За воденето и приемствеността

„Човекът никога не започва отначало”

Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955)

InSpiro*, колеги!

Точно 12 години ръководя малък, но всеотдаен екип лекари и разсъждавам върху стратегията на ръководенето, мисията да бъдеш водач, да „дърпаш конците”, както казват по-младите българи, или „да теглиш каруцата”, както казват по-старите. Дали ще си по-успешен ръководител, ако използваш власт, сила и принуда, или ако водиш с пример, себеотрицание и отдаденост на общата кауза. Ловкият и хитър Талейран се обръща към Наполеон: „С щиковете, Сир, може да се направи всичко, освен едно: да се седне върху тях”. Философът на живота Хосе Ортега-и-Гасет написа, че „управлението не е присвояване на власт, а нейното спокойно упражняване. Да се управлява не е въпрос на умение да размахваш юмруци”. Опитът показва, че грубата сила в една държава се намесва там, където няма гражданско общество, а в отделния колектив – ако липсва единно мнение и позиция, устоявани убедително. Ако си водач на група хора, обединени от обща цел, която преследвате последователно и безкомпромисно, няма място за силови методи, а за самораздаване. Нещо като взаимно покръстване във волята. Цветан Стоянов го е написал в своето есе „Броселиандова гора” – „ти, който си извадил истината от дъното, ти трябва да я Съ-общиш, да раздадеш торбичката с бисерите, иначе ще я изгубиш… Ако не би се раздал, не би получил”. Единствената власт, която може да бъде упражнявана сред колектив от личности, това е духовната власт, упражнявана с пример – с убеждаващата сила на духа и познанието.

Авторският колектив на броя

Да управляваш означава да поставяш задачи, да натоварваш с отговорности други хора. Етимологията на думата „mandar”** означава натоварване, поставяне на товар в ръцете на някого. Добрият ръководител умее да „натоварва” подчинените си по един различен, мотивиращ и стимулиращ начин, в който се чувства любов и отговорност. „Да обичаш, означава да приемеш да бъдеш Господ” пише Амели Нотомб в „Синята брада”. Умението да водиш с Любов и да се оставиш да бъдеш воден от тези, които натоварваш с отговорност да те водят, усвояваш от големите си учители в живота. Тази магия с „воденето” и умението да вдъхновяваш е урок, който цял живот уча от моите мъдри учители в любознанието. Да се стремиш да бъдеш превъзходен във всичко, което правиш – древногръцкото arеte – и това продължавам да уча от тях. Когато имаш такива вдъхновяващи учители, носиш отговорността на тази увличаща приемственост. Приемствеността едновременно като естетика и етика, без двете страни да бъдат противопоставяни. Лев Николаевич Толстой направи опит да противопостави естетическото на етичното, като пожела да бъде запомнен с етичните си послания, писани в края на живота му, а не с прозата си. Това обаче не се случи и Лев Николаевич беше опроверган от съдбата на гениалните си романи, повести и разкази, които с естетическото си влияние върху хората от няколко поколения имат много по-силно етично въздействие от неговата апостолска проповед. Приемствеността на толстоистката етика се случи чрез естетиката на неговата гениална проза.

„Приемствеността е право на човека и почит към всичко, което го отличава от животното”, написа някога Дюпон-Уайт Шарл Брук (1807-1878). Добрите учители се хранят с плодовете на приемствеността от достойните предшественици и затова умеят да „слугуват” на учениците си и да ги направляват мъдро като техни духовни водачи. Така разбирам мисията на днешния ръководител – мисия на духовен водач, носач на фенера, който осветява пътя и се раздава. Ако тази мисия е изпълнена, „духът на мястото” ще привлича последователи, ще възпитава вдъхновяваща приемственост, ще мотивира прогреса и на учениците, които ще дойдат след тях. Добрите ученици са добри последователи и ще направят същото, за да продължат посоката на приемствеността.

Работният колектив не е родство по кръв или териториално съжителство по принуда в работна среда. Успешният тим означава изпълнение на задачи и програми с активно творческо сътрудничество – динамично взаимно подпомагане в създаване на нещо добро. Една добре функционираща работна среда означава дейност на мислещи личности в атмосфера на взаимно споделяне на общи идеи и решаване на общи проблеми. Едно такова сътрудничество изпълва със смисъл думите на Гьоте: „Само всички заедно живеят човешкия живот”. Tази стратегия за осмисляне на работната среда е особено ефективна в нашето съвремие – епохата на homo faber***. Това означава, че значителните, съществените неща не са подарък, а трябва да ги създадем, изработим сами. Това може да стане само със солидарна креативност и високоселективна приемственост на успешните стратегии, от успешните хора. Ако някой не желае да сътрудничи в този процес, ще го сполети казаното от Стефан Стамболов при абдикацията на княз Батенберг: „За един арабин няма да изгорим Арабистан”.

