прониква в човека, животът се омърсява, съобразяванията и неискреността нарастват, с възраст-та настъпват драматични морални изменения в негативна посока:
Отсам е пълно с трупове
на твои братя, сине на надеждата.
Отсам светът по-малко е за вярване,
свят, който все по-малко си съчувства:
конкретен – като болка от изгаряне,
необратим – като натиснат спусък.
Тук ще умреш от стронция във хляба,
изтръгват рози тук и сеят опиум;
изсякохме горите, а ще трябват
в по-другата война – да правим копия…
Без печал не можем да осъзнаем радостта, както без злото – доброто. Това поетът е усетил и почувствал още от дете:
И откъде дойде, проклето раздвоение?
О, не водете никога деца на погребение.
Мисълта за смъртта се е появила още в детското съзнание на Добромир Тонев. Затова тази тема е откроена в цялата негова поезия. Тя е в центъра на „Есен”, в „Място, където погребват” и редица други. Великолепно екзистенциално стихотворение е „На какво се учудвам, не зная...”:
На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
Животът и смъртта са неразривно свързани, вървят ръка за ръка, като сиамски близнаци са, преминават едни в други, редуват се. Разтърсващо и опомнящо е „И този сняг ще ни отмине…”:
И този свят ще ни отмине, но онзи няма да е кратък.
Студените кристални ангели така напомнят за оттатък.
През устните – на тънка пара – душата ни по малко литва.
И жестът, с който се загръщаш, напомня кръст преди молитва.
Макар че Добромир Тонев не е крайно трагичен поет, в поезията му ще открием стихотворения като това с пределна екзистенция на тема смъртта. На смъртното легло „е гол като новороден поетът” („От суета или от самота”) и одите са в „траурни одежди”. „Нараства оня вик на самотата”, горчиво споделя поетът дори в любовното стихотворение „За първи път целувка, от която…”.
В последна сметка човекът е много беззащитен, става все по-самотен. Сестра на поетите е вечерта. Лирическият герой има покрив, а няма дом, дните му са като близнаци, нищо не се случва, нищо не го радва, няма надежда. „Не си залоствай с доброта вратата”, зове поетът, закърняват чувствата, изчезва думата „обичам”, настъпва алиенацията, хората се отчуждават помежду си, господства скуката. Добромир Тонев вмъква цитат от Димчо Дебелянов” „…всички са един и всеки все пак сам”. Всеки е сам с болката си, с мъката си, колективистичното общество е мираж. Реално е усещането за рани. „Къде си, милосърдие?” – възкликва с болка поетът в едноименното стихотворение, моли се да се „определи ден за Празник на добротата”, зове да бъдем човеци. Затова отново ни призовава да се върнем към чистото детство. Страстен зов и порив към доброто е „Пепеляшка”:
Приличаше на приказка позната
това, което чух от теб тогава,
ала защо с каляската си златна
не идваше доброто на финала?
Дори усилията на Бог да направи хората по-добри не всякога са успешни:
Говореше за доброта и истина,
за красота говореше, за братство,
и мислеше, че като него мислят,
но повечето мислеха обратно.
Докато убеждаваше и спореше,
опрян върху изкуства и науки,
растеше в свойта сладка тиня коренът
на глупостта, жестокостта и скуката.
(„Арго на светлината”)
Разтърсващо е „Теза” с вечната борба между Доброто и Злото:
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
В последната си стихосбирка „Голямата лудница” творбите са силно социални. Добромир Тонев не иска и не може да се примири с апатията, която е обхванала хората, а най-силният упрек е към тези, които трябва да са начело в недоволството:
Защо мълчи интелигентът, питаш?
Защото всичко му е някак ничие.
Устата му е все като зашита:
преди – от страх, сега – от безразличие.
(„Голямото мълчание”)
В стихотворенията става дума за псевдодемокрацията, за поредното подлъгване на хората, за нерадостната социална действителност и масовата бедност. Стихотворението „Български мъже” има мото Ботевия стих „Тежко! Тежко! Вино дайте!“:
Безработни, оскърбени, криви
Български мъже до късно пият.
