Арт Пепър – алт саксофонист, кларинетист – е един от най-оригиналните музиканти в джаза на 50-те години. Когато името на Пепър се разчува в света на джаза, всички алт саксофонисти подражават на Чарли Паркър или, подобно на Ли Кониц, се стремят да се разграничат от мощното влияние на гения на бибопа. Ако трябва да формулирам накратко оригиналността на Арт Пепър, бих казал, че за него музиката е не толкова възпроизвеждане на утвърдени модели или тяхното отхвърляне, а израз на неповторимата му индивидуалност, плод на мъчителни преживявания, като последица от неумолим инстинкт за себеразрушаване. Съдбата на Пепър е изградена от епизоди, в които неистовият стремеж към секса, алкохола и наркотиците превръща живота на гениалния музикант в ад. Пепър е оставил забележително свидетелство за своя живот – автобиографичната книга Straight Life, написана от третата му съпруга Лори по разкази на самия Арт. Книгата е публикувана в 1979 г., три години преди смъртта на музиканта. Не познавам по-покъртително четиво за живот, изпълнен със страдания, с разочарования от близките и любимите хора, с необикновено искрени признания на един свръхчувствителен човек. Арт разказва не за да се оправдава, както автобиографите правят често, а за да каже истината за себе си. Прави това без капка самодоволство, чужд е и на изкушението да поучава. Заглавието Straight Life идва първо от едноименната композиция на Арт Пепър, считана за една от неговите музикални емблеми. Заглавието, запазено в оригинал при многобройните преводи на книгата на чужди езици, внушава следния смисъл: „Живот в правилната посока“. Разказаното от Арт Пепър свидетелства по-скоро за обратното. Пепър е оставил гениална музика, но е живял не както трябва. Съдбата му е низ от мъчителни изпитания, с които е заплащал кратките мигове наслада и опиянение: многократни пребивавания в затвора, в заведения за дезинтоксикация, повтарящи се разочарования от жените, които е пожелавал, от семейната среда. Днес Straight Life се изучава във всички музикални училища, където се преподава джаз. А в тази книга за музика почти не се говори. С какво би могла тя да осветли нашия опит за история на джаза? Не само с това, че разкрива съдбата на един голям музикант. Разказът на Арт Пепър наподобява стила му на саксофонист, отличаващ се с кратки фрази, разгръщащи се в строго изградена драматична конструкция, която наподобява естетически издържан вик, стенание. Аз съм от тези, които вярват, че между музиката и словото има връзка. Понякога едното помага да схванем другото.
Арт Пепър в Лос Анджелис, 1979 (https://en.wikipedia.org/wiki/Art_Pepper#/media/File:Art_Pepper.jpg)
Звукът на Арт Пепър, подобно на звука на всички големи джазмени, е строго индивидуален и непосредствено разпознаваем. Но за да усетим по-добре тази индивидуалност, разказът за неговия живот може да ни подготви и да ни позволи да го осмислим. Всъщност този разказ не обяснява. По-скоро озадачава читателя и любителя на музиката на Арт Пепър. Обяснението е въпрос на лично възприемане. То може да дойде по-късно. Но не е задължително.
Книгата Straight Life има безспорна социологическа стойност. Без да претендира да бъде исторически анализ, тя разкрива страни от американското общество през периода 1940 – 1980 година, свидетелства за отношението на това общество и неговата правораздавателна система към един маргинал, признаван още тогава, макар и от малцина, за гениален творец. Ето защо моят разказ за живота на Арт Пепър ще прибягва често до личните признания на музиканта. Под перото на Лори Пепър те звучат красноречиво и вълнуващо – като музиката на Арт Пепър.
Подобно на много американци, родословието на Арт Пепър е емигрантско. Бащата е от немски произход, майката – от италиански. Когато го ражда, тя е на 15 години. Забременялото момиче прави всичко възможно да се освободи от плода. Въпреки това Арт се появява на бял свят, сякаш силата на живота опровергава смъртта. Но в живота на Арт усещането за смъртта присъства постоянно. Съществуването на бъдещия музикант протича на ръба на пропастта. Най-ранните му детски спомени са неизменно свързани със семейни кавги. И двамата му родители пиели, често се биели, а момчето оставяли на самоотглеждане. Разделят се, когато Арт е седемгодишен. Още на пет, момчето е поверено на баба си по бащина линия. Автобиографията започва с лаконичен портрет на тази жена: „Баба ми беше жена с характер, яка германка. Никога не причиняваше зло умишлено, но беше студена, ледена, безчувствена“.
