Най-после го позна. От затулените кътчета на паметта си, в изрядно подредените „чекмеджета“ на миналото, изскочи този далечен спомен…
Младата учителка Владина Владева пристигна със зажаднелите за чист въздух градски деца в пионерския лагер на красивото балканско селце. Всички приеха безпроблемно раздялата с родителите. Само десетгодишният Миро плачеше безутешно и от сините му очи сълзите не спираха да текат. Страдаше за близките си. Детето все говореше за мама и татко, за сестричката си. Владева се принуди да им се обади.
Когато пристигнаха, Миро се хвърли, плачейки, в прегръдките на майка си. Дълго я умоляваше да не го оставя в лагера и дългите увещания на майка му не успяха да го убедят да остане. Тръгна си обратно с тях. Владина задълго не забрави за разплаканите сини очи на Миро…
Изминаха много години. Владева завърши медицина и стана психиатър – лечител на човешки души. Вече знаеше, че „кардиограмата“ на човешката душа е…инфарктна. Три катинара я пазят, но само за миг могат да рухнат всички прегради и ето я – разголена и ранима. В практиката си д-р Владева навлизаше деликатно в различни човешки съдби и душевни болки, за да открие път към изцелението. Веднъж в кабинета й влезе смутен млад мъж. Видът му издаваше освен оскъдицата, в която живее, и липсата на грижовна женска ръка. Мръсен и измачкан панталон, непочистени обувки, вмирисано на тютюн яке. Дълга и неподдържана брада покриваше изпитото му лице, от което, под гъсти като запуснат синур вежди, гледаха тъжни очи. Косата падаше на запуснати кичури. Погледът на д-р Владева се спря върху фините му дълги пръсти, със занемарени нокти. Когато младежът започна да „отключва“ един след друг катинарите на душата си, изскочи стаената, недобре прикрита неприязън към всички и всичко, най-вече към родителите му. Говореше припряно, нервно, което отговаряше на окая-ния му вид. Д-р Владева слушаше и деликатно вмъкваше по някой въпрос. Когато разговорът приключи, вече знаеше достатъчно за младия мъж срещу себе си – след смъртта на бащата преди години, майката избрала да живее в старчески дом и го оставила сам. Безпомощно сам. Все пак д-р Владева остана с усещането, че някъде между думите е пропуснала нещо важно. Загледа се отново в очите на младия мъж и в тях разпозна сините разплакани очи на Миро от пионерския лагер.
Какво се беше случило в живота на Миро след онзи ден, в пионерския лагер, когато си тръгна разплакан, къде и кога се е скъсала нишката между него и родителите му, предстоеше тепърва да разбере по най-прекия път към душата му…