Великият Пачино

Голямото събитие в нашия киноживот е Кръстникът на Франсис Форд Копола. За мнозина – най-великият филм на всички времена. За гениалното превъплъщение на Ал Пачино в образа на Майкъл Корлеоне американският филмов критик Лари Коен пише: „Кръстникът е заслуга на Ал Пачино. Всички останали са много добри, чак до най-второстепенната роля, но Ал Пачино е велик”. След този филм киното се сдоби с още една легенда, а кариерата на Пачино качва шеметни висоти. Бойкотира церемонията по връчването на Оскарите, макар да е номиниран за второстепенна мъжка роля. Счита, че пò му приляга номинацията за главна мъжка роля, защото във филма има повече екранно време от Брандо. Малко преди това (през 1969 г.) е получил наградата Тони, театралният еквивалент на Оскар, но все още никой не е разбрал какъв необуздан актьорски гений се крие зад този привидно спокоен и уравновесен актьор. Арвин Браун, който по-късно през 1981 г. ще режисира Пачино във филма Американски бизон, вижда по това време актьора в един малък нюйоркски театър в пиесата Индианците си искат Бронкс и Пачино му прави силно впечатление: „У него се усещаше такова неудържимо насилие, че онази стена, която кара публиката да се чувства в безопасност, беше срутена. Акъла ми изкара това момче”.

Но кой е всъщност и откъде идва това екранно събитие – Ал Пачино? Алфредо Джеймс Пачино е роден в източен Харлем, Ню Йорк, на 25 април 1940 г. като единствено дете на сицилианците Салваторе и Роуз Пачино. Южен Бронкс е кварталът на неговото детство, където след развода на родителите му се местят с майка си в дома на нейните родители, произхождащи от сицилианската фамилия Корлеоне. Живеят близо до зоологическата градина на Бронкс. Прякорът му е Сони. Големите му уроци от детството са свързани с уличните боеве и умението да се предпазиш да не бъдеш набит. Учи в паралелка за проблемни деца и е постоянен герой в лудориите. Никога обаче не посяга към спринцовката, но по-късно ще си признае, че понякога пийва и пуши всичко, включително и трева от най-ранна детска възраст. Пропушва на около 9, на 10 вече дъвче тютюн, а периодичното пийване е негов постоянен спътник до зрелите му години. В гимназията по тетрално изкуство, която той така и не завършва (в един от филиалите на тази гимназия учи и Роберт Де Ниро), всички забелязват неговия актьорски талант и затова повечето го наричат просто Актьора. Той обаче мечтае да стане бейзболист и на 17 години напуска училище. Господ си знае работата и вероятно дълго се е смял, докато Пачино е кроял плановете си за бейзбола. Преподаването на метода на Станиславски в училищното театрално студио го изпълва с досада. След един неуспешен опит да постъпи в Актърс студио на великия Лий Страсбърг минава през школата на Херберт Бергхоф (негов възпитаник е и Джеф Бриджес) и прави съдбовна среща с Чарли Лоутън, който първи режисира Пачино, става негов наставник, най-близък приятел и го мотивира да кандидатства отново и да постъпи в Актърс студио на Лий Страсбърг четири години след първия си неуспех. От този момент до преместването му на 68-ма улица в Източен Манхатън, между Медисън и Пето авеню, изригва звездната кариера на един велик съвременeн Гуру на киното, който преди да стане велик актьор е работил като пощальон, хамалин, разпоредител, продавач на обувки, зарзаватчия, продавач в дрогерия и супермаркет – опит, който ще му помогне в многообразните му превъплъщения. Преди да започне да печели милиони, поради конфликти с майка си е бил дори бездомник, спящ по улиците на Ню Йорк или в жилищата на приятели. Апартаментът му на 68-ма улица е потънал в хаос и както пише журналистът Лорънс Гробъл „познавам доста бедни хора, които живеят при доста по-добри условия”. Тристаен апартамент с малка, обзаведена с очукани стари уреди кухня, разхвърляна в безпорядък спалня, течащо казанче в тоалетната и дневна, обзаведена като обиталище на крайно изпаднал градски жител”. Остава верен на родния си Ню Йорк и обича да цитира великия Сачмо (Луис Армстронг): „Който напуска Ню Йорк е тръгнал за никъде”.

