„Калуня – Каля“: завръщането на един роман и един автор

Брой 1 (29) / февруари 2015, Новости в респираторната медицина

 „…отгде тръгва лудостта на тоя свет и има ли край…

Г. Божинов, „Калуня – каля”

 

В навечерието на Новата 2015 г. имах незабравима среща, която дълго отекваше в душата ми – романът на Георги Божинов „Калуня-каля”. Едновременно двама мои приятели, които ценя много, ми подариха романа и аз го прочетох почти в унес. Не
спрях да мисля за него през всичките дни около Коледа и Новогодишните празници. Вълнението след прочита отеква в мен бавно като гръмотевица и още дочувам ехото й. В тази книга има всичко, което е необходимо, за да бъде наречена шедьовър. Има и нещо повече – една премълчавана от историците версия за случилото се в онези славни месеци на Априлското въстание от 1976 г. Помолих един от тези, които ме удостоиха с честта да прочета романа „Калуня-каля”, да представи пред вас своя собствен прочит. 

Вашият предстои.

Коста Костов

 

Деян Енев, преоткрил за нас този вълнуващ роман, разказва, че се натъкнал на него случайно, докато се ровел в кашоните на улична антикварка. Купил го за „два кинта“, но скоро разбрал, че е попаднал на златна жила. Така накратко започва да се разплита историята около този „забравен“ роман от забравен автор, за една вечна и горчива тема от нашата история: Априлската епопея от 1876 г. Нещо повече – разказано е за Априлското въстание и неговата драма чрез човешките съдби на помаците, сиреч българо-мохамеданите.

Георги Божинов

 

До мен, редовия неподозиращ читател, книгата достигна по естествен път – в началото бе една кратка анотация в пресата, а после я дочаках в кварталната книжарница. Купих романа веднага, а няколко души край мен учудено се загледаха в заглавието „Калуня – каля“. Неотдавна разбрах, че тиражът е изчерпан. Сега върви трето издание. Надявам се, че няма да бъде последно.

И така, кой кой е в тази библио­графска сага? И защото се знае – без творец (дори позабравен) няма създадено произведение, започвам най-напред с автора. Един бърз поглед в дванадесеттомната национална „Голяма енциклопедия „България“ (София, 2011) показа, че името на автора Георги Божинов не е включено в нея. Ergo, един български писател се оказа извън най-българската осведомителна книга от всенароден мащаб. Но данни за него все пак се намериха. Георги Божинов е роден на 27.01.1924 г. в с. Крива бара, Ломско, в земеделско семейство. Завършва класическа гимназия в Лом и още като ученик изучава усилено немски, за да чете в оригинал Шилер и Гьоте. Разбирайки, че чуждите езици са духовен мост към други култури, той овладява с времето руски, френски, английски, италиански, а в залеза на живота си започва да изучава и турски. Завършва философия с втора специалност руска филология в Софийския университет „Климент Охридски“ и работи като преподавател по руски език в Пазарджик. През 50-те години на миналия век става кореспондент на БТА и вестник „Литературен фронт“ за Благоевградски регион. Пребивава със семейството си в с. Мъглиж, Казанлъшко, работи като дописник на вестник „Отечествен фронт“. През 70-те години се завръща в Благоевград като кореспондент на вестник „Труд“. Далечната 1975 г. се оказва преломна и драматична за писателя и семейството му. В кн. 3 на списание „Септември“ Г. Божинов публикува пътеписа „Гора зелена, вода студена“. Именно там, на три страници, като надхитря цензурата на онова време, той успява да разкаже за страшната съдба на петима оцелели българи, захвърлени в сталинските лагери (ГУЛАГ) в Сибир. В публикацията е описана жестоката истина за безбройните зекове (затворници), поставени при нечовешки условия на живот и труд.

Днес това вече не е тайна. Чели сме Солженицин. Прочетохме спомените на един от „героите на Лайпцигския процес – 1933 г.“, Благой Попов (и за него няма статия в „Голяма енциклопедия „България“), оживял по чудо след години каторга в ГУЛАГ. (Б. Попов, „От Лайпцигския процес в сибирските лагери“, София, 2012). Научихме и за житейската драма на известния наш лекар-хирург проф. Коста Стоянов, изпратен за цели 8 години в Сибирските лагери (Г. Стоянов, „Ваучер Калифорния – ГУЛАГ“, София, 2011). Знаем вече и за родните „лагери на смърт­та“ в Белене, Куциан, Бобовдол и Скравена… Но в онази далечна 1975 г. публикацията на Г. Божинов е идеологическа диверсия отвътре, жесток компромат за комунистическия строй и неговия „локомотив“ – Съветския съюз. Избухва скандал на високо ниво и бърза административна разправа от страна на българските ръководни органи. Редакционният съвет на списанието, начело с Камен Калчев, е снет, а тиражът на „Септември“, кн 3 – иззет и претопен. Разпродадените броеве се превръщат в апокрифна книжнина, от които днес узнаваме съдържанието на „Гора зелена, вода студена“. Авторът Г. Божинов е „разжалван“ безмилостно – уволнен е от всички постове и никога повече не получава държавна служба. Изключен е от Съюза на българските журналисти, както и от Дружеството на писателите – Благоевград. Съпругата му Минка, учителка, също е уволнена и семейството временно остава без препитание. Именно в такива „мъжки времена“, борейки се за насъщния хляб, писателят намира спасение в работата – започва „Калуня – каля“. Пише романа в саморъчно направен тефтер с писалка. Но има ли значение с какво пишеш? Важно е какво казваш! И Г. Божинов го е казал в първото издание от 1988 г. Но романът – дали случайно или нарочно – потъва в забрава. Забрава за дълго покрива и автора – Георги Божинов умира през м. май 2004 г. Само ден преди смъртта му е обнародван указ за награждаването му със „Златен век“. А неговото преоткриване идва късно – както обикновено се случва – когато писателят е в отвъдното и там – сигурно е – разговаря на „цигаро“ със своите герои.

