Александър Иванчев, учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
За съвременния човек терминът „инквизиция“ винаги извиква отрицателни асоциации и чувства, понеже (под)съзнателно го свързва с мракобесие, жестокост, несправедливост и антихуманност. В действителност латинският юридически термин inquisitio, -onis f, означава „следствие, разследване, изследване“, а оттам навлиза във френския език като enquête, със същото значение. У нас се възприема и производното „анкета“, което има доста по-невинен смисъл спрямо оригинала си в латинския и френския език.
Тази противоречивост чудесно илюстрира не само пътищата за развитие на тази църковна институция, но и възприятията (отношението) на различните хора за нея. За вярващите католици „светата инквизиция“ е най-ревностният пазител на вярата, докато за враговете на католицизма тя завинаги остава най-ярък символ на нетолерантността, нетърпимостта и безжалостното унищожаване на противниците. Политическата употреба на това учреждение, породило множество митове относно дейността и влиянието ѝ от Средновековието до XIX век.
Това е парадоксално, понеже историята на Инквизицията е една от най-добре документираните истории и от тази гледна точка това е изключително благодатна тема за всеки изследовател. Съответно, в историческата наука са натрупани огромен обем изследвания, които обаче често страдат от религиозно или политически пристрастни позиции, което би затруднило по-обективния поглед върху нейната история.
Тази тенденция се проявява още в първото по-всеобхватно и задълбочено изследване на историята на Инквизицията. То принадлежи на сицилийския инквизитор испанеца Луис де Парамо и е озаглавено „За произхода и развитието на светата Инквизиция, нейното достойнство и полезност“, издадено в Мадрид през 1598 г., когато Инквизицията е в апогея на могъществото си в рамките на Испанската империя през тази епоха. Като ревностен и лоялен служител на самата институция, отец Парамо стига дотам, че обявява за първи инквизитор самия Господ – Бог Йехова, а за първи инквизиционен процес съдът над Адам и Ева след грехопадението. Според Парамо първенец в прилагането на инквизицията в нашия земен свят е създателят и пръв разпространител на християнството – Исус Христос.
Този алегоричен подход към произхода на Инквизицията има своите основания в същността на средновековното мислене и разбиране за нея. Тази институция възниква, развива се и функционира в рамките на католическата църква като основен инструмент за борба с различните отклонения от официалното християнство – ересите. Като основни врагове на Църквата и нейните догмати, еретиците са първият обект на преследване от инквизицията. Това очертава и основната цел и функции в дейността ѝ – издирване, залавяне и осъждане (наказване) на противниците на Светата Църква. В този контекст, тезата на Луис де Парамо, че Йехова и Исус Христос са първите инквизитори, има известни основания, понеже в битието и проявленията си по един или друг начин защитават, разпространяват и утвърждават християнството.
Естествено Парамо използва тези метафори, за да издигне и укрепи още повече авторитета на тази институция, обосновавайки по този начин нейната „святост“. Разбира се, този подход в днешно време не среща много привърженици, понеже заради своята практика като основен инструмент на католическата църква за борба срещу нейните противници, в масовото модерно съзнание се изгражда крайно негативният образ на организация, налагаща със сила средновековните принципи на верски фанатизъм и нетърпимост към различията от църковната догма. С други думи, Инквизицията се превръща в израз на всичко свързано с ограничаването на човешката свобода. Затова нека оставим митовете за възникването ѝ настрана и се обърнем към историческите факти, които единствени могат да ни изградят реална представа за нейната поява и дейност.
Причините за нейното създаване се коренят в самата същност на раждането и утвърждаването на християнството. В самото начало Исус и неговите първи последователи утвърждавали принципа на доброволно приемане на християнството. Насилието в името на вярата категорично се отхвърляло като напълно противоречащо на основния му принцип „обичай ближния си“. Този основополагащ морален принцип намира своето приложение в епохата на ранното християнство. В условията на чести и жестоки преследвания до началото на IV в., първите християни привличали хиляди адепти с примера на своята самопожертвователност, аскетизъм и отдаденост на бога. Това рефлектира и в съвета на св. Йоан Златоуст – „на християните не е позволено да унищожават заблуждението със сила; те могат да водят хората към спасение само с убеждение, разум и любов…“.