Арт Пепър, Женева 1980 (https://www.galerie123.com/fr/affiche-ancienne-originale/53034/art-pepper-geneva/)
Първото откритие на петгодишното момче, когото родителите му оставят в калифорнийската стара ферма на баба му, е, че на този свят няма обич. И първото му желание е да умре. Самота, чувство за изоставеност, скука, страх – с това Арт свързва детските си години на село: „Боях се от всичко – от тъмното, от облаците, които сякаш бяха живи същества, готови да ми сторят зло, а от гръмотевицата – да не говорим… Но в крайна сметка най-страшното беше, когато грееше слънце: тогава нямаше къде да скрия страха и самотата си.“ (с. 25) В душата на болезнено чувствителното дете засядат дълбоко страхът и ужасът. И тези първи травми ще положат по-късно своя отпечатък върху музикалния стил на Арт Пепър. Звукоизвличането на неговия саксофон в кулминационните моменти наподобява рев и стенания на човек, когото дерат жив.
Момчето расте, без да вижда майка си, а връзката с бащата е само епизодична. За малкия Арт баща му е олицетворение на красота и мъжественост. Ала този образ, героизиран в детското съзнание, е почти безмълвен. Бащата, Арт Пепър Старши, човек затворен, не обръща никакво внимание на сина си, въпреки че момчето дава отчаяно знаци за синовна привързаност. Нерядко заплаща за тях с тялото си: „Изпитвах ужас от насилието, но в училище, за да спечеля обичта на баща си, аз умишлено предизвиквах сбивания. Биех се като луд, за да мога после да му разказвам, да му покажа подутото си око или разцепената устна. Не оставях да зараснат раните и драскотините от тези сбивания, за да се възпалят те в деня, в който баща ми идваше да ме види. Ала въпреки всичките ми усилия, аз изглежда не отговарях на неговите очаквания.“(с. 26)
Е, като син не отговаря, но като музикант малкият Арт вдъхва надежди. За баща му те са може би форма на временно освобождаване от собствените му комплекси. Музикалните наклонности на Арт изглеждат наследствени по майчина линия. Повечето му роднини от страна на майка му са музиканти – професионални или аматьори. Един от ранните спомени на Арт е заслеплението му пред витрина с музикални инструменти. Бащата скоро разбира, че трябва да купи някаква „свирка“ на сина си. Момчето мечтае за тромпет, но избитите му предни зъби от училищните мачове се оказват непреодолима пречка за този инструмент. На деветгодишното момче купуват кларинет. Първият му учител по музика, Лирой Пари, се отнасял с бащинско внимание към своя ученик. А от това Арт имал нужда повече от всичко: „С г-н Пари никога не говорехме за технически музикални проблеми. Аз изобщо не се упражнявах на инструмента си. Учителят ми си въобразяваше, че свиря непрекъснато. Всъщност аз свирех само цели теми така, както ги чувствах; не исках да разчитам нотите или да повтарям упражненията.“ (с. 29) Изваждах кларинета точно преди г-н Пари да дойде, а след урока го прибирах до следващата седмица.
И по-късно Пепър твърди, че не се бил упражнявал на своя инструмент. Но свидетелствата на близки и познати на Арт, които Лори уместно е вмъкнала в разказите на своя съпруг, говорят за обратното: в стремежа си към съвършенство Арт непрекъснато свирел, въпреки неподходящите условия.
