“Аз вярвам в прераждането на душите.
От първия още ден моята душа е тъй огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: сигурно някога е живяла в друг, по-съвършен.”
Димитър Подвързачов
Димитър Подвързачов е от онези български интелектуалци, които са плътта и душата на българската интелигенция от края на по-миналия и началото на миналия век. Това е най-доброто време на българския възрожденски дух, продължил подема от средата на 19-ти век, започнат от Големите възрожденци – Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, братя Миладинови, Петко Р. Славейков, Григор Пърличев, Стефан Богориди, и продължен от Симеон Радев, Пенчо Славейков, Иван Шишманов, Константин Величков, Константин Константинов и „последния възрожденец“ (както е наричан, защото е роден само 2 години след Симеон Радев) – Стилиян Чилингиров. До този одухотворен интелект, който по-късно съм срещнал прероден в Цветан Стоянов, Константин Павлов, а днес в словото на Борис Христов, Стефан Цанев, Румен Леонидов и музиката на Теодосий Спасов, трябва да се докоснат всички българи. Защото в това време на духовен упадък ще ни спасят словото и звукът на предците ни, които са имали копнеж по Идеалния свят и Абсолютната красота.
Надявам се тези три стихотворения на Димитър Подвързачов да бъдат за вас кратък полет към онова време и онези българи, които са тачили, обичали и носили България в душите си така, че са понасяли с вина и болка нейната незавидна съдба.
Коста Костов
На моя син
Ще дойде, Здравко, ден – последния
на твоя татко земен ден.
Склопи очите му на бедния
баща – и тихо просълзен
кажи: „Прибра се вече стария –
и всичко, що ми завеща:
една несбъдната мечта –
България!
Ти беше чужденец в родината –
прости ми, ако съгреша! –
Ах, ти бе свой, ала градината
на хубавата ти душа
векът безверен опожари я…
Тогаз едничко ти оста,
с което знаеше света: –
България!
С каква любов я ненавиждаше,
с каква жестокост я люби!
Отвърнат днеска – ти я виждаше
във бъдещето може би,
обтънала във лъчезария,
възкръснала като Христа,
земя на правдата света –
България!
Кълна се в твоите недостигнати
мечти – и в твоя сетен час:
Байрака, който не издигна ти,
ще го развея, татко, аз!
Зер твойта участ – претовари я
бог с тежки траурни цветя,
а аз ще дишам и пламтя
с България!”
И аз ще слушам с умиление,
над моя труп що шепнещ ти.
И във безплътните селения
тогаз ще, Здравко, отлети
успокоен духът на стария
баща – че в тебе възроден,
той ще живее бъдний ден
с България!
Аз нищо не направих
Уви!…Позорът вечно черви ще мойто чело:
Аз нищо не направих – о, вечен тежък срам!
Съмнение горчиво в мечтите ми бе се вплело,
И аз го не изгоних – а хвърлих всичко в мрака
На грозната забрава…И впуснах се тогаз
В наслади животински, със свойта млада страст,
Та всичко да забравя…А робът нека чака!
Епитаф
Роден аристократ –
във вечно безпаричие,
живя като във ад –
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на “Смях” –
умря от меланхолия!
______
* Един от блестящите афоризми на Димитър Подвързачов