Но от началото на IV век, когато християнството е спечелило солидни позиции в римското общество и на Изток, се поставило началото на процеси, които коренно променили начина на съществуване на християнството и особено на неговия основен крепител – църквата. Почти всеки интересуващ се от история човек е запознат с процеса на официализирането на християнството в Римската империя при Константин I Велики (306337г.), но малцина извън тесния кръг на специалистите осъзнават, че главната последица от договорките на християнските епископи с император Константин била превръщането на църквата в държавна институция, т.е. – нейната политизация. Тази нова позиция позволила на епископите да започнат от своя страна настъпление и преследвания срещу отмиращото езичество. Затова мирно съжителство между езичество и християнство се наблюдава само при Константин I. Още при наследника му Констанций II (337-361г.) са издадени два едикта – от 341 и 355 г., с които християнството е обявено за единствена религия в империята. Разбира се, тези едикти не били строго съблюдавани, понеже все още над 1/3 от населението, особено в селата, все още били езичници, но са твърде показателни за тенденциите към нетърпимост от момента, когато в брака си с държавата, църквата вече се ползва от нейните възможности и ресурси.
През 383 г. в законодателството на Теодосий I Велики (379-395г.) за първи път се използва терминът „инквизитори“, с което се залагат основите на бъдещия зловещ трибунал. При него и неговите наследници са издадени няколко десетки едикта, насочени към укрепване на християнската вяра сред римските поданици. Този процес протичал двупосочно, понеже противници вече са не само езичниците, но най-вече последователите на различните отклонения от вече официализираната форма на християнството, т. нар. Никейски символ на вярата с неговите допълнения. Междувременно в самото християнство са се зародили редица учения и доктрини, които страстно се борят за място под слънцето, т.е. за повече последователи. Те особено много се разпространяват на Изток, където в продължение на векове се водят страстни спорове с ариани, несториани, монотелити, монофизити и др. Най-ожесточена е борбата срещу гностиците и дуалистичните ереси начело с манихейството и павликянството.
Факт е, че Изтокът непрекъснато ври и кипи от II-III век нататък и непрекъснато генерира нови и нови доктрини, изразяващи духовните търсения на по-мистично настроените ориенталци. По-рационалните жители на Запада в империята на този етап не създават толкова проблеми на Църквата, както тези на Изток. Затова първоначално християнската църква се бори с тези нововъзникващи отклонение най-вече чрез свикването на Вселенски събори, където всички епископи общо решават проблемите на вярата. Така на Изток постепенно се утвърждава съборното начало в църковното управление, а в политическия вакуум след рухването на Западната Римска империя през 476 г., папството играе все по-изразена политическа роля в западното общество. Това му позволява да подхожда много по-институционално към борбата с ересите, за разлика от източните си събратя, които винаги остават в сянката на контрола от страна на силната светска власт, която така и не допуска изземване на функцията от светските съдилища в полза на църковните.
В продължение на над половин хилядолетие папството трупа власт и влияние в Западна и Северна Европа. След XI в., по времето на папа Григорий VII Хилдебранд (1073-1085 г.), започва пълното налагане на папоцезаризма в Европа и това позволява папите след него все повече и повече да използват светските владетели за реализиране на своите църковни и политически цели. Важно е тълкуванието на Августин Блажени на притчата за стопанина и гостите (Лука XIV, ст. 16-24), в която стопанинът и домът му олицетворяват вярата и църквата, където стопанинът наредил на слугата си да доведе хора отвън на гости с думите „и ги убеди (или „накарай“, както е в българския превод на Евангелие на Лука) да влязат“. Според Вулгата (латинския превод Библията от блажени Йероним) преводът е „накарай“ (или „принуди“) да влязат (в дома)“. Това дава основание на Августин Блажени да твърди че, както спрямо езичниците, така и спрямо еретиците трябва да бъдат прилагани строги мерки и наказания, за да бъдат включени в лоното на светата Църква, защото дори и насила, това бил единственият начин за спасение на душите им.