Бащата на Арт, който тогава работел като докер, започва да води невръстния си син по кръчмите около пристанището на калифорнийското градче Сан Педро. Очевидно смятал, че има за какво да се гордее с малкия музикант: „Баща ми ме слагаше да седна на бара, буташе ми кларинета в ръце и ме караше да свиря разни шлагери. Докато свирех, той стоеше прав до мен, поклащаше глава и гледаше всички с поглед, който сякаш им казваше: ‚Ще трябва да ви харесва, ако не искате да изядете един тупаник‘. Баща ми беше силен и пиян. Мъжете все ме караха да свиря още. Струваше ми се, че им харесва, защото бях негов син! ‒ Браво, момчето ми! А така, продължавай! Да не станеш като нас! ‒ Аз бях в известен смисъл тяхно момче, представлявах децата на всички тях. По пристанището падаха щайги, притискаха пръстите, краката на докерите. Значи аз можех да се спася от всичко това, да бъда уважаван, да не работя мръсна работа, да не рискувам да осакатея… Даваха ми по петдесет цента, понякога и цял долар. В края на вечерта събирах 15-20 долара. Баща ми никога не посягаше на тези пари: „Твои са“ ‒ казваше той. ‒ „Ти си ги спечелил.“ ‒ Бях горд от себе си. Баща ми също.“ (с. 29)
За юношеството си и годините на възмъжаване Арт говори само от две страни: връзките с момичета и музикалните изяви. В мимолетните си сексуални преживявания младежът очевидно е търсел много повече от това, което те са можели да му дадат. Очаквал е признание и обич, каквато не е получавал от своите родители. И когато усеща всичко това в щедрата си съученичка Пати (Мадлейн Мур), не се поколебава да се ожени за нея. Тогава той е на 17, а тя на 16 години: „Най-накрая бях срещнал човек, който ме обича.“ (с. 46)
По това време Арт свири вечер в танцувалните салони на Сан Педро. Успехът, който винаги го е съпътствал като музикант, идва бързо. Хубавецът Арт става любимец на момичетата, а и на местните хулигани. Второто признание ще го радва само временно. Неукрепналата психика на Арт възприема сбиванията, предизвиквани от неговите почитатели, като повод за удовлетворение. Но скоро си дава сметка, че всъщност не понася насилие. След като иска да стане музикант, по-добре е да завърже връзки с музиканти. Първият му приятел музикант е Джони Мартиция – китарист и вокалист. Именно Мартиция въвежда Арт в света на джаза. Дотогава младежът е слушал джаз само по радиото. Впоследствие един от опекуните на Арт в джаза става барабанистът Ли Йънг, брат на великия джаз саксофонист Лестър Йънг. Ли приема непълнолетния младеж в своя оркестър. Ето какво си спомня той за онова време: „Тогава всички бяхме млади, но най-младият беше 17-годишният Арт. Всеки музикант дава да се разбере дали от него ще стане нещо голямо или не. Останалото е въпрос на шанс. Вземете Президента, брат ми. Младият музикант се опитва да свири всичко, което му минава през главата. С годините той не става по-добър. Арт със сигурност не беше по-добър на 27 от времето, когато беше момченце на 17, но с годините той знаеше по-добре какво да прави с инструмента си, какво да не прави, как да се контролира. Арт сякаш бе предопределен: по онова време никой не ангажираше един 17-годишен хлапак. Единственият друг случай, за който аз знам, беше Корки Каркоран (Corky Corcoran) в оркестъра на Хари Джеймс. Той беше дете-чудо на тенора, но не можеше да се сравнява с капацитета на Арт. Стан Гец също започна млад, но той много имитираше. Имитираше Президента. Такова нещо никога не съм забелязвал при Арт.“ (с 53)
В 1943 г. Арт постъпва в бенда на саксофониста Бени Картър, където дели с лидера мястото на първи алт саксофон. Арт е единственият бял в оркестъра – факт, от който ще последват редица неприятности за него. Когато оркестърът тръгва на голямо турне в южните щати, Бени се вижда принуден да се раздели с Арт и му казва: „Ще бъде много опасно за теб, както от белите, така и от черните.“ ( с. 55). По-късно Арт изпитва на собствен гръб правотата на това предупреждение. Той свири предимно с чернокожи музиканти, разбира се добре с тях, но страда от расисткия манталитет на цветнокожите, симетрична реакция на расизма на американците от бялата раса. Убеден е, че познаването на акордите не зависи от расовата принадлежност.
