Андрей Германов е сред недооценените и позабравени в известен смисъл поети в националната ни литература от втората половина на ХХ век. Но той несъмнено е сред неколцината открояващи се лирици от известното като „априлско“ литературно поколение. По творческия си натюрел той е близък на лирици като Славчо Красински, Петър Алипиев и подобни поети. Лиричните книги на Германов са повече от двадесет.
Още в дебютната стихосбирка „Кълнове“ се срещаме с безпатосна лирика, с драматична поезия. Усещането на Андрей Германов за родина и родно е дълбоко, защото е автентично и преживяно, а не повърхностно, елементарно, показно. Ето как завършва „Паметникът на Шипка“:
Аз мълча развълнуван,
разтърсен,
пленен!
Вечност.
Страшно.
Притварям клепачи
и за пръв път прегъвам –
пред вас! –
колене
и прегръщам земята,
и плача!
Макар и обетни, стиховете звучат мажорно приглушено, елегично и камерно. Лириката на Германов е интонирана минорно, защото тъгата е основно чувство в неговата поезия. Дори творби със заглавия като „Кремиковци“, „Работнически влак“, „Майката на отряда“ например, които са от най-ранния период на поета, са далеч от шаблонните оптимистични, възпевни и героизиращи интонации и очаквания, защото са интимно-лирични, а не повърхностно декларативни.
При лирическия герой на Андрей Германов е силно откроено чувството за родова принадлежност. Лирическият говорител заявява клетвено, че носи родовия си герб „на българин и селянин“. И ще го изразява в поезията си до края на творческия си и житейски път, до последния си дъх. И няма да му измени.
Като всеки талантлив творец, и Андрей Германов носи дълбоко в същността си усещането за мисия. Това призвание поетът е изразил в началото на „Кръг“:
Аз гол се раждам на света, аз идвам.
Аз знам едно: за красота аз идвам,
но да позная и скръбта аз идвам
ведно със обичта. Аз идвам.
Лирическият герой на Андрей Германов възприема света едновременно просто и сложно, със силен усет за простата хармония на противоречията, с мъдрото им успоредяване. Живото, одушевено слово извира от душата на поета. Всичко е изречено на един дъх, понякога поднесено афористично с искреност, на която напълно вярваме. Поетът мечтае да е мостът между хората, да ги среща, да общуват посредством своите стихове, лириката му да ги сближава, а не да ги разделя /”Мостът“/. Подобно творческата философия на Иво Андрич или Кольо Фичето. Но и тук става дума за духовния смисъл и мисия на Моста като духовен топос.
Творческа автохарактеристика откриваме в „Аз пиша…“:
Аз пиша леко. Всичко идва леко –
и дъх, и багра, и любов, и плам,
и се споява в размисъл голям.
И мисълта се стрелва надалеко.
В тези стихове е опазено и защитено поетичното като емоция, език и излизане от битовия свят. Прости, човешки, природни са мечтите на лирическия Аз на Андрей Германов. В „След всичкото…“ поетът обсебва съзнанието на читателя, изхвърляйки всяко псевдоинтелектуално заиграване, куха патетика и естрадно словотворчество.
Дълбоко е чувството на този поет към природата. Чрез природните картини Андрей Германов изразява човешките си духовни преживявания, отношението си към света. Лирическият му герой съвсем не е безразличен към природните красоти, към сътвореното и изваяно от Бог. Отношението му към природата обаче не е само съзерцателно, а самоосмислящо, чрез природата той се самопознава, саморазгадава. В лириката му връзката човек – флора и фауна е неразривна, те са като сиамски близнаци, не могат едни без други, защото са творение на Създателя:
И изпод волското копито,
прегърбен вече, вече слаб,
ти ще извадиш свойто жито
и ще замесиш своя хляб.
(„Диканя“)
Този поет има солидни връзки с природата и с душевно премереното отношение към външната и вътрешната съдба. Стиховете са наситени с виталност, топлина и уют, отражение на непосредственото му общуване с природата. Но Андрей Германов чувства, че природата не е само приятел на човека. Тя може да бъде и опасна, защото таи могъщи сили, които човекът е безсилен да обуздае. Тревожно е стихотворението „В стария Лонгоз“.
Андрей Германов е безспорен художник на словото. Елин-Пелинови нотки от „По жътва“ усещаме в „Мараня“, където е тежко, мъчително, душно. Поетическият си натюрел, съчетан с несъмнена лирическа дарба, Германов реализира през целия си творчески път. Много са творбите, в които лирическият му Аз изразява чувството си на любов към родното. През целия си лирически път поетът ще се връща към родното, миналото, старината, защото смята, че светът тогава е бил по-добър, по-нравствен, по-морален. Откриваме битови картини, в които ни въздейства със своята съкровеност и сърдечност. Топосите в лириката на Андрей Германов са Лонгоза, полето, реката, планината, родното село, родният дом и въобще всичко родно. Мъдростта на предците откриваме в „Боженци“, където родното, българското е изразено с впечатляваща сила. Андрей Германов умее да прозира чрез природни образи и делнични случки и чрез съкровени духовни опитности.
