„Ваше благородие, госпожа Раздяла,
с теб отдавна близки сме, как не си разбрала…
Ваше благородие, госпожа Чужбина,
страстно ме прегърна ти – без любов отмина…“
Булат Окуджава
Неведоми са пътищата Божии. Освободителят на Свищов – щабс капитан Фок, по ирония на съдбата умира в него беден и самотен. Участник в много сражения, най-накрая той намира вечен покой на дунавския бряг при своите бойни другари, трасирали нашата свобода.
Александър Фок е роден на 25 август 1843 година в Русия, в семейство на потомствен дворянин от стар немски баронски род. Завършва Константиновското военно училище. Като командир на втора рота от 53 пехотен Волински полк той е първият руски офицер, който стъпва на наша земя, „…първият лъч в зората на българското Освобождение“. Паметните събития при форсирането на река Дунав на 27 юни 1877 оживяват в „Лични въспоменания на генерал Фок“, написани през 1923 година по случай 46-годишнината от освобождението на Свищов. Подробно е описан първият бой между руси и турци: „ …моята рота стъпи първа на българския бряг, изтика от караулната и воденицата турците и очисти от тях устието на река Текирдере, след което слизането от понтоните ставаше редовно.“ Двукратно раняван, участвал в боевете на Шипка, за проявен героизъм по време на войната е награден с орден „Свети Георги“ – IV степен, и повишен в звание майор. Участва и е ранен при потушаването на Ихтуанското въстание в Китай (1900 – 1901), за което е отличен със златно оръжие „за храброст“. През Руско – японската война (1904 – 1905) е командир на Четвърта Източносибирска стрелкова дивизия. Военният писател П. Краснов в своята „Хроника на войната с Япония“ (в бр. 41) пише: „Офицери и войници обожаваха генерала и друго име като „нашият Фок“ той не беше… Това беше душата на Порт Артур и войниците бяха с него, бяха готови да отидат навсякъде.“ Кавалер е на девет ордена за храброст и заслуги. Уволнен от военна служба през 1908 година, взема участие като доброволец в Балканските войни (1912 – 1913) в състава на Българската армия. Преди щурма на Одринската крепост, началникът на Източния сектор на българската Втора армия, генерал-майор Георги Вазов го пита дали ще успеят неговите воини да овладеят крепостта, на което Ал. Фок му пише : „Одрин е първокласна крепост, която е непревземаема на теория, но за вас, българите, кой знае !?“
След Октомврийската революция и Гражданската война в Русия над два милиона руски бежанци са принудени да напуснат родината си. Сред тях са и много ветерани от Руско-турската война 1877 – 1878 година, болшинството от които се заселват в страната ни. Така България става за тях втора родина. Свищовската градска община отпуска зданието „старата казарма“ за временно настаняване на части от руската дивизия от Галиполи. Вероятно генерал Фок пристига в Свищов през 1921 г. със същата дивизия. Поради затрудненото му материално положение и в знак на благодарност е избран за Почетен гражданин на града и му е отпусната ежемесечна помощ от 250 лева. Приживе Александър Фок пожелава да бъде погребан в братската могила, където се намират костите на неговите бойни другари: подп. Лукиянов, капитан Брянов и други. Според спомени на свищовлии, всяка сутрин генерала ветеран се е разхождал до мястото, в устието на река Текирдере, на около три километра от града, където е дебаркирала руската армия.
Умира на 2 декември 1926 година до братската могила, където е и погребан тържествено на следващия ден.
С изключение на личните спомени на генерал Фок, една статия на Павлина Владева от Регионален исторически музей – Велико Търново, и няколко дописки в периодичния печат от онези години, руските и българските исторически извори за тази необикновена личност са твърде малко и оскъдни.
Един живот с чест, достойнство и храброст, свързан дълбоко с България.