Бени Картър ще се погрижи Арт да постъпи в друг престижен оркестър. Негов ръководител е харизматичният новатор Стан Кентън. В Бенда на Кентън музикалната обстановка е различна. Арт не се чувства подготвен за авангардните аранжименти на Кентън: „Стан имаше синкопиран, много оригинален стил. Когато направихме първия студиен сеанс за Капитол, аз не можах да изсвиря солото на „Harlem Folk Dance“. Тогава си дадох сметка, че трябва на всяка цена да науча акордите и музикалната теория.“ (с. 56)
Ретроспективно Арт признава, че работата му в бенда на Кентън е един от най-щастливите периоди в живота му: „Нещата се нареждаха много добре за мен: започвах да ставам известен в музикалните среди, имах поклонници. След 17-годишна самота бях влюбен. Знаех си, че всичко това не може да продължава дълго. Един ден, в края на 1943 г., след 6 месеца брачен живот, получих писмо от чичо Сам.“ (с. 57)
За какво може да пише чичо Сам на един донаборник? Призован за военна служба, Арт ще опита всички преструвки, за да се изкара болен пред лекарската комисия: ходи бос и си мокри главата навън с надежда да хване туберкулоза, престава да са храни, да спи; опитва се да подкупи лекаря. Обаче военната служба не му се разминава. На 11 февруари 1944 го мобилизират. Бързо предизвиква ненавистта на началниците заради своята недисциплинираност, нервни избухвания и пиянски изстъпления. Неслучайно Арт става „черната овца“ на ротата. Жена му Пати идва на свиждане и прави необходимото, за да забременее. 18-годишният Арт не е готов за това бащинство и не го желае. Дотогава се е подлагал на две вазектомии – операции за стерилизиране. Първият път на операционната маса лекарят прекратява операцията, след като научава, че пациентът му е малолетен. Вторият път хирургът умишлено не изрязва канала. Бебето Патриша се ражда на 5 януари 1945. Пепър знае, че ще бъде „лош баща“. Той никога не се е грижил за дъщеря си. Но ѝ посвещава композиция, която смята за най-сполучливото си творение. След като е откаран с боен кораб на френски бряг, Пепър е прехвърлен в Англия. Приемат го в оркестър, тъй че повече свири, отколкото воюва. И тогава, и днес, американското командване е осигурявало музикален отдушник за своето пушечно месо.
В 1946 г. Пепър се прибира в САЩ. Година по-късно той се завръща в оркестъра на Стан Кентън. Музикалните му успехи го дестабилизират, засилват чувството му за екзистенциална самота. Напразно Арт се опитва да го разсее с мимолетни връзки и най-вече с всекидневни напивания. В средата на музикантите, от които на практика Арт не се отделя, наркотиците и алкохолът са част от начина на живот. 25-годишният мъж сякаш е предопределен за същата участ. Особено показателен е разказът му за „кръщенето“ с твърд наркотик, хероин. Ще си позволя да цитирам по-дълъг откъс от него. Той е забележителен и с обстановката на първото вкусване от твърдата дрога, и с преживяванията на потърпевшия, които възпаленият му мозък възприема като равносметка на досегашния му живот.: „Беше през 1950 г. в Чикаго. [...]Музикантите бяха отседнали в Croyden Hotel. Вечерта бяхме свирили в Civic Opera House и аз бях звездата. Обрах всички аплодисменти, всички изблици на възхищение. Беше страхотно. Но като се разотидоха хората, се почувствах много самотен. Скитах из града, отбивах се във всички барове. Накрая се озовах в бара на моя хотел. Обезателно трябваше да продължа, докато се натряскам напълно, беше неизбежно, чувствах се в плен на бесове. По онова време се смятах за достатъчно пиян, тоест успокоен, когато не можех да се държа на крака. Останах в бара до 4 ч. сутринта, след което ме изхвърлиха оттам. Качих се в стаята си. Там бяха Сами Къртис, моя съквартирант, Рой Кинг, един тенор саксофонист, Шейла Харис – вокалистка и един пианист. Всички взимаха хероин. Аз никога не бях искал да опитам: чувствах, че, вкуся ли веднъж от това чудо, с мен ще бъде свършено. Попитах ги дали имат нещо друго. Казаха, че не. Бях толкова нещастен, Пати – толкова далече. Трябваше ми нещо.