Пачино принадлежи към гениална плеада актьори, които оставят дълбока следа в американското кино. Притежава неспокоен интелект зад една външно спокойна фасада, желязна воля да играе и внушението за див звяр, готов за скок. В тази плеада на Гениалните той поставя начело Марлон Брандо. Нарича го велик актьор, който дава огромен заряд при съвместната работа. Времето в киното той разделя в два етапа – преди и след Брандо. Когато говори за величието на американските актьори, той има предвид времето след Брандо. Пачино казва: „Брандо обърна театралния свят с главата надолу. Един нов глас. Никой не беше сънувал такова нещо преди него. Това бе новаторство. Това е то, Гласът. Всеки път, когато видя Брандо пред очите си, виждам велик актьор. Независимо дали в конкретния случай се проявява като такъв или не, това е въпрос от второстепенно значение, защото всеки път сме изправени пред велик актьор. Какво прави с дарованието си си е негова лична работа, но го притежава в пълна мяра. Талантът, работният инструмент си е на място и точно поради тази причина той издържа така блестящо проверката на времето.” Запитан какво е получил от Брандо, Пачино казва: „Вдъхновение.” Когато умира Брандо, Пачино плаче като за загубата на близък роднина.

В епохата преди величието на Марлон той говори само за двама – феноменалния Гари Купър и Франк Синатра. Последният е негово актьрско и музикално вдъхновение. Роберт Де Ниро и Джак Никълсън са негови близки приятели и ги нарича великолепни актьори, а Джак – голяма личност. Де Ниро е един от най-истинските му приятели. Харесва някои от ролите на Ник Нолти и гледа с удоволствие Лоурънс Оливие, Том Ханкс и Ралф Файнс. Обожава играта на Джийн Хекмън, но определя работата с него като трудна. Нарича Джон Гудман велик актьор. Говори с особена обич за Шон Пен, Ръсел Кроу и Джони Деп, които смята за наследници на своето поколение. За Деп той говори като за особено забавен партньор, който го кара да се смее както никой друг. Възхищава се на многостранните възможности на Уорън Бийти. За най-великия след Брандо обаче той счита Джордж Скот. За тези, които не се сещат за този грандиозен актьор, ще припомня великолепното му изпълнение в „Джейн Еър” или „Играчът на билярд” с Пол Нюмън от преди две-три десетилетия. Последния, Пачино нарича „свръхчувствителен актьор”. Говори за необикновената харизма на Ричърд Гиър. Том Круз за него е изключителен актьор. Най-близкият му приятел през всичките години е Чарли Лоутън, оказал и най-голямо влияние в неговата кариера. Той е негов настойник, пример, приятел и колега, който истински обича и цени. Възхищава се на режисурата на Копола, Фелини и Джон Хюстън. Боготвори Робърт Олтмън. Определя себе си преди всичко като театрален актьор и на първо място поставя драматургията на Чехов. Чайка е любимата му пиеса, оказала решаващо въздействие в решението му да стане актьор. Обича Достоевски и Ибсен. Харесват му текстовете на Хенри Милър и Балзак. Шекспир е безусловен фаворит. Най-великият сценарий, който признава, че е чел, е този за филма Плашилото, участието си в който той определя като най-печалния случай в своята кариера.

Ванеса Редгрейв нарича велика актриса, но за най-велика счита Джули Кристи. Мерил Стрийп е също от любимките му. С нежност говори за Мишел Пфайфер.