Инерцията от ранните векове на християнството, както и правомощията на църковните съдилища да налагат само църковни наказания (епитимии), довели дотам, че борбата с ересите до XII век имала доста непостоянен характер. Окончателното утвърждаване на папския авторитет на Запад и кръстоносните походи от края на XI в. нататък разпространили убеждението, че прилагането на насилие срещу враговете на вярата и нейния крепител Църквата, е богоугодно дело. Разпространението на различните секти в Западна Европа през XII и началото на XIII век обаче показали, че личната воля на римския първосвещенник и действията на неговото монашество не били достатъчни за ограничаване на ересите и на покварата в самата католическа църква. Бурното разпространение на производните на богомилството патаренство и катаризъм доказват това.
Силно вкоренените римски традиции в Южна Галия силно улеснили проникването на дуалистичните възгледи сред населението в Лангедок. Богатите търговски градове там запазили много от своята автономия и в името на бизнеса веротърпимостта в тях имала солидни основи. Катарите и албигойците дали пример за морални устои и чистота, като бавно, но непрекъснато разширявали сферата си на влияние и на Изток към Германия, и на Запад към Испания. Ето защо тези земи се оказали като трън в петата на католическа Европа. От една страна църквата не искала и не можела да си позволи да губи повече адепти, а от друга, северно-френските барони отправяли алчен и завистлив поглед към процъфтяващите южнофренски земи.
Борбата срещу френските еретици започнала още в началото на XI век. През 1020 г. в Тулуза пламнали първите клади. След това екзекуции на еретици се извършвали и в други райони на Франция, както и в Германия. Тези спорадични мерки обаче не ограничили ереста. Борбата за инвеститурата и вътрешните противоречия в католическата църква дълго време ангажирали вниманието на папството. Затова по-централизирани мерки срещу катаризма били обсъдени и приети едва на III Латерански събор през 1179 г. На него, под натиска на свикалия го папа Александър III, еретиците в Гаскония, Тулуза, Алба, Арагон и Навара били предадени на анатема. Но покровителствани от своите владетели, местните еретици не усетили особен ефект от тази най-тежка форма на епитимия.
За следващия папа, Луций III (1181-1185), ситуацията изглеждала още по-безнадеждна. Той също се опитал да вземе по-строги мерки срещу еретиците, като задължил епископите в заразените с ереси епархии да активизират действията на епископските съдилища и приканил светските власти, срещу заплахата от отлъчване и отнемане на владенията и привилегиите им, да съдействат на епископите в тази борба. Още през 1184 година по време на имперския синод във Верона (също един от центровете на патаренството в Северна Италия), след договорка с император Фридрих I Барбароса, с папска була всеки епископ е задължен да издирва и наказва еретиците в своята епархия. Така възниква т. нар. епископална инквизиция, която е децентрализирана институция (т.е. всяка епископия има своя отделна инквизиция) и е пряко подчинена на папата. На този етап Църквата все още няма властта и влиянието да налага физически наказания над еретиците и тази „привилегия“ е в ръцете на светските власти и феодалните съдилища.
Изпращането през 1185г. в тези области на папски легати-епископи със специални правомощия, които по-добре познават еретическите учения, се счита от някои историци за начало на инквизиционните процеси. Тази теза обаче няма здрави основания, понеже в случая става дума за извънредни мерки, а не за постоянен трибунал, какъвто представлява Инквизицията сама по себе си. Тези временни трибунали просто предшествали и проправили пътя към истинското създаване на институцията Инквизиция, което се свързва най-вече с действията на прочутия папа Инокентий III (1198-1216г.) и неговите преки наследници, чиято цялостна политика на укрепване и върховенство на папската власт включила и създаването на църковните трибунали.
