ИВАН ТЕОФИЛОВ е роден на 24 март 1931 година в Пловдив. Завършил е ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“. Работил е като драматург в драматчните театри в Бургас и Русе и като драматург и режисьор в Централния куклен театър – София. Бил е водещ редактор на популярната библиотека за съвременна световна поезия „Поетичен глобус“ в изд. ,,Народна култура“, завежащ отдел „Поезия“ в сп. „Пламък“, основател и редактср на литературното сп. „Сезон“.
Автор е на поетичните книги „Небето и всички звезди“ (1963), „Амфитеатър“ (1968), „Град върху градове“ (1976), „Богатството от време“ (1981), „Споделено битие“ (1984), „Дървеното конче от въртележата“, стихове за деца (1985), „Да“ (1994), „Геометрия на духа“ (1996), „Инфинитив“ (2004), на „Антология на българския символизъм“ (1996), и на книги с есета и пътеписи „Монолози“ (2001).
Превел е книгите: Иван Бунин, „Избрани стихотворения“ (1979); Инокентий Аненски, „Кипарисова кутия“ (1984); Игор Северянин, „Ананаси в шампанско“ (1986); Андрей Бели, „Колелото на хаоса“ (1994); Иван Бунин, „Граматика на вечния език“ (1996).
Носител е на Националните награди за поезия „П. К. Яворов“, „Иван Николов“, „Христо Г.Данов“, на Златния знак на Съюза на преводачите за цялостно преводаческо творчество, на Наградата на Министерството на културата за принос в българската култура, на Годишната награда на Съюза на преводачите и Дружеството на русистите.
Почетен гражданин е на Пловдив.
От кога пишеш?
От малък. Още в невръстната си възраст обичах да се усамотявам. Игрите с децата ме увличаха, но изведнъж, най-внезапно, ги напусках и се мушвах в някое ъгълче, в което да не бъда обезпокояван и си фантазирах всевъзможни неща. По време на евакуацията през 1944 година в дядовата къща в Пещера имах вече цяла тетрадка със стихове. Бях на 13 години. От пещерската, доста добре обзаведена и поддържана книжарница, си бях купил „Вечната и святата“ на Багряна и „Дъга“ на Фурнаджиев, които четях неизтощимо и с хлапашките си усилия и представи се стараех да им подражавам.
Спомените ти от първите публикации?
Първата ми печатна работа беше нещо като разказ, свързан с участието ми в младежката трудова бригада край родопското село Бойково. Бях се поддал на колективните емоции. И една съботна привечер през 1948 г., без никой да ме види, пуснах в редакционната пощенска кутия, окачена на входната врата на пловдивския вестник „Отечествен глас“, четири четливо изписани страници с мастило. И още на сутринта, в неделния брой разказът се появи като подлистник. Така светкавично. Бях ошашавен. И четох, четох произведението си не знам колко пъти, обзет от съблазните на хлапашкия си успех. Бях на 17 години, макар че впоследствие отношението ми към соцграфоманията се промени безусловно.
А от дебютната книга?
Беше един доста конфузен случай. През 1957 г дадох ръкописа си на изд. „Народна младеж“. Казаха ми да се явя след една година за отговор. Явих се след година на уречената дата. Редакторите търсеха ръкописа из рафтове и чекмеджета и не го намериха. А го имах само в един единствен екземпляр. Опитах се да го възстановя по памет, но повечето от стиховете не успях изцяло да си припомня.
Връстниците ми вече имаха по две-три книги с развихрени идеологически визии, но на мен много-много соцграфоманията не ми се отдаваше, усещах някакво противене към нея. Ала това, че още нямах книга, ме измъчваше и ме правеше невъздържан. Напрегнах се и за кратко време написах нови, предимно пейзажни стихове, заемащи три четвърти от новия ръкопис, който дадох през 1959 г. на изд. „Български писател“. Редактор ми стана Никола Фурнаджиев. Той се отнесе много мило, виждаше нещо в мен. Но скоро напусна издателството. И книгата излезе едва през 1963 г. с редактор Валери Петров. Излизането ù посрещнах с половина радост, защото вече бях подобрил писането си и имах друг поглед към поезията.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
С мен всичко се случваше бавно и на промеждутъци. Първа ми подаде ръка Багряна като редактор в сп. „Септември“. Тя дори се заинтересува за мен. Няколко пъти ме публикува в списанието, пусна и цял цикъл стихове в края на 50-те и началото на 60-ге години.
