Във Вашингтон съм бил два пъти. И двата пъти посетих Мемориала на загиналите във Виетнам войници. Първия път случайно, втория път съзнателно, за да видя отново тези, които исках да опиша. И заради които ще опиша и Мемориала. Те са от другата страна – не върху, а покрай Стената. Но да вървя подред.
Вашингтон е различен от другите американски градове – по-топъл, по-нежен, в крайна сметка – по-човечен. С обширни паркове, езера, градини. С ниски и средновисоки сгради. Високите са малко, а небостъргачите – изключение. И те изглеждат меки, нетипични, в някаква степен артистични, различни от студените, лъскави, еднотипни небостъргачи от другите щатски градове, като че ли зидани по един калъп. Чара и забележителностите на града ни разкри в рамките на няколко дни екскурзоводката Мария – тридесет и няколкогодишна учителка по математика от Търговище. Във Вашингтон работи като office manager от петнадесет години. В свободното си време посреща, развежда и изпраща български туристи и припечeлва някой долар към заплатата. Разказът ѝ започна от летището Дълес и още първата вечер ни разведе с кола покрай най-забележителните места в града – сградите на Световната банка и на Международния валутен фонд, Капитолия, Министерството на финансите, река Потомак и Белият дом, разбира се. В следващите дни разгледахме същите места на светло и посетихме още сградите на ЦРУ, Пентагона и на Федералния резерв, мемориалите на президентите Линкълн и Томас Джеферсън – третият американски президент, основател на страната, подписал Декларацията за независимост на САЩ през 1776. През деня видях катерички, които притичваха по алеите на парковете, а вечерта – плъхове, които шупуркаха в храстите и прескачаха налягали в тревата, завити с одеяла и найлони клошари в квартална градинка на петнадесет минути пеш от Белия дом. И други неща видях, но те не са толкова интересни. Последния ден Мария ни показа и Мемориала на загиналите във Виетнам. Разказа ни и историята му.
Идеята за построяването на паметник с имената на всички загинали или изчезнали военнослужещи в джунглата и блатата на Витнам е на войника-ветеран Иян Скръгс. Идеята го спохожда през 1979 г. Същата година създава фонд за набиране на средства за реализиране на идеята си. С дарения на сдружения, организации, частни компании и граждани инициаторите събират над 8 000 000 долара. Конгресът определя територията на бъдещия Мемориал. След конкурс с представяне на над 1 400 проекта, комисия избира проекта на студентката от Йейлския университет Мая Лин – американка с китайски произход. Мемориалът е завършен пет години след инициативата на Иян Скръгс през 1984 г.
Мария ни каза, че в града има още два мемориала на загиналите през Втората световна война и в Корейската война. Покрай първия, разположен между Обелиска, възвеличаващ американската воинска чест, и мемориала на Абрахам Линкълн, с разположени в кръг колони с имената на всичките американски щати от Атлантика до Пасифика в чест на жертвите от войната, минахме и го разгледахме в движение, а втория пропуснахме – достатъчно ни бе посещението на Мемориала на загиналите във Виетнам.
Скулптурна композиция, състояща се от стена от искрящ гладък черен мрамор, висока два метра и половина и дълга 75 метра, с изписани имена на всички загинали или изчезнали безследно във войната мъже и жени, войници, сержанти и офицери, общо 58 159 войници, бронзова скулптура на трима войници в бойно снаряжение – бял, чернокож и латино, взели участие във войната, и мемориал на жените, участвали във войната като медицински сестри – също скулптура от бронз на три жени в униформи с ранен войник в ръце. Двете бронзови скулптури са построени по-късно и допълнени към проекта на Мая Лин за стената.