С тази промяна започва процесът на централизация, като поставя инквизиторите под свое пряко ръководство, което е потвърдено и от IV Латерански събор от 1215 г. В този най-ранен период на възникването и развитието на тази институция тя става известна като Средновековна инквизиция и се дели все още на епископална и папска.
Първоначално и той като своите предшественици се опитал да върне еретиците от Южна Франция към католицизма с мирни средства. За целта изпратил нови легати, които с проповед и убеждение да постигнат това. През 1206 г. към легатите се присъединили и няколко монаси, сред които били прочутия Доминик де Гусман, каноник от Осма, основал по-късно прочутия Доминикански орден. Редица изследвания по въпроса, основани преди всичко на католическата традиция, извеждат началото на инквизицията от дейността на св. Доминик, свързвайки я с по-късната доминация на доминиканците в дейността й.
Източник: https://debati.bg/nay-brutalnoto-nakazanie-v-srednovekovietoinkvizitsiata/
Този традиционен възглед търпи критика, понеже една от базовите характеристики на верските трибунали била религиозната нетърпимост, докато в цялостната си дейност сред еретиците св. Доминик се придържал изцяло към изконните църковни принципи на убеждение и проповед, което се потвърждава и от неговите грамоти, чрез които той налага различни епитимии на разкаяли се еретици. Тези наказания били изцяло църковни и нямали нищо общо с по-късните физически мъчения и екзекуции, които Инквизицията прилага по-късно.
Всъщност Доминиканският орден, известен още като Орден на проповедниците или Кучетата господни (от латинското Domini canes), възниква в Тулуза през 1214 г. именно с тази цел. Според св. Доминик църквата трябва да се върне при хората и монасите от ордена да проповядват сред тях, също както еретическите проповедници сред катарите. В сферите на дейност на ордена освен проповядването на Евангелието, влизали още образованието и научната дейност (те са тясно свързани с основаването и развитието на някои от първите университети в Европа като Болонския и Парижкия напр.), мисионерството и борбата срещу ересите. Именно последната е причината доминиканците да доминират в органите на Инквизицията.
Началото на физическата разправа с еретиците е предизвикана от убийството на папския легат Петър Кастелно, за което е обвинен покровителят на катарите, тулузкият граф Раймонд VI. Тези събития предизвикали Инокентий III да обяви през 1209 г. началото на кръстоносния поход срещу албигойците, който е тясно свързан със създаването на Доминиканския орден и Инквизицията. Практически зверствата срещу катарите са извършени от кръстоносните войски на печално известния граф Симон дьо Монфор и са обосновани от решенията на IV Латерански събор от 1215 г., а след това и от събора в Тулуза от ноември 1229 г. по времето на папа Григорий IX (1227 – 1241 г.).
Решенията на събора в Тулуза са предшествани от действията на папа Хонорий III (1216 – 1227 г.), наследникът на Инокентий III, който подкрепя решението на IV Латерански събор за привличане на светските владетели срещу еретиците. Мнозина владетели осъзнават ползите от тази институция и първоначално подкрепят активно църковните власти в борбата им срещу ересите. Такива са германските императори Фридрих I Барбароса и Фридрих II Хорнщауфен, френските крале Филип II Август и наследниците му Луи VIII и Луи IX, както и други европейски владетели. Наред с това папа Хонорий III признава и официално санкционира най-важните мендикантски (просешки) ордени – Доминиканския и Францисканския, на които по-късно е възложено функционирането на Инквизицията. В началото и той използва и двата ордена за прилагането на далеч по-деликатен подход към връщането на еретиците към католицизма.