Лирическият герой на Андрей Германов болезнено преживява миграцията село – град. Защото селският му свят е истинският негов свят („Селските гостилнички“, „Довиждане“, „Годините…“, „Трева“ и редица други). Затова и носталгията е сред основните чувства, теми и мотиви в лириката му. В стихотворения като „Свечеряване“ лирическият Аз на поета копнее за чистотата на отколешното, миналото с неговата естественост, непринуденост и непрестореност е незабравимо. Лирическият герой болезнено преживява алиенацията, отчуждението. На тази тема е посветено стихотворението „Приказка за одъра“, в което кръговратът на живота отпраща децата от родната къща, те отлитат от родния дом и всяко заживява свой живот.
Сред най-важните теми в лириката на Андрей Германов е проблемът Свобода. За Свободата става дума в много от творбите на поета, за този лирик най-висшата ценност е свободата. В „Дивата патица“ ранената патица е по-нещастна и трагична от убитите ѝ посестрими, защото ловецът ще я превърне в примамка за останалите и по този начин тя ще стане причина за смъртта им. По-късно по подобен мотив поетът Добромир Тонев ще сътвори великолепното си „Сюжетно стихотворение“. Главното послание в „Изоставеният щъркел“ е изборът, когато птицата трябва да избере смъртта в полет пред съдбата да бъде презряна и убита от събратята си заради липса на воля и духовни сили или проява на слабост и примирение пред обстоятелствата и съдбата. С темата за свободата индиректно е свързано и стихотворението „Оживелият от Термопилите“, където връх взема човешката жестокост, неверието и презрението към останалия по желание на съдбата жив.
Връщам се отново на мисълта, че Андрей Германов непрестанно и драматично се терзае от отношението човек – природа. Това се отнася и за класическото му христоматийно стихотворение „Изсичането на Лонгоза“. В тази творба срещаме една потресаваща духовна ситуация. Стихотворението е родено от един психологически и поведенчески парадокс. „Изсичането на Лонгоза“ потвърждава в особено висока и оптимална степен, че лириката на Андрей Германов притежава забележителни литературни достойнства, висок идеализъм, впечатляващо художествено майсторство, съчетание на душевност и талант. Поетът рисува външните въздействия на човека върху природата и свързаните явления, събития и последствия върху нея вследствие на човешките действия спрямо природата. Авторът акцентира върху изразяването на интимните мисли, чувства и даже отвлечени понятия на лирическия си герой. Тази великолепна поетична творба, заредена от силен вътрешен драматизъм, е от 1963 година! Драматизмът на избора – има ли право човек да посяга на природата, без която животът му е невъзможен и немислим. Съдбовно стихотворение за съдбовен избор. И позицията на поета в последна сметка клони към човека, макар болката да е толкова силна. Същевременно това е една благородна провокация на човешката съвест пред лицето на абсурдността на съществуването. Стиховете и думите в тази творба говорят, провокират, поставят въпроси, разчитат мисли, съмнения, посяват увереност, търсят добродетели. Призивът се чете между редовете – всичко трябва да е разумно премислено и балансирано, защото човекът е длъжен да мисли и за следващите поколения. Това са изтръгнати от душата и сърцето стихове. Те интелектуализират и опоетизират инстинктите, „пренасят“ ги в зоните на духа. Това са душевни стонове, осъвестяване на инстинктите, очовечаването им, наблюдаваме опоетизиране на нагона, природното се превръща в духовно осъзнато и преминава в интелектуално. В творбата струи дълбоко подводно течение на чувства, понесли идеята за житейския смисъл на продължението, за тревогата и мисълта какво ще оставим от природата на следващите поколения. В този смисъл стихотворението, пък и по-голяма част от поезията на Андрей Германов може да се определят и като екологически. Творбата тревожи дълбоко нашето съзнание, държи го в будно интелектуално състояние.
В лириката на Андрей Германов откриваме екзистенция в почти всяка негова творба. Но тя е особено силна в стихотворения като „Трева“, „Полека в зрелостта навлизам“, „Атавистични сънища“, „Отдалечаване“, „Гнездо в тревата“, „Тя има множество лица“, както и в „Зелени…“:
Зелени свечерени дървеса,
защо сте тъжни,
зелени свечерени дървеса?
Нима сте чули вече, дървеса,
за листопада?
Нима сте чули вече, дървеса?
Природата, човекът и творчеството – това са главните тематични центрове в лириката на Андрей Германов. В тези стихове екзистенциалната тъга е дълбока, впечатляваща.