Непрекъсната редица посетители – мъже, жени, деца, млади, стари, чужденци с фотоапарати и кинокамери се точеше покрай стената, снимаше, четеше имената, разглеждаше скулптурата на тримата войници и жените-ветеранки и продължаваше празничната си разходка. През няколко метра в основата на стената тъмнееха свежи и изсъхнали цветя и венци…
Паметникът е отворен за посетители през цялата година, достъпен е за инвалиди в колички и се посещава от 3-4 милиона посетители годишно – подчерта Мария. Своеобразна гордост за стореното за убитите, стожер на американската национална памет, непресъхващ извор за национално самочувствие и гордост… – си мислех, докато вървях като другите туристи покрай стената и гледах имената на хилядите безсмислено загинали, които замрежваха черната гранитна повърхност като дантела.
…Така, по един и същи начин видях Мемориала и двата пъти. По различен начин видях оцелели от войната ветерани, които стояха по алеите и пейките на парка встрани.
Първия път – шестдесет-седемдесетгодишни мъже, самотни, забравени, опърпани, безлични. И все още живи. Имената им няма да се появят върху който и да е мемориал – си помислих. След година-две или десет ще бъдат забравени – от близки, от приятели, от военните дори. И времето ще покрие с пепел имената им върху надгробните плочи сред многобройните гробове в изрядно поддържаните градски гробища. Сега стоят и чакат – края…
След час-два ще се върнат в тесните си апартаменти, където в нощта, в притихналата тишина, обгърнала сградата и града ниско долу, продължават да ехтят грохотът на битката и виковете на сержанта, опитващ се да събере разпиления взвод в калта на джунглата, крясъците на враговете, хвърлящи гранати и стрелящи безспир, стоновете на ранените, хриповете на умиращите… И по сбръчканата им татуирана със сърца, женски имена и русалки кожа страхът ще лази с лепкавите си хладни стъпки, ще стяга гърдите, ще замъглява очите и ще сковава дъха им, както тогава, преди четиридесет години. И като се събудят, ще осъзнаят, че всъщност това е бил краят, там, във Виетнам…
Втория път след три години различих и детайлите:
По алеите и пейките на парка покрай Стената, на групи, по двама, по трима, в инвалидни колички, с бастуни, патерици и канадки, в протрити якета и избелели дънки, с обици, с ордени, медали и синджирчета с амулети и избелели снимки на гърдите, с побелели хипарски коси до раменете, с татуирани ръце и рамене, с помръкнали очи и извити гърбове, стояха ветераните от войната във Виетнам. Подхвърляха ядки на катеричките, които прибягваха по алеята, отпиваха бира или кола от пластмасови бутилки, слушаха хитове от седемдесетте години на миналия век от олющен черен касетофон, поставен на земята, и си спомняха войната, окопите, дъжда, калта, смъртта; засадите, напалма, вражите куршуми; раните, разкъсаните тела, откъснатите ръце, крака, страха; любимите, майките, бащите, които ги очакваха вкъщи; сълзите при завръщането им; другите, които гледаха отстрани разплакани, прегърнати, самотни – майки и бащи без синове, жени без мъже, деца без бащи… Спомняха си тези неща преди години. Сега мълчаха – познаваха се отдавна и всичко си бяха казали, нямаше какво друго, какво ново да си кажат. Инвалидните и ветеранските пенсии не ги топлеха, спомените не ги радваха. Оставаше да постоят един до друг, да послушат хитове от седемдесетте години и да помълчат.