Преди да получи първия си Оскар Ал Пачино е номиниран седем пъти за статуетката, включително и за гениалното си изпълнение на Майкъл Корлеоне в Кръстникът II, за ролята му в Серпико и за една от любимите му роли в Белязания на Брайън де Палма по сценарий на Оливър Стоун. В този оспорван от някои критици, но според мен феноменален филм, Пачино доказва, че е един от най-убедителните актьори в историята на киното, в пресъздаването на коравосърдечни, непокорни и безразсъдни убийци. Героят му Тони Монтана е любим на актьора и носи на филма 45 милиона долара приход. За тази си роля той получава Златен глобус. Това става през 1983 г. Пачино казва за Белязания: „Беше голям филм. Получаваш голямо количество кино за парите си. Тази продукция остави белег върху гърба ми.” В същия филм е дебютът в голямото кино на Мишел Пфайфър, която си спомня за срещата си с Пачино: „Веднъж вечеряхме с Ал. Беше ужасно. И двамата така срамежливи. Никой не можа да измисли, какво да каже на другия.” За най-любима своя роля счита изпълнението си в Кръстникът II, която му носи най-голямо удовлетворение. Ролята на Майкъл Корлеоне той счита за най-трудната роля, с която някога се е сблъсквал и затова вероятно му е най-любимата, донесла му най-голямо удовлетворение.

Ще минат цели шест години Белязания в театъра и извън киното, докато Пачино се появи отново в красивия филм Море от любов през 1989 г., където си партнира с Елън Бъркин. Всъщност през тези шест години Ал продуцира със собствени средства и изпълнява главната роля в един много особен филм Позор за квартала, който всички критици твърдят, че трябва да бъде видян нееднократно. За ролята си във филма Пачино усвоява с особено настървение лондонския сленг. Този филм се появява по екраните едва през 2006 г. поради особен каприз на Пачино, който го държи в сейфа си цели 20 години.

Следва хипнотизиращото му участие в Кръстникът III през 1990 г., макар филмът да е приет въздържано от критиката. С повече суперлативи е посрещнат Дик Трейси под режисурата на Уорът Бийти, където режисьорът изпълнява и главната роля. В този филм Пачино показва комедийния си заряд и многообразието на таланта си. Изиграва блестящо ролята на Биг Бой Каприс и предопределя колосалния успех на филма. Естествено идва и шестата номинация за Оскар, който за пореден път отива при друг актьор – Джо Пеши за поддържащата му роля във филма Добри момчета. Преди това Оскари му отнемат Дъстин Хофман, Джек Лемън, Джин Хекмън. Седмата номинация за Оскар му носи един малко известен за българите филм – Гленгари Глен Рос. Отново наградата отива при Джин Хекмън за ролята му в Непростимо на Клинт Истууд.

В Пачино няма завист и злоба. Той е определян като непокварен, честен – Дон Кихот в света на Холивуд. Този непокварен сантимент на личността му го потапя в красиво партньорство с Мишел Пфайфър в романтичната драма Франки и Джони, където Пачино е досаден и симпатичен романтик. Точната роля за Пачино и който е гледал филма, помни това усещане.

1992 г. е годината на Пачино. След осмата номинация за Оскар за ролята на слепия полковник Франк Слейд в Усещане за жена Ал получава заветната статуетка за най-добра мъжка роля. Партньорът на Пачино от този филм, младият Крис О’Донъл, е поразен от начина, по който Пачино се подготвя за ролята – десетки пъти упражнява и импровизира в гримьорната, докато „хване” образа. Възхитен е от многообразието на импровизациите и идеите му, вдъхновява се от него.

В същите тези години Пачино снима и филмите 25 цента, Кметството, В търсене на Ричард и Адвокат на дявола. Последните два са филми за опустошителната актьорска страст на Ал Пачино. Следват участия в две коренно различни пиеси на Бродуей – Саломе и Китайско кафе. На театралната сцена Пачино е феноменален и се чувства по-уютно. Обича театъра повече от киното. В началото на театралната си кариера в Бостън той играе за 125 долара на седмица, но по-късно, вече милионер, признава, че би го правил винаги за толкова пари. Между 1993 г. до 2002 г. снима поредица от 12 филма, между които невероятните в поредицата „гангстерски”, станали специалитет на Пачино – Пътят на Карлито на Брайън де Палма, Дони Браско с Джони Деп и Жега с Де Ниро. След два Златни глобуса, награда Тони и много други престижни награди за актьорско майсторство през 2006 г. Американският филмов институт му връчва своята награда за цялостен принос в киното.