Крехкост, сила, дълбочина и мъдрост излъчва поезията на Андрей Германов. Лириката му се отличава с интелектуализъм и творческа яснота. Неговата сила е в използване на художественото сравнение, в лаконизма, създаващ усещане за драматизъм. Той е сред малцината ни поети, които са толкова достоверни. Неговата лирика е класически лаконична. От простия поетичен предмет или образ той умее да стигне до синтеза на философското и поетичното, което прави голямата и истинска литература. В тази „делнична“ поезия той тръгва обикновено от нещо дребно, незначително, банално, отдавна срещано и познато в литературата, за да потърси неочаквана гледна точка и да провокира читателя. В стиховете му няма да открием дребнотемие и мимолетност. Посланията в тази поезия са разположени предимно в полето на нравствения опит, който е плод на конкретни социални ситуации, на социалния живот на самия поет. Андрей Германов не си служи със сложни метафори или престорени патосни вълнения, а ни внушава образно, осезаемо, конкретно. И в най-голямата сложност на неговата поезия е стаена онази първична простота, която е поразителна преди всичко със своята естественост и спонтанност. Поетичните му творби ни въздействат както на словесно, така и на визуално ниво. В тях властва чувството за красота, за хармония и преклонение пред божествената природа. Може само да подозираме колко много усилия са необходими за един поет да изрази и внуши толкова прости неща и да казва с тях толкова много. Защото зад тези изчистени, без излишни детайли стихове откриваме и усещаме тревогата на един поет, силно ангажиран с нашето сложно време. Това е неговият артистичен език, натежал от послания, с който разговаря, мисли, през който гледа и вижда света.
В последните творби от стихосбирката „Златна светлина“ Андрей Германов очевидно интуитивно е предчувствал наближаващия край и това са предимно екзистенциални стихове-равносметки, размисъл за Смисъла и Мисията от извървения път.
Целият си недълъг житейски и творчески път Андрей Германов извървя достойно. Той изпълни написаното в „От сянка съм се плашил…“:
От сянка съм се плашил в тъмни нощи,
от хляб дарен, от смърт, от клевета
и много страхове ще имам още,
но няма страх по-страшен на света,
но няма миг, от тоя миг по-страшен:
ей тия двечките,
наказаните със живот от мен,
да ме заварят някога уплашен
или да ме запомнят унизен.
Както е при всички дълбоки и чувствителни умове, в уединената тайнственост на своята самота, с творчеството си Андрей Германов участва в духовната битка срещу перманентно агресивния провинциализъм в българската литература през десетилетията на своето съвремие, пък и в днешно време. Германов не разчита на абстракцията, тя не е сред предпочитаните му художествени похвати. Чрез неговата поезия се срещаме с истинското изкуство и това е празник на духа, който не може да се замени с нищо друго. Той устоя и на творческото си кредо за автентичност, за отсъствие на литературност в негативния смисъл на понятието, за израз само на лично преживяното и премисленото. Лириката на Андрей Германов е топла, сърдечна, искрена, изповедна. Той не прибягва до усложнено изразяване, до сложна метафоричност и образност, но стиховете му са дълбоки и въздействащи със своята художественост. Това е така, защото въпреки опростяването на стиха лириката му е високо поетична, тъй като не допуска снизяване на художествеността, поетичността не е накърнена. Тази лирика не е опростена, наивно простовата, елементарна, постна в художествен смисъл. Германов постига внушенията си чрез използване на думите в тяхното конкретно реално значение, без да търси преднамерена метафоричност. Поезията му предлага един изчистен стил, разкриващ преживяванията на лирическия герой. В тази лирика няма преднамереност, няма предварително решение поетът да изглежда такъв или друг. В стиховете си Германов пише за това, с което живее. Вълненията, оскъдните човешки радости, болките от битието ни звучат като неподправени откровения, защото са изтръгнати от сърцето, лично изживени и преживени. Това е лирическа поезия, която с класическа жизненост изразява драматическия и трагически опит на своето време. В тази лирика изобразителността на стиха прави поетичния свят предметно осезаем. Той твореше без преструвка, престореност и преиграване, без съчинителство, на високо художествено ниво. От стихотворенията на Андрей Германов блика неукротимата жизненост на естеството, поразява пълнокръвието на усещанията, осъзнаването на микрокосмоса на човека и природата. А нима това е малко…?!
Изсичането на Лонгоза
През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!
Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени светкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли…
Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!
Лесът велик
умираше
полека.
И срязана от пътища накръст,
от огъня все още топла, мека –
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечти за хляб,
за хляб,
за хляб!
И само тук-там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени над ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.
Не бе могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът…
Стърчаха те –
недогоряла клада,
стърчаха те –
за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга и на красотата –
със страшната измама,
че е прав!
Четиристишия
Един замислен небосвод, една далечност обозрима.
Един Балкан с корав живот за златен зной и люта зима –
това е моят малък свят. Защото аз съм еднолюбец.
Една страна. Един народ. Една жена – една любима.
***
Че тази къщица е жива, не може никой да оспори!
Когато нощем се събудя, аз трепвам: нещо се отвори!
Вратата с раклата си шепне, огнището свирука в мрака,
дъска клюкарства със дъската и камък с камъка говори.
***
Родопа, мраморна легенда, жестокостта на враговете
минавала е с мор и гибел и в яростта на вековете
са гинали треви и хора, царства, империи, епохи…
И мостовете са превити от тежестта на вековете!
***
Старикът бряст лежи съборен сред веселите горски шуми.
Приел да рухне той из корен – не дал на вятър да се глуми
с листата му. Запазил всички! Дано и аз така си ида –
не дал за гавра, непокорен, дори една от свойте думи.
***
Веднъж пречупил се, докрая ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.