„Човекът е съществото с най-дълга памет” (Рене Декарт, 1596-1650). Тази памет ни пази от грешни и позорни решения, като това на депутатите от ДПС, които напуснаха парламентарната зала и не почетоха паметта на избитите милион и половина арменци в историческия геноцид над арменския народ. „Общо взето, дори и най-известният политик е политик, защото е недодялан” пише Хосе Ортега-и-Гасет в „Бунтът на масите”. Винаги се сещам за тази мисъл, когато пиша за някой позорен акт, извършен от недодялани доморасли политици. Политическите аргументи не могат да си съперничат с Човещината. Може да не гласуваш декларация, осъждаща геноцида над арменския народ, но е позорно да не отдадеш почит на жертвите. Това са различни страни на един проблем и някъде в решението му трябва да стои Човекът.

Единствената съществена разлика между човешката история и естествената история е, че първата никога не може да започне отначало, написа някога Хосе Ортега-и-Гасет. При тигъра и орангутана няма приемственост и всеки нов ден те започват отначало. Затова изглеждат по същия начин, както са изглеждали и преди 40 000 години. При човека, поради историческия разум и приемствеността, всеки нов ден започва с натрупания опит от предишния, с едно ново и различно от предишния ден начало. Това е променило човека не само духовно, но и физически. Носим ли в сърцата си приемственост за славните дела на нашите предшественици – духовни и физически? Ще отворим ли душите си за общение с тези, които пръскат светлина със сърцата си? Китайците казват: „по-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината”. Днес слушаме ежедневния панегирик на родните ни политици, а прекарваме времето си в същата тази тъмнина на обществено-политическо скудоумие. България ще се превърне в успешна и горда държава, ако се появят отново светловоди като Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов – държавници, повели България през онези славни години след Берлинския договор. Необикновени политически лидери, със знания и мисъл, воля и характер, устрем и цел. Първият е използвал блестящия си ум при създаване на първата българска конституция. Вторият, с дързостта на своите 21 години, е наследил Левски като национален апостол. Третият, с изключителна ерудиция и европейско образование – френски учен с германска дисциплина на ума, доктор по право от Хайделберг, носител на орден за храброст като доброволец в сръбско-българската война от 1885 г. Точно този третият, Константин Стоилов, е притежавал и страхотно чувство за хумор. На него принадлежи едно „географско” определение за България: „Дорде те псуват на майка, все е българско. Почнат да ти псуват Богородицата, спри, щото си минал границата…“. Такива са били първите ни българи тогава – интелект, омесен с революционен хъс, себеотрицание, находчивост и необикновено родолюбие. Aко имахме такива родолюбиви политици днес, нямаше да пропуснем възможността да се идентифицираме със стандарт от нашата си българска кирилица при влизането ни в Европейския съюз. Затова продължаваме да четем книги, списания и вестници, в 90% от случаите отпечатани на руска кирилица, каквато е инсталирана и на персоналните ни компют­ри. Бих искал България да се сдобие отново с национални символи от мащаба на Кольо Фичето, а държавните ни мъже – с мъжеството и морала на Цанко Дюстабанов. Като войвода на Габровската чета през Априлското въстание, предаден и изправен пред турския военен съд, той изрича с достойнство, без надежда за пощада, заветните думи: „Искаме си земята. Вашата се свърши вече. Стягайте се да бягате към Анадола!”. Осъден и обесен на 32 г. в Търново. Една търновска легенда разказва, че преоблечен като циганин-въглищар, в тълпата пред бесилото на Дюстабанов се шмугнал и апостолът на Търновски революционен окръг – Стефан Стамболов. Миг преди габровският войвода да увисне на въжето, апостолът Стамболов му отдава последна  почит с една въздушна целувка. Имало е такива българи. Ние сме техни потомци и затова трябва да ги има и днес между нас.

Огледайте се!

Пишете ми безразсъдно смело на:

koro_55@vma.bg

Коста Костов

юни 2015

________________

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)

**mandar – управлявам, ръководя

***homo faber – работещ човек, латински израз, създаден по подобие на Homo sapiens, който буквално означава „човек ковач“