Сега романът „Калуня – каля“ е пред нас. И нека го кажа – съдбата му напомня за „патиланските“ истории на други големи книги в българската литература. Десетилетия изминаха, докато прочетем автентичния „Тютюн“ на Д. Димов, „На завой“ от Д. Талев и оригиналното слово за Асеновци от Ф. Попова – Мутафова. Да не говорим за личната драма на тези бележити твор­ци. Но Словото, тази безплътна материя, се оказва устойчиво на ръждата на Времето. Някой – май граф Лев Н. Толстой – бе казал, че литературното произведение не може да се обяснява. То трябва да бъде прочетено и възприето с ума и сърцето. Затова сега само ще сторя един словесен брод към „Калуня – Каля“.

Главният герой в романа е Калуньо (Калунь ага или простонародно Калуньаа). Мъж на около тридесет години, с горд и силен каяфет (от арабски – външен вид, снага; това е само една от старинните и чужди думи в книгата). Притежава имоти, сараи, стада и кехая. Вярва в Аллах, но пази като реликва стара икона. Аллах го е дарил с всичко, което радва мъжкото око, но е забравил най-човешкото – рожба, дете, което да го продължи. И търсейки жената на живота си, която ще го дари с нов живот, той открива оня вечен глад, „когато тоя мъж ще иска тая жена и тая жена ще иска тоя мъж“ (стр. 23). Така открива Костанда, „която ще приляга най-плътно на мъжа в него“ (ibid). Но има и други жени, които ще кръстосат мъжкия му път и ще тревожат сърцето му – Гюла, Лелке (Малката)… В Калуньо са вложени чудесни и простичко изказани мисли за хубавото и злото, за земното и отвъдното: „Всичко идва и си отива от тоя свят, все едно и също, хубаво и лошо, всякога едно и също. Светът се повтаря и си прилича – с хубавото и лошото“ (стр. 11). Той – почитащият Аллах и Корана – не е чувал за Еклисиаст, изрекъл същото: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“ (Екл; 1,9). Светът се върти и се повтаря…

Калуньо се прекланя пред безсмъртието на света, но е жива и паметта за предците: „Знаеше, че и дядо му бе гледал същото място и бе умрял отдавна, а мястото живееше, все така младо, зелено и весело. И щеше да живее така до края на света“ (стр. 16-17). В романа читателят открива и горчиви, изстрадани мисли, като: „Хубаво да помниш, айол, едно – да се вардиш от тогова, комуто добро си направил“ (стр. 114) или „…когато неправият е силен, правият излиза виновен…“ (стр. 109). За завистта и злобата – речено е отдавна – почивен ден няма. В книгата има прекрасни природни картини, а и женски хитринки има… Животът е пъстър, тече като порой или се стаява като полупресъхнала река, но изведнъж се пречупва и става жесток и кървав. Орда надъхани помаци бастисва с оръжие и огън мирно християнско село. Всичко е оплячкосано, избито, отвлечено… Калуньо се мъчи да оправи света и да наложи справедливост, но кръвта, която пролива, не помага. Кръвта отваря мъст за кръв…

Останалото – а то не е малко – ще го прочетете в романа. Трябва само да се споменат някои имена от страниците – Гюла, Менчо, Нано, Левицата, Янко кехая, Сулю Пеливан, дедо Дерменджи, Крив Роглю, Мървака и др. Звънливи и сочни като езика на повествованието, към което в следващите издания ще е добре да се спретне речник на старите и чужди думи.

Другото ще дойде от читателите. „Калуня – каля“ вече е в техните ръце. А духът на Георги Божинов попоглежда отгоре и напомня:

Светът се повтаря и си прилича – с хубавото и лошото…“


 

Един коментар към “„Калуня – Каля“: завръщането на един роман и един автор”

Отговори
  1. Сергей Герджиков казва:

    Какви са елементите на един роман-шедьовър? Приемате както и Деян Енев, че те са ясни. За мен не са и романйт е много далеч от това да и добър роман, да не говорим за шедьовър. Първо, липсва история с начало и край. Второ, езикът е наситен с диалектизми от най-различни краища на България. Стилово има да се работи още много за гладкостта на изрязите и пасажите.
    Истарически романйт има някакви аналози в Родопите но не непременно през Априлското въстание. Защото то не избухва там. Ако се приеме че Калунаа е Ахмед Тъмрашлията, не отговаря. Авторът ни кара да се чудим къде живее Калунаа и кога, защо не разбира какво е да си хайдутин и че така свят не се оправя. При всички тези огромни празноти в рамана има и много свежи сцени.

Вашият коментар