Юлия Дивизиева: Полковникът и момчето

Брой № 4 (47) / септември 2018, Тройна инхалаторна терапия при ХОББ

Юлия Дивизиева живее и работи в София. Завършила е библиография и кинопедагогика. Председател на фондация „Дарба”. Работи като редактор и рецензент. Пише поезия и проза. Автор е на книгите: „Кукувича прежда” – разкази (2015); „Полутон, полусянка” – поезия (2016); „Двайсет и пети кадър” (2017) – повести и разкази, и трите издадени от издателство „Факел”. Публикувала е в различни електронни и печатни издания: „Факел”, „Литературен свят”, „Знаци”, „Антимовски хан”, „Културна палитра”, „Любослов”, „Съвременник” и др. Участва в сборници и алманаси. Има преводи на английски и сръбски. През септември ще излезе новата ѝ поетична книга „И малките неща”. В момента работи над роман.

 

Първият ден двамата седяха на отделни маси. На втория вече бяха заедно и отпиваха на бавни глътки от „облаците”, които зеленееха в чашите им.

 

— Моята болест не прощава — каза младият мъж.

 

— Никоя болест не прощава — възрази полковникът от запаса и завъртя изпотената чаша. Всмукна от цигарата си така, че чак жилите на шията му се изпънаха и се загледа в преминаващите момичета.

 

— Аз никога няма да бъда с жена. От малък съм все по болници — каза младежът с тъга, проследил погледа му.

 

Бяха се запознали с полковника тук, в санаториума. По-точно в капанчето до него. На чашка.

 

Момчето беше с увредено сърце, а полковникът — диабетик — след инсулт, начална фаза на левкемия и ампутиран крак. Както той сам се шегуваше: „Аз съм три в едно”.

 

Тежките диагнози не им пречеха да си позволяват по една мента с мастика дневно.

 

Полковникът още не беше споделил с младежа своя хал. Допреди малко мислеше да не го прави. Но като го видя колко е съкрушен, му рече:

 

— Я се стегни, какви са тези приказки! Ще се намери решение за твоя проблем. Млад си. Ако се наложи и сърце могат да ти присадят. Погледни ме мене — чудо на медицината съм!

 

— Е, ти пък, чак чудо…

 

— Бях съвсем отчаян, когато ампутираха крака ми.

 

— Ти си с един крак!?

 

— Да, и скоро ще отрежат и другия.

 

— Какво говориш!? — рече момчето. След нова глътка „облак” полковникът започна:

 

— С инсулта се справих. Левкемията ми е овладяна донякъде, но от диабета прошка няма. Започне ли, довършва те. Обаче друго исках да ти разкажа.

 

Момчето го гледаше недоумяващо. Държеше чашата в ръката си, забравило да отпие.

 

— Ха наздраве! — рече полковникът и продължи. — Преди да дойда в санаториума, трябваше да ида при доктора си. Той беше заминал в командировка и попаднах на непозната лекарка. Видя ми се много сериозна, студена. Не я харесах. Даже ме хвана яд, че ще трябва да ѝ обяснявам всичко отначало. Но не се наложи — беше запозната със състоянието ми.

 

Покани ме да седна. Имала да ми съобщи нещо. Помоли сестрата да излезе.

 

Стана ми още по-неприятна, защото видях, че е с латексови ръкавици.

 

„Навярно медицински — рекох си — гнуси се от пациентите”. И се напрегнах още повече. Тя отвори папката с документите ми, а аз не свалях очи от ръкавиците ѝ. Чак когато я чух да казва: — Пламене, ще трябва да ампутираме и другия ти крак! — отвърнах очи от тях.

 

Не можех да кажа нищо. Чувах я, че ми говори, но не разбирах казаното. Главата ми бучеше. По едно време тя спря и дойде до мен.

 

— Зная какво ти е, повярвай ми.

 

— Не знаеш! — изкрещях ѝ аз, забравил всякаква учтивост.

 

После наговорих куп глупости, за които сега съжалявам, но… Накрая извиках в лицето ѝ:

 

— Все още имам пистолет, сам ще реша проблема си!

 

— Почакай, — рече ми — и започна да сваля ръкавиците си. Беше ѝ трудно. Те скърцаха отвратително.

 

— Виж, Пламене, — и протегна пред мен две бежови изкуствени ръце — казах ти, че зная какво ти е. От петнайсет години съм така. Ти не ми повярва. И аз минах през ада на отчаянието. То няма да ти помогне.

 

— Съжалявам, докторе! — едва продумах и си тръгнах. Срам ме беше. Та сега, като ми свърши рехабилитацията, влизам в болницата за ампутация и на другия крак. Такива работи, момче… Живот е това, един път се дава на човека. Как да го загърбиш?

 


 

Вашият коментар