Шейла ми предложи да смъркаме заедно. Затворихме се в банята, където тя раздели белия прах на няколко купчнки, направи фунийка от еднодоларова банкнота и ми показа как да поема праха в ноздрите. […] Усетих някакъв сърбеж, топлина в синусите, горчив вкус в гърлото, после изведнъж, просто мигновено, изпитах желание за секс, но в същото време си давах сметка, влизайки в момичето, че вече ми се отщява, защото се боях да не лепна болест и се чувствах гузен пред жена си; едно непоносимо блуждаене, аз като отломка, страхът, че пия все повече, а не стигам доникъде; пък и невъзможността да намеря успокоение другаде, освен в музиката, ужасът, че в момента, в който спирам да свиря, спокойствието ме напуска; това вечно и безумно търсене на някакво другаде, а на сутринта се събуждам с мисълта: „Боже мой, пак същата отврата; изпивам бутилка топла бира, за да повърна и да мога да подхвана отново този жалък, гаден, отвратителен, отвратителен живот – изведнъж всичко това, цялото ми неудовлетворение се изпари, нямаше го: най-после бях стигнал до покоя. Този покой бе някаква топлина, която се разливаше от стомаха. Отпуснах се, беше прекрасно. „Виж се в огледалото“, ‒ каза ми Шейла. Аз открай време все се гледах в огледалото. Гледах се и си мислех какъв несретник съм: „Защо те мразят хората? Защо си самотен? Защо си толкова нещастен?“ Не исках сега това да се повтаря, да развали новото усещане, което започвах да изпитвам. Страхувах се, че цялото ми минало ще се заниже в огледалото и че няма да мога да изпитам докрай приятното усещане. Шейла повтаряше: „Я се погледни! Виж колко си хубав! Виж си очите, зениците!“ И аз пак застанах пред огледалото. Лицето ми бе станало ангелско; зениците – не по-големи от главичка на карфица. Потъвах в свят, изпълнен с радост, щастие, удовлетворение. Сетих се за баба си. Тя все говореше за Господ, за вътрешно щастие, за мир на духа, за насладата да не чувстваш нужда от никого. Според нея мнението на другите нямаше значение. Че баща ти не те обича, че майка ти се опитала да те махне като си пъхала закачалка в оная работа, защото не те искала, защото си едно лепкаво, скапано, мръсно, отвратително парче плът, което никой не иска – всичко това беше без значение. Гледах се: „Хубав съм. Принадлежа на себе си. Всичко друго е без значение. Пука ми за другите. Пука ми за Пати. Не ме е грижа за нищо.“ Бях открил Господ. Обичах се, обичах всичко свързано с мен. Обичах своя талант. Край вече с киселявия вкус на отвратителния алкохол, от който само повръщах, край на неприятното усещане от амфетамините. Погледът ми се плъзна към белия прах. Събрах всичко останало от него и си го напъхах в носа. „Това е единственият изход за мен“, казах си. „Щом трябва да мина оттук, ще мина, каквото и да ми струва.“ Знаех си, че там ще ми отиват всичките пари, че ще стигна до затвора, но няма да се поддам, няма да стана доносник като всичките тези мошеници, некадърници, бездарници, които се влачат като кърлежи навсякъде, като всички онези, които унищожават музиката, страната и цялата планета, скапаняци, въшкари, боклуци, които са готови на всичко, за да постигнат жалките си цели, всички тези скапаняци, които нищо не предлагаха, бяха кръгли нули и никога нямаше да бъдат друго, защото не са правени, за да бъдат нещо.
„Бях постигнал душевно спокойствие. Спокойствието беше синтетично, съгласен съм, но след всичко, което бях изтърпял, за да превърна страданието си в щастие, ето, че се получи, разбира се, получи се. Осъзнавах, че отсега нататък ще бъда наркоман, ако държите на думата. Наркоман съм и сега, наркоман ще си умра.“ (с. 78 – 81).
Ще се въздържа от анализ, какъвто този забележителен разказ заслужава. От този момент, описан с потресаваща откровеност и далновидност, в живота на Арт Пепър ще се редуват затвори, медицински центрове, връзки с пропаднали жени, най-мрачни състояния, причинени от демона на самия Пепър. Както вече отбелязах, за музика в Straight Life място почти няма. Но музиката на този човек със злочеста съдба е прекрасна. За нея ще говоря в следващата част на моя разказ.