Когато Пачино изпълнява определена роля, той е така вътре в нея, че е самата действителност в образа. Някой беше казал, че когато виждаме Ал да се храни на екрана, той не играе, той се храни. Да се играе редом с Пачино е предизвикателство, за което Хилари Суонг казва: „Не мога да повярвам, че играя с Ал-шибания-Пачино”. Ал рядко заучава ролите си и предпочита да импровизира многократно, понякога сто пъти, докато стигне до искания от него резултат. За Пачино кинокритиците казват, че е като Майкъл Джордан и че е по-добър актьор, отколкото си мислят повечето хора, а повечето хора си мислят, че е най-добрият актьор на нашето време.

За изпълненията на Пачино и Роберт Де Ниро в Жега режисьорът Майкъл Ман пише: „За Де Ниро образът е като сграда. Той работи с невероятно упорство, детайл след детайл, изгражда го също като най-съвестен строител. Вникването на Ал в образа е малко по-различно. Напомня за Пикасо, който остава часове наред втренчен в празното платно, а по някое време грабва внезапно четката и нанася няколко щрихи върху него. И ето ти част от образа”. За него Копола казва, че е сред най-интелигентните актьори, с които някога е работил. Ал Пачино е актьор, който може да превърне актьорската игра в поезия. За ролята на Ал в Адвокат на дявола режисьорът Тайлър Хакфорд казва: „Ал Пачино е може би най-всеотдайният актьор, когото познавам. Може да прояви арогантност по време на снимките, грандомания и всичко да му се размине. Но никога не го прави”. Кеану Рийвс го боготвори и създава невероятно разбирателство с кумира си по време на снимките.

Пачино има три деца, но нито един брачен съюз. Неговата професионална интровертност не му дава време и пространство за създаване на семейство и отношенията му с жените са белязани от величието на кариерата му. Обича жените, но не се е случвало да има връзка, по-дълга от пет години, и в този смисъл рекордът му е с неговите колежки Джил Клейбърг в края на 60-те и Марте Келер през 70-те години. Тя се плаши от неговата интелектуална и духовна мощ. По-късно през 80-те има кратък съвместен живот с актрисата Катлийн Куинлан. Първото му дете – Julie Marie (р. 1989 г.) е от връзката му с неговата ко-репетиторка Jan Tarrant. Има и близнаци – Anton James и Olivia Rose (р. 2001 г.) от връзката му с младата актриса Beverly D’Angelo, с която се среща между 1996 г. и 2003 г. Изглежда, посветен в магията на голямата Игра, той няма много време за личен живот. Докато снима трилогията Кръстникът, има периодично прекъсвана връзка с партньорката си от филма Дайян Кийтън, която прекъсва със завършването на сагата – Кръстникът III. Нарича Кийтън „най-великата”. Репетира с часове роли, които никога няма да изиграе. Тренира с пасажи от Шекспир, които ползва за прочистване на душата си. Свири на пиано, бие барабани и импровизира джаз с приятели. „Нищо друго не може да ти донесе толкова наслада, каквато дава духовното сродяване посредством музика” – споделя Пачино.

В последните години Пачино признава, че не се е докосвал до чашката и се е освободил напълно от алкохолната си зависимост. Не парадира, но прави дарителски вложения в кампании в борбата против СПИН, във фондове за изхранване на бездомни и деца и подпомагане на театри. За сбе си Пачино казва: „Работя, правя филми, създавам сценични образи. Но не пари, те не са това, с което се занимавам.” На въпроса кой би искал да бъде негов биограф, Ал без колебание заявява: „Достоевски.” Чете много, особено руски автори, които истински му допадат и дори казва, че именно те са му спасили живота.

От 2009 г. Ал Пачино заедно с Елън Бърстин и Харви Кайтел е ко-президент на Актърс студио и това е знак на признателност към тази актьорска школа, която е преобърнала неговата съдба.

Запитан кои са петте филма в неговата кариера, които би запазил в контейнер, за да се гледат след столетия, Пачино изброява Кръстникът I и II, Белязаният, Серпико и В търсене на Ричард.


Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.