Златимир Коларов е професор в Клиниката по ревматология на Медицински университет – София. Член е на Научното дружество по ревматология, на Съюза на учените в България, на Съюза на българските писатели, на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов”, на Съюза на българските филмови дейци.
Сериозните му научни занимания не пречат на страстта му към художествената литература – има издадени книги – повест, сборник с разкази и роман. Публикувал е новели, разкази и очерци в ежедневници, литературни списания и вестници, печелил е литературни награди за разкази. Две от книгите му са отличени с наградата „Димитър Димов» на Дружеството на лекарите-писатели в България през 2002 и 2009 г. Филмът за живота и творчеството на Димитър Димов е отличен с първа награда за документален филм на международния кинофестивал „Европа е тук” – Пазарджик, 2008 г., а игралният филм „Пътят към върха” – с втора награда на Евро-азиатския фестивал за социални програми и детски филми „Я человек” – Оренбург, Русия, 2008 г. През 2010 г. излезе от печат книгата му „ZOO БАЛКАНИКА & ХОМО BALKANICUS или безумици балкански…” – сатира и ирония на уникалния балкански манталитет и дух.
По книжарниците е вече и най-новата му художествено-публицистична книга „Сиво, черно и свещица“, както и семейният сборник с разкази „Шантави истории или грешката е неизбежна“.
Читателите на InSpiro имат възможност да се насладят на един от последните му разкази – „Водрон“.
Над плувния комплекс във Варвара подухва. Лято е, но ме побиват тръпки. Излизам от големия басейн и влизам в басейна за деца – водата там е топла. Пет-шест годишен хлапак размахва воден пистолет, гмурка се, стреля под водата, поема въздух и пак се гмурка. Няма други в малкия басейн.
– Какво правиш бе, юнак? – питам, заинтригуван от детската игра.
– Стрелям по водрони – отговаря той.
– Какво е водрон?
– Воден дракон – отговаря той.
Замълчава и след малко промърморва:
– Мама не ми дава да говоря с възрастни, за да не им досаждам с глупости – и ми обръща гръб.
– Ти не говориш глупости! – той се поспира, но не се обръща. – Разкажи ми нещо за водроните. Нищо не знам за тях.
Обръща се и насочва пистолета към мен.
– Ще ме намокриш, бе, момче! – снишавам се под водата.
– Че ти…, Вие сте мокър – прихва той.
– Абе, мокър, мокър, но като ме застреляш, ще стана още по-мокър… – поизправям се. – Кой ти купи пистолета?
– Един приятел. За рождения ден. Ходихме с него на море.
– Двамата?
– Не, той, аз и мама.
– Аха – и замълчавам.
Няколко двойки пият бира в ресторанта до басейна. Тентата над тях шумоли от вятъра. Паузата се проточва.
– Мога ли да Ви кажа нещо? – приближава ме хлапакът.
– Може, разбира се.
– Моят дядо…, прадядо – поправя се той – е бил хайдутин, войвода, комита – и изпъчва гърди, осеяни с водни капки.
– Хайдутин, войвода или комита? – питам аз.
– И хайдутин, и войвода, и комита – отговаря той, все така с изпъчени гърди.
– Че как е възможно да бъде и хайдутин, и войвода, и комита? – продължавам да питам.
– Така. Защото се е борил с водрони. Може ли да Ви кажа нещо?
– Да, разбира се.
– Има малки водрони, има и големи водрони. Големите са колкото… – оглежда се – …този басейн – и посочва с пистолета плувния басейн.
– А малките?
Пак се оглежда, не съзира предмет, който да отговаря на размера на малък водрон и очертава с пистолета кръг около детския басейн.
– Колкото този басейн. Толкова са им яйцата. После порастват и стават големи водрони – и се заглежда в големия басейн. – Водроните живеят в големи подводни пещери. Там си снасят яйцата. Могат да летят.
– Яйцата ли? – учудвам се на природата, която може да накара яйце да полети.
– Не, бе – водроните – засмива се той. – Дядо чакал да излетят от водата и ги застрелвал или се гмуркал и ги изваждал от пещерата с голи ръце – и разперва и свива пръсти, за да ми покаже как дядо му ловял с голи ръце водрони. Пистолетът цамбурва във водата.
– Така ще е било, щом е бил и хайдутин, и войвода, и комита – потръпвам и замълчавам.
Той се гмурва и изважда пистолета от водата.
– Може ли да Ви кажа нещо? – и потръпва като мен.
– Да, разбира се.
– Дядо…, пра-дядо – поправя се той – застрелвал водроните или ги душал с голи ръце – поглежда дланите си, но този път не изпуска пистолета.
– Защо? – любопитствам, за да разбера нещо повече за водроните.
– Защото вземали деца от майките и от бащите и ги оставяли на пустинен остров.
– Сами? – учудвам се на жестокостта на водроните.
– Сами – кимва хлапакът с глава. – Там децата ставали водрони, защото нямало кой да се грижи за тях. Дядо…, прадядо избил всичките водрони. Останали два-три, но те живеят в далечни земи.
– Кой ти разказа приказката за водроните? – продължавам разговора за водроните.
– Баба.
– Аха… Как се казваш?
– Митко Ценов от Белово.
– Митко или Димитър?
– Казвам се и Димитър.
– Как така – Митко, пък и Димитър?
– Така. Всички ми казват Митко. Като се ядоса мама ми казва Димитре. Иначе съм си Митко.
– Къде живееш в Белово?
– Във вход „В”.
– Че къде другаде ще живееш, освен във вход „В”. Няма да живееш във вход „А”, като си жител на вход „В”! – свивам рамене.
– Във вход „А” живее един приятел.
– Този, с който ходите на море и ти подари пистолета?
– Не. С него не ходим на море.
– А къде ходите с него? – продължавам да питам.
– С него ходим на кино в Пазарджик или на кафе.
– В Пазарджик или в Белово ходите на кафе?
– Не е в Белово.
– А къде?
– Не знам…
– Няма значение – махвам с ръка. – Важното е, че ви е добре.
– Да – замисля се и допълва, – добре ни е…
Потръпва, устните му посиняват.
– Излизай, Митко от водата, че ще изстинеш! Къде са майка ти и баща ти? – оглеждам се, плажът е пуст. Под тентата на ресторанта няколкото двойки допиват бирата си.
– Аз нямам татко – казва Митко.
– Излизай, че ще изстинеш! – повишавам глас. – Къде е майка ти?
– Ей, там – посочва с пистолета ресторанта. – Пие кафе с една приятелка.
– Излизай!
– Добре – отговоря Митко.
Излиза от басейна и се затичва, размахал пистолета. Над него тентата на ресторанта се огъва като крило на ранен водрон.