Запознанството ми с доктор Д. Паскалев вписвам в графата за ценните срещи. Сега май не си спомням кога за пръв път чух името му, но по-важното е, че вече ни свързва лично и литературно приятелство. До тази среща мислех, че интересът на лекари, юристи, военни чинове към литературата e останал в миналото – класически пример за висотата на родната интелигенция между двете световни войни и преди това, в годините след Освобождението в края на ХІХ в… Не, не бих си изкривил душата, че подобни примери липсват през годините на социализма. Слава Богу, пред нас е творчеството на мнозина лекари-писатели, доказали високия си професионализъм в областта на поезията и прозата – Рашко Сугарев, Руденко Йорданов, още по-рано Валери Петров, Димитър Димов и др. Всъщност, преди да се здрависам с човека и медика, с доцента Добрин Паскалев, прочетох написаното от него и колегите му за Иван Вазов. Текстът се занимаваше с кончината на писателя, с протоколите от аутопсията, с болестите, които по един или друг начин са повлияли на класика. Веднага реших, че този текст може да постави началото на нова, при това единствена по рода си рубрика, свързваща медицината и литературата. Тя вече е факт и се казва “Диагнози”. След първия текст се яви втори, посветен на Шилер – в юбилейната 10-та книжка на алманах “Света гора”. Предстои публикуването на трети, този път посветен на Захари Стоянов… Заедно с това открих за себе си и поета Добрин Паскалев. Бе любопитно да разбера как лекарят, завеждащият едно от най-тежките отделения – това по Нефрология на Варненската университетска болница “Света Марина” – е успял да съхрани крехкия свят на поетическото в себе си. Въпреки страданията на хората, с които всеки работен ден го сблъсква… Открих един романтичен, влюбен и доверчив човек. Побързах да подбера група стихотворения и да ги публикувам в “Света гора”, за да покажа на повече хора как може да се оцелява, при това талантливо, с лекарството на думите в този наш толкова непоетичен живот. Направих го безкомпромисно, без уговорки, свързани с професията, която, видите ли, смекчава литературните недостатъци… Защото стиховете на Добрин Паскалев с нищо не отстъпват на написаното от далеч по-претенциозни автори, спечелили си име в съвременната ни литература. Да, прочетох и други стихове, на които не дадох публичност. Но и те, въпреки личните ми претенции, говорят красноречиво за чувствителността на медика-поет. Показателно е, че най-интимните си преживявания Добрин Паскалев изразява чрез езика на мерената реч. Той знае много за нашата и чуждите литератури, превежда от немски език, има отношение и памет за големите личности в историята на гр. Варна, както и за строителите на модерна България. Трудно ми е да побера всичко, което имам да кажа, в няколко реда за човека, лекаря и поета Добрин Паскалев. Затова подбрах няколко негови стихотворения. Те ще са по-красноречиви от мен и, убеден съм, ще му спечелят не само нови приятели сред колегите от гилдията, но и сред почитателите на българската литература въобще.
SPLEEN
Къде, къде изчезна вечерта красива?
Пълзи навън прокажена мъглата сива,
в стените меланхолията нокти впива,
като змия в сърцето своя кръг навива,
надеждата – пречупен стрък – сега унива,
самотен лъч в стъклото се разбива
и всичко сякаш вече си отива…
Къде, къде изчезна вечерта щастлива?…
QUO VADIS
(РАЗПЯТИЕ 2007)
Dicit ei Simon Petrus:
“Quо vadis, Domine?” *
Евангелие от Йоана, 13:36
Quо vadis, Domine?
На кръста
разпъната е вярата в човека.
Злодеите умират… и възкръсват,
но не пресъхва гъбата с оцета.
Quо vadis, Domine?
Сред храма
търгашите сноват – хлебарки тлъсти,
крадат Надеждата с измама
и я продават после с мазни пръсти.
Quо vadis, Domine?
Обесен
издъхна вече Юда в тайна доба,
но сребърниците един отнесе,
пребърквайки му ловко джоба.
Quо vadis, Domine?
Проказа
разяжда тайно войнството човешко.
Погиват людете, но не от казън,
а жертвани като ненужни пешки.
Quо vadis, Domine?
Сам кръста
продаден бе до гвоздей на парчета.
Злодеи и търгаши все възкръсват.
А с кръв човешка плащаме оцета…
* Симон Петър Му рече: “Господи, къде отиваш?”
Va banque
Когато стискаш мъртвата ръка
на някого, когото си обичал;
когато болката е придошла река,
която всичко в пътя си завлича;
когато твоят път изглежда пуст
и все едно – дали ще оцелееш;
когато в теб животът губи вкус
и нямаш сили чаша да налееш;
когато всичко рухва отведнъж,
пометено от залпа на Съдбата
и ти не можеш – станал вече мъж –
да спреш вулкана на сълзата;
когато всичко в теб се нажежи
и чувстваш как връхлита те инфаркта –
на себе си хазартно заложи,
играй va banque последната си карта,
блъфирай дръзко старата Съдба,
която все живота ти подрежда
и смело посегни напред с ръка,
за да спасиш последната Надежда…
* * *
Un mot, et tout est sauvé
Un mot, et tout est perdu
Andre Breton
Какъв безкрайно дълъг ден –
дори без намек за пощада!
От мислите си съкрушен
пресичам мълчешком площада
и търся дума непозната,
която да ме възкреси…
Каква е думата, която
сега и тук ще ме спаси
от болката, нахлула във душата,
от лепкавия нощен мраз,
от призрака на самотата,
от спомена във късен час?
Уви, такава дума няма, няма!
Ти просто си въобрази,
повярва в своята самоизмама,
че словото от теб ще те спаси!
Tя, думата, е твърде слаба –
изречена и вече не е тук,
не е насъщна като хляба,
а просто е един отлитащ звук…
Как тоя звук ще те нахрани,
как думата сега ще те спаси,
когато се разтворят всички рани
и в теб душата прокърви?…
A може би…все пак я има?
По-силна от самата смърт,
за теб все още е незрима
в житейския ти световърт,
но тя е в теб, тя съществува,
тя чака търпеливо оня час,
когато ще възтържествува,
над твоята съдба добила власт.
Тогава Думата, привидно слаба,
животът в теб ще възкреси –
по-силна даже и от хляба
и като въздух нужна…може би!
* * *
Защо ли всяка обич е горчива?
Потъвам тихо в твоите очи –
с годините ли ставаш по-красива
или все още любовта е жива?
Не отговаряй. Просто замълчи…
Есен във Варна
Пак есен е – и тъжна, и
красива –
като простреляна сърна в леса
във трепета предсмъртен
украсила
с кръвта си топла златните
листа.