Кръчмите ги правят някак живи.
В кръчмите от себе си се крият.
„Като във филм без хепиенд живеем”, горчиво споделя поетът във „Ван Дам”. За българите са магазините втора употреба в едноименното стихотворение, „бедняшкият бутик” е тяхната социална участ.
Характерни за поезията на Добромир Тонев са краткостишията, някои от които звучат със силата на афоризми: „хлябът е стихотворение”.
Ще завърша с последното стихотворение от „събраното” на Добромир Тонев, което е своеобразно обобщение на поетичното му творчество:
Вървя срещу смъртта, но аз не зная
Тя има ли си дом и как изглежда.
И аз навярно там си имам стая,
Която тя усърдно обзавежда.
Живее ми се тук, ала не мога.
Мъглата ми е ясна – с всички ребуси.
И ще поискам гражданство от Бога.
Или ще емигрирам в себе си.
Той получи желаното гражданство от Бога тихо и ненатрапчиво. Можем да сме сигурни, че Добромир беше негово любимо дете. Бог го беше надарил щедро.
Във всяко стихотворение на Добромир Тонев ще открием знакови стихове, в които е закодирано главното послание. Понякога тези стихове са още в началото на поетичната творба и са едновременно и заглавия на творбите: „вашта младост е заключена”; „Като целувка на влечуго се проточи зимата”, друг път се намират на различни места в стихотворенията. Неочакваните финали на творбите често обръщат перспективата и правят посланията полифонични. Тъжни и красиви са стихотворенията на Добромир Тонев. Понякога изригва в словесни върхове, в които изживяванията са пределни и блестят ослепително. С поезията си той доказва, че всичко може да се опоетизира, дори банално-битовото.
Сюжетно стихотворение
Небрежно плуват гумените патици.
До тях с една безкрайно проста свирка
ловецът, скрит зад яловите пясъци,
любовната им песен имитира.
И птиците пристигат. Инстинктивно.
Като замаян облак. И любовно
изкуствените патици покриват,
докато литне шепата олово.
Но, глуха за любовния мотив,
колоната на женските отмина.
И ти стоиш, ловецо мълчалив,
над мъжки пух и мъжка перушина.
Пулсира в помътнелите води
кръвта, която още пази тръпката.
Нагонът, който нищо не роди,
изби през твойта раница претъпкана.
И всичко мъжко в теб освирепява:
при всеки лов една и съща сцена…
Проклета страст, която вдъхновява,
а после прави от мъжа мишена.
Оглеждане на картина
На Пенчо Паскалев
И все така – война на нерви,
опасна и неталантлива.
В статива се разхожда червей,
а ти разчиташ на статива.
Преди да те докосне лично,
той със невидима охота
дълбае тайни пещерички
в сърцевината на живота.
Назад! – в стената гръб притискаш,
присвил очи с последна ярост,
като осъден, който иска
да го помилваш, но не вярва.
И в тези няколко секунди,
преди да е настъпил хаос –
пикира тихо върху грунда
мигът, наречен миг на Фауст.
Мигът – прекрасен и насъщен,
мигът, за който си се трепал…
А оня червей го превръща
в една купчина светла пепел.
* * *
В памет на Уля
Когато полетиш надолу с вик,
усещането за крила изчезва
и лекотата се заменя в миг
с болезнено усещане за бездна.
И ти прекрачваш тъмния й праг.
И мислите ти пускат светли корени.
Живот и смърт – какъв абсурден впряг,
безмилостно от времето пришпорен.
За да добиеш чувство за небе,
усещане за вертикална прерия –
ти изостави белия жребец
и отлетя завинаги със черния.
Но той е тук – допрели рамена,
със белия вървят като на празник.
Единият е с празни стремена,
на другия очите му са празни.
* * *
На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
* * *
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
Теза
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
* * *
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -
ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите – като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.
* * *
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени -
върни ме, Господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.
Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната по бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.
Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.
А най-последният от щъркелите – като на откриване -
с червената си ножица да среже мойта нишка.
И аз да тръгна на поредното си сливане.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.
* * *
Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.
Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.
И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.
Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло…
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.