Преди него никой не бе наричан така. В своята дванадесетвековна история народът бе имал ханове, царе, патриарси, книжовници… При едни бе живял добре, при други – лошо. Бе имал дори произлезли от него светци, от мощите на които търсеше изцеление или воля за живот, но не бе имал Апостол.
Сред най-голямото му нещастие – петвековното, нескончаемо робство – се яви той – Левски – Апостола, „пратеният от Бога“, казано на нашия си език. В това име го бе прогласил като че сам Господ – нашият Бог в Коледното си раждане, във Великденското си възкресение, когато най-силно възкръсваше надеждата. Надеждата, че не сме изоставени, не сме забравени. И това име бе подето от селяните в селата, които обикаляше, от занаятчиите в градчетата, от овчарите и копачите, които предния век още бе позовал Паисий.
Паисий бе позовал старата им забравена гордост. Апостолът позова човешкото им достойнство, първият канон на което е „бъди свободен“. И народът завинаги е запомнил този повик и човека, който го бе отправил. Пак народът обгърна името му във фантастична смесица от действителност и легенди, които ето вече век и половина след смъртта му ни го връщат като символ на най-ценното, което човек може да притежава – собствената си свобода. Той, Апостола на свободата, най-българинът от българите – безсмъртен в мъченическата си смърт.
- - -
Една странна негова способност, достигнала до нас през десетилетията, още повече смайва нашето въображение: той е могъл да прави буйния – смирен, сприхавия – кротък, уплашения – смел, унижения – гневен и всички заедно – равни в името на свободата, която е проповядвал.
Способност, която, без да бъде прибавена към останалите му качества, е вече достатъчна, за да изгубим усета си за реалност пред осанката му.
Какъв е бил всъщност той?
Какво повече е знаел за човешката природа, за да възбужда такава преданост към личността си, а оттам така силно да въздейства не само на разума, а и на чувствата човешки?
Защо идеите, които е проповядвал, остават валидни и все така актуални вече век и половина след смъртта му?
Как точно и защо се е случило така, че след смъртта му поколенията българи вече не могат да мислят България без него, макар и да има и преди, и след него десетки и стотици, вградени в нея, също така саможертвено, също така беззаветно?
Въпроси без отговор.
Отдавна няма живи хора, които са го помнили, а все повече стават тези, които чрез спомените за него и още по-силно чрез малкото документи – негови и на съвременници – остават безпомощни в мислите и усещането си за тази негова така мощно привличаща, но неуловима природа. Защото мисълта за него, спомените за него, всичко, написано от ръката му, никога не носи чувството за недосегаемост. Даже канонизиран в легендите, той изглежда обикновен, земен, човечен. Човечен до осезаемост!
Човечен до осезаемост, но осезаема човечност ли е онова нечовешко търпение, с което години наред след несполучливата операция на апендицита в Белград, той ходи, промива, превръзва сам незарастващата си рана, така че никой, освен само най-доверените, да не знаe страданието му?
Осезаема човечност ли е смисълът на ония думи, които казва за него Ботев след съжителството им в оная люта зима в запустялата воденица край Букурещ: „Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел.“
С гениалната си прозорливост Ботев с една дума обяснява изглеждащото необяснимо: ,,нечут характер“. Характерът и въобще психиката на нашия Апостол са огромна, почти неразгърната тема в иначе също огромната литература, натрупана за него през изтеклите десетилетия.
Не можем да кажем повече от Ботев, за това, което е останало до днес празна страница в литературата за Апостола. Но можем дори в маломерността на есето да проправим тясна пътечка към неизбродността на въпросната тема. Ако е вярно, че думите повече от собствения си смисъл казват истината за човека, който ги произнася, имаме надеждно указание за онова в Апостола, което така упорито остава непознаваемо. Можем да разгънем скромното му документално наследство – писмата, наредбите. Една от най-често повтаряните думи в тях е „отечество“. Той не я произнася никога патетично. Произнася я само в контекст, който издава обреченост на отечеството – не привързаност! Нашата история познава и други велики личности, отдадени изцяло на България. Раковски, Ботев, Бенковски са обхванати от един стихиен пожар на взаимопринадлежност към Родината; те горят като факли, подхванати от вятър: „за свободата на поробената Родина да се отдадем, да изтлеем за нея“. Те са нетърпеливи, чувстват се понякога избързали много напред.
Левски е дошъл точно навреме: робът е роб, но няма да бъде вечно.Това е истината, която неговите думи излъчват. Той не говори с гръмки заклинания. Думите му сякаш милват позованите: „събудете се, да се хванем на работа, България ще бъде свободна, няма да бъдем повече роби, гответе се…“ Такава е аурата на неговото слово.
Неговите думи не са обещание. Те нямат примамливата, но тържествено задължаваща обвързаност на обещанието-клетва. Те просто са една гласно произнесена истина, еднакво желана и от двете страни. Селянинът, занаятчията, овчарят произнасят клетвата пред него като задължение пред себе си.
Думите на Апостола, записани и незаписани, запомнени или преразказани като библейски стихове, обхождат българските поселища. Без претенциозността на афоризми, без преднамереността на заповеди, те стават тихата и ведра вяра на измъчения народ. В тая вяра свободата не се мисли като бъдеща привилегия. „Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди после и патките да паса.“ Впрочем дори и да го нямаше записано, кой веднъж, покръстен в делото, не би му повярвал?
- – -
Човекът нормално върви след думите си. Те са нашите посланици към Другия, те позовават неговата ответност.
Не е обаче така при пророците, при апостолите, при харизматичните хора. Техният говор е преддумие. Той е осанка, аура, всичко, което излъчва харизмата и което разтопява сърцата преди словото.
Преддумие е бил езикът и на нашия Апостол, поне защото само така може да бъде обяснена непосилно огромната работа, която той е свършил по българската земя и неописуемата, незаглъхваща във времето обич, която е събудил до век и веков у всеки, който се чувства българин.