За разлика от първия, втория път посетих и Мемориала на загиналите в Корея ветерани (Korean war veterans memorial). Тук по алеите и пейките няма ветерани, има туристи, ветераните отдавна са измрели. Останали са застинали, приведени, бели като тебешир каменни фигури на войници в атака с каски, пушки и наметала срещу дъждовете на Корея. На ниска черна мраморна стена е изписано Freedom is not free – не мога точно да го преведа, в смисъл мога буквално, но не намирам смисъла на фона на същността на каменната композиция, посветена на войната и смъртта – Свободата не е свободна (?). Може пък и аз да бъркам с моя несъвършен английски? На ниска черна мраморна ограда по продължение на алеята са изписани имената на страните от Обединените нации, участвали в конфликта, подредени по азбучен ред – логично Америка е последна:
Australia, Belgium, Canada, Colombia, Denmark, Ethiopia, France, Greece, India, Italia, Luxembourg, New Zeland, Norway, Philipines, Republic of Korea, South of Africa, Sweeden, Thailand, Turkey, United Kingdom, United States of America – двадесет и една страни. До името на всяка една страна с тиксо е залепена бяла роза в патрон с вода, за да не увехне. Свежи венци красят ниска черна мраморна стена с бледи като хелиографско изображение ликове на войници, загинали преди години. Защо е трябвало двадесет и една държави да атакуват Корея, малка колкото нокът върху картата на света? – си мисля, докато записвам в бележника си имената на участвалите във войната международни сили.
И едно стихотворение, изписано върху каменните плочи, по които се разхождат посетители и туристи:
Мемориалът е по-скромен и разположен на по-малка площ от Виетнамския, но с внушителни цифри, изписани върху ниската черна мраморна ограда на езерото до скулптурната композиция. За нагледност цифрите представям в таблица за разлика от линейния им вид по черната гранитна повърхност. Не съм ги сумирал по вертикалата и хоризонталата и накрая – общо. Ако желае, читателят може да го направи:
Това е броят на жертвите от едната страна на бойната линия. А от другата – неизвестен… И всяка от двете страни на линията претендира, че справедливостта и правото са на нейна страна и заради това има право и е справедливо да отвлича, да ранява и убива. И това изтрива последното петънце върху кристално чистата ѝ съвест. А жертвите? Те са логично нещо в една война, нищо, че сред тях има жени, деца, цивилни… – свива рамене кристално чистата им съвест.
Прочетох в брошура, че убитите във войните американски войници са загинали, за да живеят американците сега добре. Преди години нашата пропаганда твърдеше същото за убитите партизани – че са загинали, за да живеем ние сега добре. Но аз нямам нужда някой да умира, за да живея аз добре, не се нуждая от неговата смърт. И как може да говорим за благоденствие и щастие, щом то се гради върху нечия смърт, дори само на един човек? Сега войните на Ислямска държава твърдят същото за своите убити, без да държат каквато и да е сметка за невинно отнетите животи на жени, деца, младежи. И средствата, и методите на пропагандата са едни и същи и от двете страни на бойното поле, по всички точки на Земята – Обелискът във Вашингтон е напълно идентичен с Обелиска в Борисовата градина в чест на загиналите войници за България, с тази разлика, че е много по-голям от нашия, в същия студено възторжен и непоколебим железен стил са и статуите на войници, политици, пълководци у нас и там, само имената са различни… Изтъркани хватки на прогнила, долна пропаганда, която разчита на най-низкото, най-себичното и неинтелигентно в човека, което може да убива, без да се замисля, и да възвеличава пировата си победа.
Сверявам цифрите със записките и си спомням какво написах преди години по повод войната в Югославия в книгата със „следвоенни“ разкази „Отблясъци от далечни светкавици“ – „…всеки паметник на загиналите във войната е построен от човешки кости и е споен с човешка кръв…“.
В ушите ми звъни безсмъртния стих на Иван Динков от стихотворението „Победа“:
„Никоя победа не връща мъртвите“.
Спомням си и края на разказа „Дупки по стените“, който написах, провокиран от дупките по стените на къщите в Сараево, които са оставили дупки в душите на оцелелите от войната: „Всяка победа е нечие поражение, има смисъл само победата над себе си!“
За съжаление Човекът не успя да пребори себе си – си мисля – и продължава да воюва и убива брат си, с който е обречен да живее върху малката космична топчица, наречена Земя, от същия нагъл безрасъдник. Пред очите ми се редят кадрите, напоени с кръв, които видях по телевизията от Афганистан, Чечня, Ирак, Израел, Либия, Турция, Египет, Сирия, Украйна…, нанизани една след друга като броеница с начало, но без край.