Auto da fe, „Акт на вярата“ – публично отричане от грехове на осъдени от Инквизицията в Мадрид (худ. Франсиско Риси, Прадо) Източник: https:// bg.wikipedia.org/wiki/ Инквизиция
Тулузкият събор постановил създаването на местни комисии, начело с енорийските свещеници, които се задължавали да издирват еретиците и да ги предават на епископа. Той от своя страна бил длъжен да определи дали арестуваните са наистина еретици или верни католици. Мнозина катари, поради страх от предстоящите мъчения и наказания, се отричали от вярата си, но били хвърляни в тъмница, а имотите им конфискувани. Упоритите еретици вече ги чакало едно наказание – смърт на кладата. А тези, които декларирали принадлежността си към Католическата църква, трябвало да полагат през годината няколко пъти клетва, да се изповядват и причестяват, да не притежават библията и др., т.е. все действия, които в една или друга степен противоречали на катарските вярвания.
Постепенно, от XIII век нататък, във всяка самостоятелна държава от католическия свят се изграждат структури на Инквизицията, които са подчинени и отговарят единствено пред Римския папа. В зората на Модерната епоха тя се утвърждава със своите регионални разклонения – испанска, португалска и римска (папска). И ако до XV век тя е насочена срещу ересите като антидържавно проявление, от XVI век нататък тя се превръща в основен инструмент на контрареформацията. В инструментариума ѝ влизат редица мерки – от доносите до мъченията и смъртните присъди, осъществявани обикновено чрез изгаряне на клада. Прочутото аутодафе (auto da fe – акт на вярата) означавало публична екзекуция на враговете на Църквата или на техни произведения чрез изгаряне на клада. Най-известни жертви на това наказание са Ян Хус, Жана Д‘Арк, Джироламо Савонарола, Джордано Бруно и др. Методите за изтръгване на самопризнания от арестуваните сами по себе си представляват самостоятелна тема. В помощ на любопитните можем да посочим книгата на Браян Инес „История на мъченията“, където сравнително подробно са представени различните уреди и методи за мъчения, сред които с голяма популярност се ползвала така наречената „диба“, средновековният вариант на Прокрустовото ложе от гръцката митология.
Реално броят на жертвите ѝ варира през вековете според традициите и обстановката в съответната страна, но е факт, че реалните смъртни присъди издадени от инквизиционните трибунали не са чак толкова много спрямо общия брой на разследваните и осъдените като цяло. Въпреки това жестокостите и изтезанията използвани в процесите, се преекспонират в представата за броя на осъдените на смърт в общественото съзнание. За съжаление и тук изследователите често подхождат субективно според предпочитанията си, като завишават или занижават тези цифри. Факт е, че при тези изследвания обикновено няма как да се изчислят и косвените жертви от починали вследствие на мъченията още в затвора или дори след като са били освободени.
От всичко изложено до тук става ясно, че Инквизицията не е институция, която възниква в точно определен момент или на точно определено място. Тя е твърде всеобхватна, за да се генерализират нейните проявления, функции и форми. Няма как да се посочи определена дата за началото ѝ по простата причина, че тя е изградена постепенно, чрез решенията на поредица от папи и църковни събори, всеки от които е внасял по нещо ново и така обогатявал непрекъснато възможностите и инструментите на този орган за борба с враговете на Църквата. В резултат е изградена една изключително ефективна институция, която векове наред напълно олицетворява девиза си „Timete Deum et date illi honorem quia venit hora iudicii eius“ (Бойте се от Бога и му въздайте хвала, понеже приближава часът на неговия съд)“.
Литература:
1. Инес, Браян „История на изтезанията“
2. Робъртс, Дж. М. „Кратка илюстрована история на света“, С. 1999
3. От интернет: https://istorianasveta.eu/история/средните-векове/апостолическият-престол/29-инквизицията.html?showall=1&limitstart=http://www. newadvent.org/cathen/