През 1967 г. видях във в. „Литературен фронт“ името си между имената на новите кандидат-членове на СБП, участвах в литературното четене на кандидатите, но не ме приеха. Бях извикан след това на разговор при Главния секретар на Съюза Анастас Стоянов, който ме разпитваше надълго и широко за потеклото, за образованието, за интересите ми и пр., и пр. И нарече стиховете ми буржоазни.
Бях приет в СБП заедно с Коста Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов чак през 1980 г. И още на първото годишно събрание станах член на ръководството на секция „Поезия“, а само месеци след това и завеждащ отдел поезия на сп. „Пламък“. Някакъв стряскащ щурм, който доста ме шокираше и го преживявах непрекъснато с обладаващи ме съмнения. Тогава редица критици се спуснаха да пишат за мен, сякаш са чакали да стана член на Съюза. Един от критиците дори развълнувано се изповядваше: „И може би с неосъзнато чувство на вина написах текста на разкаянието и критическото изкупление към Иван Теофилов…“ Излязоха дори и цели творчески портрети. А колкото до читателите – получавах симпатични, непринудени писма и телефонни обаждания още преди да стана член на СБП, вкъщи идваха и много млади поети…
Очевидно си възпитан и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор, макар че използваш и свободната поетична форма. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за ,,старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Не мога да твърдя, че съм възпитан и привърженик на класическия стих (макар че много дължа на него), тъй като в стиховете си, съответно темите, съм ползвал и класическия, и белия стих, както и най-различни стилистики. Класическият стих изисква много по-голяма дисциплина при писането и е много важен за усъвършенстването и добиването на майсторство. Модерни поети като Елиът, Одън, Борхес, Шимборска са и виртуози на класическия стих – вижте например блестящите зонги в „Четирите квартета“ на Елиът. Поетът е длъжен да владее всички видове техники, ако държи на прозвището си п о е т. А повечето от днешните ни поети пренебрегват класическия стих, като че ли се опасяват да не ги обвинят, че не са в час. Пък и се съмнявам, че някои от тях могат да сглобят и две рими…
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Като изключа безбройните, а често и изопачени подражания на световните образци, у добрите ни поети, слава богу, виждам все по-голям интерес и стремеж към задълбоченото и проникновено писане, При тях наистина се усеща сериозно развитие на лириката ни. И то май е достатъчно.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
Май, че го изразих донякъде при горния въпрос. Пък и състоянието на поезията не трябва да търсим в писанията на тълпите пишещи, а в постиженията на умеещите.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Имам един фаворит. Иван Ланджев.
Коя поезия е добра?
Безспорната..
Как при теб се ,,ражда“ стихотворението?
Обикновено при някой внезапен стимул, но и на някакво магическо основание.
Каква е ролята на биографията при теб?
Особено важна. Аз съм от национализирано семейство. Дядо ми още в самото начало на ХХ век, когато се е преселил в Пловдив, е бил един от деятелните хора на града. Оставил е на баща ми и чичо ми като наследство голям склад за дървен и строителен материал и дъскорезница. Родителите ми нямаха деловите способности на дядо и често им се налагаше да теглят кредити, но се трудеха честно и упорито, при това наравно с двайсетината работници. Бях шестнайсетгодишен по време на национализацията и трябваше да стискам зъби, когато пред очите ми се разиграваха репресиите над родителите ми. Това събитие се превърна в жива рана в мен и ме задължаваше през целия тоталитарен режим да внимавам в постъпките, в поведението си.
Известен преводач си. Какво ти дава преводът?
Работата ми в изд. „Народна култура“ ме направи преводач. Там общувах с цяло съзвездие от превъзходни преводачи и се чувствах прекрасно. Преводът е много сериозно и трудно изкуство. Не всеки, дори и да е добър поет, може да бъде преводач. Нужен е друг тип дар, ще го нарека – на превъплъщението. Да превеждаш примерно Иван Бунин или Йосиф Бродски е все едно в обсега на преводаческата си работа да добиеш цялостно университетско образование. Благодарен съм, че съдбата ме е насочила към това много важно за мен изкуство.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите и образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Чета и досега с нестихващ интерес Рилке и Цветаева, Дебелянов и Багряна, Далчев и Геров, Елиът, Одън, Борхес, Хименес, големите полски поети, Бродски … Не зная доколко са ми повлияли, но съм сигурен, че са ми били сериозни ориентири.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулирало ли те е?
В тоталитарния режим съм получил една единствена награда – годишната на Съюза на преводачите за „Избрани стихотворения“ на Иван Бунин. В по-ново време те са наистина много. Литературните награди ценя, защото са признание на труда ми. Но орден „Стара планина“ отказах, тъй като смятам, че съчетанието художник – власт е противоестествено.