Никола Иванов, литературен критик
Трифон Кунев е роден през 1880 година в Луковитското село Ъглен. Той е поет и писател, но не е чужд и на политиката, което се оказва в последна сметка пагубно за него. В политиката се намесва покрай баща си, който е крупен земевладелец и народен представител в Учредителното народно събрание и в парламентите на нова България. Бащата е стамболовист. От майка му е интересът и пиететът към народната песен и въобще творчество. Брат му Атанас Бояджиев – юрист, също се занимава с политика. Завършва „Право“ в Софийския университет. След дипломирането си започва работа като журналист и редактор във вестник „Българска независимост“ – орган на Народнолибералната партия. По време на Балканската война служи в Лозенградската дружина на Македоно-одринското опълчение. В Междусъюзническата война е начело на Юнашкия легион. Като капитан през Първата световна война е командир на телефонната част към Първи софийски пехотен полк и участва на Добруджанския фронт и на други места. Войнолюбието съвсем не е негова характерна черта, за което свидетелства неговият другар Досю Драганов: „Беше любимец на всички. Дори строгият командир на полка обичаше Трифон Кунев, и то не заради добрата му военна подготовка, не за строевите му способности, а заради неговия нрав, който беше отрицание на всичко военно.“
Между 1911 и 1915 година Трифон Кунев е в редакцията на вестник „Воля“, където е пръв помощник на тогавашния директор на вестника Симеон Радев. След войните става един от най-верните съратници на земеделския водач Александър Стамболийски. От 1923 година до края на живота си е постоянно в опозиция, многократно е съден и лежи по затворите, преследван, интерниран, бит и тормозен всячески. След атентата в църквата „Света неделя“ е арестуван. От 1934 година е член на БЗНС, като след 9 септември 1944 година минава в опозиция. Между 1944 година и началото на 1945 година е председател на Съюза на българските писатели и директор на Народния театър. Устоява на натиска дори на Тодор Павлов да се изключи от Съюза писателят Ангел Каралийчев.
Трифон Кунев от страниците на зеленото „Земеделско знаме“ непрестанно воюва с комунистите в рубриката „Ситни, дребни като камилчета“. Между 1945 и 1950 година е редактор на списание „Изкуство“ и на официоза на БЗНС-Никола Петков „Народно земеделско знаме“, на чиито страници продължава рубриката си. Трифон Кунев постоянно публикува фейлетони, в които защитава демократичните свободи срещу диктатурата, която налагат с терор комунистите. Ще цитирам част от статията „Какво ново правителство очаква народът“, публикувана на 23 март 1946 година в „Народно земеделско знаме“: „Лично ние сме на мнение, че нито г. Кимон Георгиев подаде оставка, за да напусне властта, нито г. Васил Коларов изказа от името на Камарата благодарност и всеодобрение на г. К. Георгиев с цел да го изпрати елегантно у дома му. По нашето убеждение, тежката за България зла воля да се властва на всяка цена, още съществува.“ А пък уводната статия от същия брой „Разрешаване на министерската криза“ е от самия Никола Петков, Главен редактор на вестника, убит през 1947 година.
Политическата сатира на Трифон Кунев е впечатляваща, защото е безкомпромисна и предизвиква личното недоволство на комунистическия водач Георги Димитров. В реч от 2 юни 1946 година Г. Димитров остро и заплашително напада Трифон Кунев с думите, че такива като него „Трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни”. Само няколко дни по-късно Трифон Кунев е жестоко пребит в редакцията на вестника, след което е затворен в Централния софийски затвор. Освободен е след точно пет месеца, защото е избран за народен представител от опозицията. След обесването на Никола Петков и ликвдидирането на парламентарната опозиция процесът срещу Трифон Кунев е подновен и през ноемзври 1947 година той е осъден на 5 години затвор.
Първите си творби Трифон Кунев отпечатва едва 18-годишен в списание „Живот“. След това публикува в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“, „Българан“ и „Наш живот“. Първите му авторски стихотворения са толкова повлияни от фолклора, че дори се оспорва авторството му. В следващия етап от творческото му развитие той е сред безспорните български символисти наред с Николай Лилиев, Емануил Попдимитров и Кирил Христов. Следва нов период, в който превес в творчеството му взема прозата, където главни герои са селяни и дребни чиновници. Главен обобщаващ образ става Дедо Вуче. И в периода след 9 септември 1944 година творбите му са съпротива срещу отнемането на свободата в България. Това води до репресии срещу него, Трифон Кунев лежи по затворите, в последните години е интерниран, здравето му е разклатено и той умира през 1954 година, а творчеството му е забранено за целия комунистически период.
Жерави
Жерави дохождат непрестайни
и пищят над бездна – мрак и тайни;
жерави пристигат и пищят,
сбъркали във мрака своя път;
жерави безпомощни напират,
виждат свойта смърт и смаяни умират;
жерави: печални ред на мойте дни –
камъни от скръбни руини…
Разлъка
Тихи стонове. Безшумно две осиротели птици
мраковете бродят: нашите души.
Не стени. По тъмний път се влачат паднали царици –
тъмен път, по който кой не съгреши?
Да летим безшумно. В мракове ще ослепеят
болните осиротели птици: нашите души.
Не стени. По тъмний път се призраци белеят –
тъмен път, по който кой не съгреши?
И със писъци безспирно две осиротели птици
ще се викат – завсегда напразно – нашите души.
Не стени пред скръбний край на бледите царици,
не бледней пред тъмний път, по който кой не съгреши!