„Понякога вземаме грешни решения,
за да се озовем на правилните места”
Реплика от филма „The Equalizer”
InSpiro*, колеги!
Сърцето на всяка естетика е мярката.
Кольо Фичето, неукият балканджия, се научил да чете и пише едва на зрели години, но имал просветление за мярка, идващо като Учител – когато си готов за него. Майсторът се подготвял за тази среща прилежно и с устрем. Притежавал е всичко останало, необходимо за придобиване на тази мярка – хилядолетната мъдрост на архитектурата, открадната от ръцете на дюлгерите, на които дълго е чиракувал. Геният на Фичето ни гледа от камбанариите на търновските църкви „Свети Атанасий” („Св. св. Кирил и Методий“) и „Св. Константин и Елена”, от колонадите на „Хаджи Николи хан”. Стъпките му отекват по покрития Ловченски мост, а духът му се носи над изгорелия Търновски хан. Тази естетическа мярка, сътворила нетленни паметници на българския архитектурен бит и култура, които бих онасловил с краткото – висини на духа. Към тези висини гледал Митхад паша, за да назначи друговереца Кольо Фичето за главен архитект на Русенски вилает и да му повери стратегическия за времето си Беленски мост над р. Янтра в с. Бяла. Несломим дух и творец на красота, оставил ни ръко-творни послания и една единствена портретна снимка, направена едва на смъртния му одър. Не позволил да бъде сниман приживе, като да ни каже, че големите остават в паметта на народа не с лика, а с творбите си.
Кольо Фичето
(1800-1881)
Каква е мярката за успех?
Ако някой счита, че това е славата, известността, ще кажа, че борави с външна мярка, твърде зависима от обществото и поради това самоцел, в повечето случаи извън високата мярка за естетика. Емили Дикинсън написала 1800 стихотворения, но приживе публикува само седем. „Мехури за красноречие: това е всяка слава”, пише тя. На съвременното „publish or perish” (публикуваш или загиваш), тя противопоставя своето „който публикува, сковава духа”. Нейни са велоколепните четири стиха:
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
Емили Дикинсън
(1830-1886)
Едва през 1955 г., повече от 60 г. след смъртта й са публикувани всичките й открити до този момент творби.
Как да спечелим сърцето на любимата жена?
Каква трябва да е посоката на нашия устрем?
„Само едно нещо може да изпълни сърцето на мъжа и това е сърцето на жената” е бил категоричен един испански писател от XVIII век – Хосе де Кампос. Сърцето е най-важната цел и там е насочен мъжкият устрем. Не ни интересува друг женски талант (правенето), освен таланта на жената да ни съблазнява, да бъде идеал, копнеж, илюзия… Жената е ценна с това, което е, а не с това, което прави. Това съм научил от моя задочен учител Хосе Ортега-и-Гасет. Не са нужни особени контракции на мисълта, за да приемем, че жената ни очарова с бездейната си същност и никое нейно действие не може да промени това. В това си бездействие жената изисква и се стреми към съвършенство и това е мярката, която мъжът трябва да стигне, за да я спечели. Така, в своето привидно бездействие, жената изисква действие от мъжа. Под въздействието на женската мяра за съвършенство ние се променяме и развиваме към по-добро. Ницше казва, че „съвършената жена е един вид човечество, по-висш от този на съвършения мъж, а освен това и по-необичаен”. Една такава жена дава енергия в целеустремеността на мъжа.
Как се раждат сноби и подражатели?
Липсата на мярка или по-точно липсата на достатъчно време, за да развиеш в себе си усета за мярка, ражда т.н. сноби и парвенюта. В България е пълно с бездуховни парвенюта, които се издигат в обществото, без да са развили в себе си съответните качества и морал, необходими, за да заемат това високо място. Иван Хаджийски в прословутото си „Есе за парвенюто” пише, че „съществува различие в подвижността (скоростта) на бита и душевността” и различието в тази скорост поражда гротескното и преждевременно присъствие на една личност в една обществена среда, за която той още не е узрял морално и нравствено. Погледнете около себе си и ще се уверите, че нашето т.н. висше общество се пръска по шевовете от въртеливи парвенюта, които притежават атлетичната отскокливост на случайници без престиж и морални спирачки. Тяхната хранителна среда е времето на стопанска и политическа контрабанда и корупция, която им дава възможност за бързо преуспяване. Ние сме управлявани от такива, недорасли за морала и изискванията на едно ново европейско общество парвенюта, родени във време, лишено от нравственост.
“Earnest” означава „настойчив, устремен”.
Такъв е бил Хемингуей (Ernest Hemingway) през целия си живот. Шегувал се е, че е предопределен от името си и цял живот безкомпромисно следвал своя устрем. Имал висока мярка за прецизност. Бил толкова усърден в писането (произнасянето на името му на английски означава и „усърден, добросъвестен”), че 39 пъти препечатва на пишеща машина последните страници на „Сбогом на оръжията” и още тридесет пъти преработва коректурите, за да прилегнат на неговите непомерни художествени изисквания.
Ето и естетическата мярка на Пенчо Славейков и Яворов, по която са кроили своите стихове: „Майсторството в творчеството се състои в умението да се поправя. Написаното на първа ръка е още един блок. За да се обърне тоя блок на художествено произведение, трябва дълго да се чука над него – отначало с по-големите длета, а после с по-малките, догдето се стигне до иглата.” Това са думи на Пенчо Славейков. Почти същото, според Стилиян Чилингиров, изрича и Пейо Яворов в един разговор помежду им: „Брат мой, стихотворението е като скулптурата: трябва да я дълбаеш, докато има длето в ръцете ти.”**
Интелектуалната мярка на един български ерудит може да бъде изразена чрез технологичното и меритократското съвършенство, или по-точно чрез стремежа към съвършенство. Да правиш всичко превъзходно – арете-то на старите гърци. Повече можете да прочетете в интервюто с д-р Чалдъков на стр.. 47.
Да се върнем при Кольо Фичето. Докато Митхад паша го ласкае и дарява с ордени, великият майстор продължавал да увенчава творбите си с лъвове и грифони, да издига камбанариите на непозволени за раята височини, както подобава на неподкупен, несломим и горд българин, надхвърлил домораслата мярка за естетика, извисен до друга, непомерна за аршина на съвременниците му.
И още нещо. Духът на мястото привлича подобия. В килията на църквата „Св. Атанасий” в Търново на 17 ноември 1827 год. се ражда Петко Р. Славейков…
Ще завърша не особено тържествено.
В последните месеци по българските медии безчинства един божи дар за България, директорът на Националния исторически музей – Божидар Димитров. При него само „кожата на едно ченге” не е бутафория. Останалото е „светена” вода, с която полива филизите на поредната историческа измислица. На такива като него, от които се срамувам, искам да кажа: „Обущарю, не по-високо от обувките!”. На всички самозабравили се висши държавни служители, които са яхнали като Б.Д. по една държавна институция, припомням девиза на Уста Кольо Фичето:
„На колкото може по-малко място, с колкото може по-малко средства”, но с искрата и изтънчеността на безусловната естетика, без силикона на съвременното излишество и божидардимитровската историческа „автентичност”.
Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg
Коста Костов
септември 2015
________
* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)
**Стилиян Чилингиров. Моите съвременници. Спомени, том I. Изд. „Кибеа”, 2015